МАРИСА
Гордостта често може да бъде най-жестоката емоция от всички. Да се промени пътят на една горда душа е най-трудното предизвикателство. Но приемете сърце в светлината, защото всички, които вървят по най-тъмния път, накрая ще бъдат възнаградени с най-светлото спасение.
Събудих се с пот, мокрите от пот чаршафи се усукваха около глезените ми, а сърцето ми биеше в хаотичен ритъм, докато виденията, измъчващи сънищата ми, ме изгаряха с жестокост, която ме оставяше да се задъхвам след тях.
Мразех, когато Зрението идваше по този начин в съня ми, оставяйки будните ми моменти замъглени от объркване. Какво е било възможно в бъдещето и какво просто е било дело на въображението ми?
Преобърнах се, с пръсти посегнах към креватчето, което лежеше до леглото ми, а малкото момченце, което бях родила само преди четири луни, гукаше тихо в съня си.
Гейбриъл. Толкова голямо име за толкова малко момче. Име за герой, за воин, име, което вече знаех, че той ще израсне и ще носи с такава гордост и свирепост, че всички ще го знаят. Той щеше да се разхожда из залите на замъка тук, да всява страх в сърцата на враговете си с един-единствен поглед, докато другите примигваха само при мисълта да привлекат вниманието му…
Връхчетата на пръстите ми се допряха до малката му ръка и в мен се появи видение, което ме изненада в полусънното ми състояние и аз затаих дъх от това, което видях.
Разклоняващ се път. Бъдеще далеч от дебелите златни стени, които познавах толкова добре. Живот на място, което виждаше сняг и дъжд толкова често, колкото усещаше целувката на слънчевата светлина. Момиче с яркозелени очи и дълга руса коса, което се усмихваше широко на това мое момче като мъж, а пръстите му отмятаха тъмната коса от още по-тъмните му очи, докато се опитваше да скрие какво изпитва към нея. Но тя знаеше. Точно както знаех и аз, докато ги наблюдавах от прозореца, който гледаше към мястото, което те смятаха за тайно за тази среща, а смехът на близначките привличаше вниманието ми обратно към стаята зад мен…
Видението избледня и аз примигнах, докато се опитвах да го обработя, опитвайки се да разбера каква е възможната причина синът ми и аз да пътуваме на север.
Малките пръсти на Гейбриъл се бяха свили плътно около един от моите, докато той спеше спокойно, без да знае нищо за двете съдби, които майка му сега виждаше за него. Или те бяха едно? Възможно ли беше и двете да се сбъднат?
Насочих ума си към образите, които ме бяха изтръгнали от съня.
Мъже и жени крещяха, горяха, сянка се спускаше над нашето кралство. Мъж с тъмни очи и още по-тъмна душа, ръката му заключена около китката ми, докато смъртта ми проблясваше с насилие в погледа му.
Бях виждала тези очи и преди. Сънувах ги заедно с допира на устата до моята, с пукането на електричеството във вените ми. Желание и страх се смесиха в кръвта ми при мисълта за безименния злодей, който толкова често се промъкваше на пръсти през виденията ми през последната година. Не знаех дали трябва да изпитвам такава болка да го намеря, но не можех да се сдържа.
Не и когато сватбата ми беше толкова близо, не и когато животът, който бях избрала за себе си, се втурваше от всички страни.
Тръпки преминаха по гръбнака ми, докато си мислех за аромата на дим, който все още се носеше от видението. Война. Тя още не се беше задала, но обръщаше поглед към моето кралство, усещах как ръката на съдбата се движи и макар че в никакъв случай не беше сигурно, се мъчех да видя как бих могла да го отклоня от кръвопролитието.
На вратата се чу тежко почукване и аз се ококорих, чудейки се дали това не е нещо повече от виденията, които ме бяха разбудили от сън.
Отдръпнах ръката си от креватчето, изправих се на боси крака и взех червена копринена рокля от стола до леглото, когато почукването се повтори.
Висок мъж с дълга до раменете тъмна коса и груба, неподдържана брада се усмихна на себе си, докато премяташе колана си и вдигаше юмрук, за да почука отново.
