***
Счупи се клон. Тъмни очи надничат през дърветата. Решителност, издръжливост, страх.
– Звездите ме изпратиха да те намеря. – Грубият му глас беше придружен от притискането на нещо студено и остро към гърлото ми, видението, което ме беше намерило в съня, дойде твърде късно, за да ме събуди навреме, за да избегна това.
Очите ми се отвориха, студена светкавица на ужас заля крайниците ми, преди умът ми да успее да долови какво се случва, кой стои над мен.
Лицето му ме спохождаше както в сънищата, така и във виденията през последните няколко месеца, а името му се носеше като шепот от вятъра всеки път, когато обръщах поглед на юг от стените на двореца. Не се бяхме срещали преди този момент, но когато вдигнах поглед в твърдите линии на чертите му, го познах.
– Разпознавам те, Марсел – въздъхнах, като изненадата бе осеяла тона ми, дори когато осъзнах, че тази среща е била неизбежна от известно време насам. Бях го видяла да идва. И животът ми щеше да се промени от този момент нататък, безвъзвратно. Това беше ужасяваща мисъл и все пак никоя част от мен не искаше да се отклони от съдбата, която усещах, че ни очаква.
Вятър раздвижи въглените на малкия огън, който бях запалила за топлина, преди да заспя, повдигна ги към листния навес над мен и можех да се закълна, че видях в пламъците едно младо момче, когато погледът ми се премести към тях. Момче със същата изрязана челюст като на мъжа, който стоеше над мен, и с усмивка, която ме озаряваше по различен начин от всичко, което някога бях познавала.
Той щеше да порасне смел и могъщ, дарбите му щяха да са по-големи от моите и от тези на мъжа, който ме държеше на върха на копието си в настоящия момент. Съдбата на момчето беше много по-велика, отколкото смеех дори да си пожелая, но и ужасна по свой начин. Това дете на страстта и огъня, на агонията и загубата.
Гърдите ми се свиха, когато зърнах проблясъците на живота, който щеше да води. Сърдечната болка, която щеше да е близо до това да го унищожи, отчаянието, което не можех да разбера и което в същото време изглеждаше толкова неизбежно. И любовта. Той щеше да обича със страст, с която никой не можеше да си съперничи и която всички усещаха, щеше да се влюби силно и бързо, болезнено и неизбежно в една толкова голяма любов, че щеше да разклати основите на света, който познавахме, и отвъд него.
Неговият живот беше най-важното нещо, което някога бях чувала да ми се обажда по гласа на звездите.
Гейбриъл.
Моят син с тъмно сърце, предопределен за толкова, толкова много.
– Утре ще умра – каза Марсел, гласът му беше тих и спокоен, с приемане и зрялост, надхвърлящи годините му. – Ще заменя живота си за твоя и за живота на сина ни.
Габриел.
Преглътнах дебело, виждайки го сега толкова ясно, виденията, които от седмици ми се изплъзваха и насън, и в будно състояние, се събраха в едно. Съдбата на Марсел беше определена. Смъртта щеше да дойде за него утре, независимо от избора, който направихме тук и сега. Единственото, което можеше да се промени, беше животът на онова момче, което бях видяла толкова ясно в огъня.
Гейбриъл.
Самата аз бях едва едно момиче, на осемнайсет, принцеса, предопределена да се омъжи за мъж, когото нямаше да имам лукса да избера сама. Не ми се занимаваше с поемането на ролята на майка. Нямах никаква представа как се прави такова нещо, още повече че дори не бях отгледана от собствената си майка, а детството ми беше разделено между грижите на бавачки. Но въпреки всичко това никоя част от мен не желаеше да се отрече от тази съдба.
Това дете, това момче… аз вече го обичах. Обичах го толкова силно, че сърцето ми сякаш се разкъсваше на две, докато гледах към мъжа, който щеше да му стане баща, само за да умре, преди да има възможност да го опознае в плът.
Виждах толкова много от живота, който нашият син щеше да води, виденията ме притискаха толкова силно, че караха сълзите на гордост да плуват в очите ми, преди да се принудя да ги отмивам, да отдръпна дарбите си и да се съсредоточа върху настоящето.