Отблъснах образа на Артуро, който ме връхлетя, и се поколебах за миг по пътя към вратата. Погледнах обратно в стаята и се пресегнах да дръпна завесата, която висеше около леглото с балдахин, за да скрие креватчето от другата му страна.
Щракнах с пръсти, за да хвърля заглушителен балон около Гейбриъл, в случай че се събуди, и навлажних устни, докато се подготвях да се изправя пред мъжа, за когото бях сгодена след почти шест месеца избягване на присъствието му.
Когато ми стана твърде трудно да крия бременността си, заминах за южните планини под претекст, че трябва да се концентрирам върху магическите си науки далеч от двора. Отчасти и това беше вярно. Бях работила неуморно, за да усъвършенствам и науча всичко, което можех, за магията си с четирима учители, които родителите ми бяха намерили за мен, а академията, която ръководеха, беше толкова изключителна, че приемаше само десет ученици едновременно, което ни даваше интензивно обучение в продължение на една година. Те бяха най-добрите в страната, а аз се учех бързо и работех неуморно, за да усъвършенствам използването на магическите си способности въпреки бременността си. Разбира се, всички, които бяха в академията, както учениците, така и преподавателите, скоро бяха разбрали, че съм бременна, но те бяха верни на короната на баща ми и получиха добра награда за това, че запазиха тайната. Освен това сега никой от тях нямаше да посмее да изрече истината; той щеше да разбере, че това е някой от тях, и вероятно щеше да ги види мъртви заради предателството.
Всички, които бяха оцелели по време на Брачните изпитания, бяха направили някаква версия на същото. Използвахме времето след излизането си от окървавената джунгла, за да се обучаваме в изкуството на магията в продължение на една година, преди да се наложи да изпълним годежа си и да заемем местата си в двора на Волдракия като напълно обучени воини. Оставаха ми шест месеца, преди да изпълня обещанието си да се омъжа за Артуро, и усещах всяка изминала секунда като затягане на примката около гърлото ми.
Обичах империята си, обичах кралството си, но не обичах мъжа, който беше предопределен да стане мой съпруг.
Не го бях виждала от месеци и въпреки това неприязънта ми към него само се бе увеличила през това време. Той беше брутален и нагъл, тъпо оръжие, което не притежаваше нищо повече от сила и арогантност. Той беше и причината момченцето ми да израсне без баща. Този, който беше нанесъл убийствения удар на Марсел онази сутрин под дърветата.
Ако родителите ми си бяха наумили, Габриел скоро щеше да ми бъде отнет, отгледан като техен подопечен, без да признават наследството му като син на принцесата на Волдракия. Това беше тайна, която едва ли щеше да остане тайна, и все пак никой никога нямаше да посмее да я постави под въпрос на глас. В края на краищата подопечен на императора със сигурност щеше да бъде бастард, роден в кралски род.
В толкова много отношения нашият двор беше остарял като този. Властта и репутацията имаха твърде голямо значение за хората, които би трябвало да могат сами да определят правилата.
Все още работех върху плановете си да избегна тази съдба, моята Проницателност ми помагаше да си създам бъдеще, в което да държа сина си до себе си, въпреки че е роден тайно. Но все още не виждах ясен път към бъдещето, което да ме държи далеч от брачното ложе на този мъж.
Вдигнах брадичка, докато се приближавах към вратата, и изчаках да го видя как вдига юмрук, за да почука още по-силно, преди да дръпна вратата и да го накарам да се препъне крачка напред, а вдигнатият му юмрук да увисне безполезно във въздуха близо до слепоочието му.
– Не е нужно да ме поздравяваш, Артуро, в момента не сме в тронната зала – казах аз, като опрях рамо в рамката на вратата и държах вратата, за да не си прави илюзии, че му позволявам да влезе в покоите ми.
– Не си ми казала, че си се върнала в града – измърмори той, а от дъха му под носа ми запя аромат на застояла бира. Не беше трудно да се досетя къде е прекарал нощта. Макар да произхождаше от една от най-могъщите фамилии във Волдракия, Артуро никога не успяваше да се справи с помпозността и позьорството, които останалите в двора владееха. Ризата му висеше небрежно върху широката му снага, а тъмната коса, прибрана зад ушите, изглеждаше по-скоро рошава, отколкото лъскава като тази на брат ми Хорхе, чийто стил той толкова често се опитваше да имитира.
– Не знаех, че съм длъжна да ви информирам за местонахождението си. И бях повече от доволна от нощната си почивка. Така че ще ме извините, ако се върна към нея.
Направих крачка встрани и се опитах да затворя вратата между нас, но тежкият му ботуш тупна на мястото си върху прага, карайки дървото да отскочи обратно в хватката ми.
– Не съм дошъл да се обадя, само за да хвърлиш затворена врата в лицето ми, Мериса – изръмжа Артуро, избута се напред и се наведе така, че лицето му се доближи до моето.
Магията се нави в кожата ми, силата на земята се извиваше в мен, когато с леко преместване на пръстите ми започна хвърлянето.
– И какво искаше? – Попитах ледено, като се опитах да не обръщам внимание на присвитите му очи, които обхождаха тялото ми в нощницата. Не се страхувах от него. Бях воин, в чиито вени кипеше силата на самата земя, да не говорим за негова принцеса.
– Една дума – отсече той. – С годеницата ми. И може би ще ти послужи да си спомниш, че короната, която твоето семейство жадува толкова алчно, е твоя само благодарение на силата на висшите родове, които те подкрепят. Може би ще ти е полезно да запомниш, че да ми угодиш е най-сигурният начин да запазиш тази подкрепа.
– Добре знам каква е властта на моето семейство, както и на твоето. Но това не е обяснение за появата ти тук посред нощ.
– Чух слух – каза той с тих тон и се приближи. – Слух за гост на родителите ти, който пристига днес в замъка. Слух, който искам любимата ми годеница да потвърди за мен.
Тъмни очи и още по-тъмна душа. Гладна, ядосана, наранена.
Примигнах, защото трябваше да запазя разсъдъка си.
Държах се на мястото си, повдигнах брадичка, докато поддържах позицията си пред него. Беше дошъл тук сега с мисълта да ме сплаши. Голям мъж, който налага присъствието си на жена, наполовина по-малка от него, докато тя е сама и уязвима. Колко могъщ трябваше да се чувства, когато стоеше над мен в тъмното, а светлината на залата отвъд очертаваше силуета на широката му фигура като заплаха, докато блокираше единственото ми бягство от това място. Но ако смяташе, че така се чувства истинската сила, трябваше да си зададе истинския въпрос. Ако аз притежавах нещото, което той желаеше, тогава не бях ли аз тази, която притежаваше силата?
– Говори ясно, Артуро, преди да те изхвърля от тази стая като развратен пияница, за какъвто започвам да те подозирам – отвърнах аз с твърд глас.
Ако си мислеше, че бракът му с мен ще бъде лесен и ще ме накара да се примиря и подчиня, значи беше още по-голям глупак, отколкото си мислех. А ако си мислеше, че може да използва заплахата от размера си или физическа вреда срещу мен, тогава сигурно не приемаше дарбите ми толкова сериозно, колкото би трябвало.
Устните на Артуро се извиха назад, още от онзи аромат на бира се изви във въздуха, който ни разделяше, и аз не направих опит да скрия отвращението си. В този момент знаех, че няма да се омъжа за него. Независимо от обичаите и договореностите, които бяха направени за единството на тази империя, нямаше да подчиня тялото си на човек като него, независимо от цената.
– Днес пристига ли някаква група от Солария? – Изсъска Артуро, ръката му се премести, за да ме хване за ръката, но аз го забелязах и се отместих настрани, за да не ме докосне дори с пръст.
– Солария? – Попитах и през мен премина светкавица на видение. Многоглаво чудовище, свиреп рев, изискан банкет с чужденци, макар че не ги видях достатъчно ясно, за да разпозная лицата им. – Не са ми казвали за такова посещение.
Вярно.
– Не се опитвай да криеш виденията си от мен – каза Артуро, а гласът му придоби лукава нотка, която ми подсказа, че именно затова е дошъл тук, надявайки се чрез мен да изтръгне отговор от звездите за това.