Нямах думи за този обрат на съдбата. Нямаше думи, които бих могла да дам и които да са по-ясни от собствените ми действия, но в очите на Марсел имаше въпрос. Това беше предложение, а не искане. Той също беше видял тази възможност, видя сина, който можехме да създадем тази вечер помежду си, преди смъртта да дойде за него със зората, и ме питаше дали искам да го имам.
Това беше моят избор и той изглеждаше твърде лесен в този момент, въпреки огромната му тежест. Бях принцеса, предопределена да се омъжа за политика и власт, задължена да служа на империята си с непоколебима лоялност. Но това дете, родено от капризите на съдбата, беше нещо, което щеше да бъде изцяло мое. И колкото и ужасяващо да беше това, колкото и огромно да изглеждаше решението пред мен, аз открих, че знам отговора в душата си. Исках това, исках него и затова отговорът ми на горещия въпрос в очите на Марсел беше едно категорично „да“, което, както знаех, щеше да накара самите звезди да се разтреперят, когато се сбъднеше.
Седнах и отместих копието от гърлото си, като гледах Марсел, който ме остави да го отместя, преди да го пусне напълно, а тежкият звук от удара му в земята отекна в плътта ми, докато се протягах към него. Той беше огромен мъж, невъзможно висок и мускулест, а умело изваяните му черти ме завладяха и в плътта ми се надигна топлина само при мисълта, че тялото му ще завладее моето. Не го познавах. Това беше лудост. Но когато коленете му се удариха в земята откъм мен и той протегна ръка, за да стисне челюстта ми в безчувствената си длан, знаех, че няма да се откажа от тази съдба.
– Синът ни ще промени света, ще бъде най-великият ясновидец на своето поколение – издиша Марсел, без страх в дълбоките му кафяви очи, докато се навеждаше към мен, без съмнение в съдбата си, дори и да знаеше, че животът му ще бъде загубен в замяна на това. Че ще бъде мъртъв преди утре слънцето да залезе отново.
Той ме целуна и аз се отпуснах пред него, а тръпка на удоволствие премина през цялото ми същество, когато езикът му се полюшваше между извивката на устните ми и той ме вкусваше в този бавен, декадентски поздрав, когато душите ни най-сетне се срещнаха, сякаш през цялото време бяха копнели за този момент.
Все повече видения ме притискаха за живота, който щяхме да създадем тази нощ, за изпитанията и болката, които преследваха сина ни на всяка крачка.
– Животът му ще бъде труден – промълвих, докато увивах ръка около врата на Марсел и го придърпвах към тялото си, а тежестта му ме притискаше толкова красиво и реално. Тогава скръбта ме затисна. Скръб за този мъж, когото познавах и все пак не познавах. Скръб за момчето, което щеше да се роди от този акт и което никога нямаше да има шанса да познае баща си.
Една сълза се изплъзна от окото ми и се спусна по бузата ми, когато Марсел се отдръпна достатъчно, за да ме погледне.
– За известно време – съгласи се той. – Но в крайна сметка той ще познае всички най-добри видове любов. Дори и да не познае нашата.
Думите му бяха подплатени с познание, което сякаш надхвърляше моето, сякаш беше видял повече от мен от съдбата, отредена на детето ни, и знаеше, че в крайна сметка то ще се оправи, дори и много други неща да не се.
Почерпих сили от това уверение, дори когато от мен се отрониха още сълзи и се надигнах, за да поискам отново устата му, искайки да усетя отново тази топлина вместо болката от нещата, които още не са се случили.
Ръката на Марсел се придвижи нагоре по извивката на бедрото ми и аз въздъхнах в устата му, докато той започна да разкопчава кожената броня, която носех, а пръстите му се движеха с точни действия, които накараха сърцевината ми да се нагорещи и да въздъхна от удоволствие.