Подиграх се.
– Виденията ми са много и винаги се променят – отвърнах равномерно, като затворих още от тях, докато в съзнанието ми отекна далечен рев. Ако той се грижеше толкова много за това, то аз със сигурност нямаше да му го предам лесно.
– Логично би било да желаеш годеницата ти да има такива познания. Това, което е от полза за мен, в крайна сметка винаги ще бъде от полза и за теб. След като се оженим и могъществото на семействата ни се обедини под един покрив, независимо от това ще трябва да споделяш всичките си видения с мен.
– Трябва ли? – О, този задник се е шегувал, ако си е мислел, че ще ми налага някакви изисквания, независимо дали сме сгодени, или не.
Позволих на очите си да се разширят, устата ми се отпусна, докато симулирах видение с внезапно задъхване, което накара очите му да светнат.
– Какво виждаш? – Поиска Артуро.
– Мъж – въздъхнах аз, а лианите пълзяха по пода зад него под силата на магията ми, приближавайки се, докато алчността му за моето знание го оставяше напълно изложен на капризите ми. – Човек с дълга коса и безмозъчен череп…
– Какво прави той? – Попита алчно Артуро, протягайки ръка, за да ме сграбчи отново, но аз го видях и отново се отклоних встрани. Нямаше да позволя на човека, убил бащата на сина ми, да ме докосне дори с пръст.
– Летене – издишах аз. – Без крила…
– Летене? Защо? Къде?
– Искаш ли да ти покажа? – Попитах меко, изкусително, сякаш му предлагах възможността да види какво виждам аз.
– Да – изпъшка той и посегна към ръката ми, сякаш наистина можех да му я подам.
Ъгълчето на устните ми потрепна с лукаво забавление, докато срещах погледа му.
– Както желаеш.
Свих пръсти и лианите се изстреляха навън, сграбчиха го под мишниците и го изтръгнаха от краката му, след което го хвърлиха в коридора, където той прелетя десетина метра, преди да се удари в задника си и да се строполи като чувал с картофи, паднал от бягащо магаре.
– Живея само за да ти служа, скъпи съпруже – извиках след него, докато той ревеше от ярост, а звукът се превръщаше в яростно мяукане, докато губеше контрол над формата си на орден и преминаваше във формата си на минотавър.
Артуро се изправи на крака и спусна рогата си, нападайки яростно, но шумът, който вдигаше, вече беше предупредил стражите и чух как тичат по-близо.
Тряснах вратата с див смях, лианите ми я привързаха със свирепа сила точно преди той да се сблъска с нея и цялата да издрънчи на пантите си.
Охраната тичаше по коридора, зов за помощ, някой друг крещеше, че е видял Артуро да пие цяла нощ в „Кит и уиски“, а после твърдеше, че сигурно е загубил контрол в пиянски ступор. Четирима мъже го изтеглят, докато той мучи яростно.
Засмях се по-силно, докато видението избледняваше, слушайки внимателно как точно тази сцена се разиграва в реално време зад вратата.
Изчаках, докато мученето му се отдалечи, след което прогоних лианите, обезопасяващи вратата, и я дръпнах, задъхвайки се от изненада, когато видях няколкото стражи, които все още бяха там.
– Какво, в името на звездите, се случва? – Попитах, като образ на невинност и изненада.
– Изглежда малка пиянска глупост, принцесо, съжалявам за безпокойството – отговори един страж, като се поклони ниско.
– Предполагам, че виновникът ще бъде подведен под отговорност? – Отговорих, опитвайки се да изглеждам строга, като същевременно се борех усилено срещу забавлението си, за да го прогоня от лицето си.
– Ще говорим с баща му и ще му обясним ситуацията – съгласи се пазачът. – Няма съмнение, че наказанието ще бъде бързо.
Кимнах, че приемам това, преди да им пожелая лека нощ и да затворя отново вратата. Бащата на Артуро наистина щеше да го накаже сурово за това, че се е направил на такъв глупак на публично място, и трябваше да предположа, че годеникът ми щеше да се колебае повече от малко дали да почука на вратата ми, без да бъде повикан отново.