Устата му се изплъзна от моята, прокарвайки огнена линия по челюстта ми и карайки ме да се задъхвам при спомена за това. Бях го виждала и преди, в мъртвата нощ, бях изиграла точно това действие, докато блуждаещите ръце се опитваха да освободят нуждата, която тези видения бяха изградили в мен. Но това никога не беше достатъчно. Никога не задоволих желанието, което изпитвах към този мъж, преди още да го срещна.
Ръцете на Марсел продължиха да се движат по ремъците и катарамите, които закрепваха бронята ми, докато тя не се отпусна между нас, а аз изтръгнах дъх, когато той я издърпа от тялото ми и ме оголи под себе си.
Гръбнакът ми се изви, докато той прокарваше ръка по челюстта ми, после по гърлото ми, между долината на гърдите ми и по пъпа ми, кожата ми настръхваше и се нагряваше едновременно, докато стонът се търкаляше по езика ми.
Никога досега не бях била с такъв мъж. Никога не бях познавала този допир отвъд собственото си въображение и въпреки това Марсел сякаш разбираше от какво точно се нуждая, преди да успея да си го помисля. Трябваше да се запитам дали зрението му показваше моите реакции, или всичко това беше негово дело. Така или иначе, аз бях роб на действията му, доброволна жертва на желанието му.
Усмивка повдигна ъгълчето на устата му, когато забави хода на ръката си, заобикаляйки я точно под пъпа ми, докато със свободната си ръка разкопчаваше собствената си броня.
Гледах с прегракнало гърло как той я сваля, разкривайки нарязаните мускули и твърдите плоскости на тялото си, създадено за война. А аз бях градът, който той щеше да обсади.
– Ти си един от робарските племена – казах аз, не въпрос, а грижливо изрязаните белези по гърдите му го потвърждаваха, дори ако зрението ми вече не ми беше показало отговора му.
– Дойдох от самото сърце на пустинята, за да те потърся, Мериса – потвърди той, а ръката му се премести по-ниско с ниското ръмжене на името ми, което се отрони от езика му. – Пропътувах дълъг път, за да си поискам тази съдба.
Отговорът ми беше вик на удоволствие, когато пръстите му намериха гладката ми сърцевина и се търкулнаха по клитора ми, а кафявите му очи се втренчиха в моите.
– Сигурна ли си, че искаш това? – Попита той, гласът му беше груб от желание, а усмивката се закачи в ъгъла на устните му, сякаш вече беше видял отговора ми, но все пак искаше да ме накара да го кажа.
– Искам те – изпъшках в потвърждение, а стонът се надигна в мен, докато той ме дразнеше още повече, наблюдавайки как се гърча под него, докато той не бързаше, сякаш не му свършваше времето.
– Какво искаш от мен? – Мърмореше той и, о, исках да го ударя почти толкова, колкото исках да изпълни обещанията, които пламтяха в очите му.
Изръмжах му, преди да хвана китката му със собствените си пръсти и да натисна ръката му точно там, където исках.
Марсел ми се усмихна, което възпламени всяка капка кръв в тялото ми, когато се поддаде и вкара два дебели пръста в мен, карайки ме да се задъхвам, а бедрата ми се повдигнаха, за да преследват движението на ръката му, докато той я движеше в опияняващ ритъм, свирейки ми като на барабан, докато ме гледаше с гладни очи.
– Моля те – изпъшках, макар че дори не бях сигурна за какво го моля – да прекрати това мъчение или никога да не му позволи да свърши. Просто исках още.
– Хубави маниери за такава хубава принцеса – мърмореше той, взе пръстите си от мен и ги пъхна между собствените си устни, като мъжкият звук на възбуда заглуши пращенето на огъня, преди да ги освободи отново.
Очите му обходиха голотата ми и дишането ми се учести, когато той се наведе да ме целуне, собственият ми вкус върху езика му, който се търкаляше по моя, натискането на твърдия му член, който се блъскаше в мен през дебелия плат на панталоните му.
Притиснах бедрата си в него, стенейки от триенето, докато потъвах в целувката, а ръката му дразнеше зърното ми и ме караше да се извивам към меката трева на гърба ми.
Марсел засмука долната ми устна между зъбите си и я захапа достатъчно силно, за да ме накара да се задъхам, преди да ме пусне и да премести греховната си уста по-надолу, да засмуче зърното ми и да погъделичка стегнатата пъпка с език.
Прокарах ръце нагоре по гърба му, откривайки и там хребетите на по-внимателно изрязани белези, искайки да изследвам всеки един от тях, макар да знаех, че нямаме време за това. Зората идваше за нас на бързи и сигурни крила, а съдбата му вече беше определена.
Сълзи ме прободоха в очите при тази мисъл, но преди да успеят да паднат, той засмука зърното ми по-силно, карайки ме да се задъхвам, преди да го пусне и да се спусне по-надолу, прокарвайки целувки по дълбокия бронз на кожата ми, докато сърцето ми се разтуптяваше от това, което правеше, и от това, накъде отиваше.
Проблясък на непознато удоволствие се разля в черепа ми, преди да успея да направя каквото и да било възражение, Прозрението даваше обещания, които ми се искаше да видя изпълнени, и вместо това сплетох ръце в абаносовата му коса, докато той продължаваше да се спуска.
Езикът на Марсел намери сърцевината ми и звукът, който се изтръгна от мен, беше по-скоро зверски, отколкото женски, ноктите ми се впиха в скалпа му, докато той се смееше мрачно срещу топлината ми, само че лижеше по-силно, а ръката му избутваше бедрата ми по-широко.
Петите ми се вкопчиха в пръстта, докато се надигах срещу натиска на езика му, името му се изтръгваше от разтворените ми устни, докато езикът му се движеше по този греховен, непознат начин, който ме изгаряше отвътре навън с топлина, която никога не бях познавала.
– Марсел – умолявах, докато тялото ми започваше да се стяга, удоволствието се натрупваше във всяка частица от мен толкова яростно, че се страхувах от освобождаването му, от падането, което трябваше да дойде от такава пропаст.
Езикът му продължаваше да се движи, ръцете му стискаха дупето ми, докато се наслаждаваше, отказвайки ми и най-малката почивка, докато ме поглъщаше, а аз стенех и издигах името му.
Освобождението ми дойде толкова внезапно, че ми открадна дъха, каскада от удоволствие, която се разля през всеки сантиметър от тялото ми в неудържима вълна, която ме накара да извикам толкова силно, че птиците се изплашиха от гнездата си високо над нас.
Марсел се отдръпна назад, очите ми се вгледаха в гъвкавостта и напрежението на мускулите му, докато разкопчаваше панталоните си, а гърлото ми се размърда, когато той разгъна дебелия си член и се изправи, за да свали последните дрехи от тялото си.
Беше зашеметяващ, тялото му изглеждаше изваяно от камък на светлината на огъня, която се отразяваше на плътта му, бог, дошъл да погуби смъртен, а аз не бях нищо друго освен нетърпелива жертва за неговото унищожение.
Той отново падна на колене, премести се над тялото ми и завладя устата ми с него, когато усетих твърдия натиск на члена му върху отвора си.
– Моля те – отново се примолих, жадувайки да усетя пълнотата му, когато ме поемаше с отчаяние, което караше цялото ми тяло да трепери от него.
Наклоних глава назад, целунах го дълбоко и издадох тих стон, който бе подкрепен от мъжкото му ръмжене, докато той потъваше в мен сантиметър по сантиметър, разтягайки ме и претендирайки за мен. Никой мъж не ме е имал преди него, той беше първият ми, а аз – последната му.
За една нощ аз бях неговото създание. Една нощ в ръцете му, преди съдбата да дойде за него. Една нощ, в която да го взема и да му се отдам, и да създам живот, който да е по-важен от всеки друг, който съм виждала досега.
Така че въпреки страха ми за зората и знанието ми за съдбата, която го очакваше, аз му се отдадох изцяло. Изгубих се в прегръдките на мъжа, който ме беше намерил в този ад на джунглата, вървях по пътя на съдбата, позволявайки му да изтръгне от плътта ми в еднаква степен и удоволствие, и скръб.
И да доведе до съдба, която знаех, че ще промени пътя на самите звезди.
Назад към част 26 Напред към част 28