***
– Кралю мой – гръмкият глас на Лайънъл Акрукс отекна в залата при пристигането му и очите ми се вдигнаха, а зъбите ми се оголиха, когато срещнах погледа му.
Беше облечен в тъмнозелени одежди с бродирани в злато гербове на съветниците на ревера, русата му коса беше стилно отметната назад, а една вежда се извиваше в интрига, докато той гледаше от мен към Азриел.
– Азриел Орион обидил ли ви е? – Попита шокирано Лайънъл, като се приближи, а погледът му обходи и двама ни.
– Аз ли? – Притисна ме Азриел и аз отново го погледнах, докато в дланта ми се завихряше огън.
Не… това не беше правилно. Азриел беше мой приятел, адски лоялен и честен човек.
Пуснах ръката си, поклащайки глава, преди да падна обратно на трона и да изрежа ръка върху лицето си, докато огънят в нея угасваше.
– Трябва да си тръгнеш, Азриел – промърмори Лайънъл. – Кралят явно се нуждае от почивка след вчерашната победа.
– Така ли го наричаш? – Прошепнах. – Кръв и смърт. Това ли е победата, Лайънъл?
– Разбира се, сир. Те бяха твои врагове. Наредени да се противопоставят на трона. Бунтовници и въстаници. Добре си направил, че си се отървал от тях, преди да нападнат двореца – уверено каза Лайънъл и това направи нещо, за да облекчи чувството за вина в гърдите ми. Той беше прав. Трябваше да е прав, иначе нямаше да мога да живея още един ден със себе си.
Азриел не направи никакъв коментар и аз вдигнах глава, откривайки, че се нуждая от съгласието му по този въпрос, за да съм сигурен, за да облекча товара на сърцето си. Очите му бяха присвити, стойката му – стегната, а ръцете му – свити в юмруци.
– Азриел? – Поисках и той отново вдигна очи. – Съгласен ли си?
– Не е моя работа да казвам – каза той.
– Тогава аз го правя твоя работа – казах твърдо, в гласа ми прозвуча заплаха. – Съгласен ли си или не си, че феите, които изгорих, са били бунтовници?
Челюстта на Азриел се размърда и той погледна към Лайънъл, който го погледна окуражително. Азриел прочисти гърлото си и отново се обърна към мен, докато се колебаеше на ръба на изказването, което ме докара почти до лудост.
– Говори! – Изригнах, а чудовището в мен се надигна.
– Не знам – каза той и гласът му прозвуча силно. – Не съм видял доказателства за това, така че не знам.
– Не си посветен в такива доказателства – каза леко Лайънъл, като му махна с ръка. – Бях добре информиран, преди да бъде взето решението за изкореняване на заплахата. Не бива да се съмнявате в себе си, Ваше Височество. Направили сте чудесни неща за Солария; тя става толкова велика, колкото е била в старите времена. Аз например се възхищавам на решителността и твърдата ви ръка. Това е, от което кралството се нуждае, за да процъфтява.
– Хората се страхуват – каза внимателно Азриел. – Може би е време за мир.
– Мир? – Изсумтя Лайънъл. – А какво да кажем за кралство Волдракия, което се готви за война? Те скоро ще ни нападнат, ако не ги посрещнем челно. Ти не си съветник, Азриел, не е твоя работа да говориш като такъв. Ако беше по твоя воля, до седмица всички щяхме да сме под властта на някой чужд диктатор. Крал Вега действа по задължение за Солария, използвайки страховитата си власт, за да защити нацията ни и да смаже всяка заплаха срещу нас. Той укрепва границите ни, потушава всеки бунт, предизвикан от фракции, поставени тук от външни сили, които биха могли да навредят на поданиците му, и се грижи за напредъка на нашето велико кралство. Както и трябва.
Азриел отвори уста, но аз заговорих преди него.
– Остави ни. Искам да говоря с моя съветник насаме.
Азриел изглеждаше така, сякаш искаше да протестира, но после наведе глава, обърна се и излезе от тронната зала.
Лайънъл се усмихна, приближи се и скръсти ръце на гърба си.
– Мога да се справя с Азриел. Ако искаш, мога да го накарам да докладва директно на мен и вече няма да има нужда да те притеснява.
Намръщих се, идеята беше невъзможна при тайната позиция на Азриел в Гилдията, макар че не само това предизвика протест в мен. Обичах Азриел като брат. Той беше важен за мен, дори когато от време на време губех това от поглед.
– Не, това няма да е необходимо – казах аз и Лайънъл сведе глава в знак на подчинение на властта ми. – Кажи ми какви новини имаш за движението във Волдракия.
Лицето на Лайънъл стана сериозно.
– Армията им масово набира войници. Войната е неизбежна, ако не действаме скоро, сир. Тези гнусни волдракианци не искат нищо друго освен ад за нас, ако някога се доберат до земята ни, ще заграбят ресурсите ни и ще преследват народа ни. Солария се страхува от тях, кралю мой, ужасява се от идеята да навлязат в границите ни. Но аз имам прекрасни новини, тъй като се сдобих с местоположението на тренировъчните полигони на армията им.
– И? – Промълвих.
Той се приближи, заобиколи трона, преди да застане до мен, а ръката му легна на ръката ми, докато се навеждаше да ми говори на ухо. Но преди още да е излязла и една дума от устните му, аз се надигнах от мястото си и ми хрумна една идея, когато черната завеса в съзнанието ми се отдръпна малко.
– Договор – реших аз. – Още тази седмица ще пътувам до Волдракия и ще видя какво може да се направи за договор. Ако успея да предотвратя войната, тогава всички ще имаме полза от мира. Да…- Захванах се за идеята, виждайки доброто в нея.
– Но аз трябва да се оженя следващата седмица – рязко каза Лайънъл и аз се обърнах към него. – Няма ли да присъстваш? А, да, прости ми… Какво ще кажете да ви предложа двореца за церемонията? Можеш да го ползваш до моето завръщане.
Очите на Лайънъл се разшириха и той бързо кимна, а в погледа му искреше вълнение.
– Това е много щедро от ваша страна, сир. Разбира се, много ще ми липсва присъствието ви на сватбата, но ще се погрижа пресата да бъде тук, за да увековечи всеки момент от нея.
– Перфектно – казах аз, а умът ми се върна към плановете ми и сърцето ми се разтуптя от надеждата, която ги подклаждаше. Това можеше да оправи нещата отново.
– Трябва да прекараш известно време във Волдракия – предложи Лайънъл. – Ако отиваш чак там, за да сключиш договор, най-добре би било да създадеш отношения с императора на Волдракия и неговото семейство. Отдели цялото време, от което се нуждаеш. Аз ще поддържам крепостта, докато те няма.
– Благодаря ти, Лайънъл. – Усмихнах се с истинска усмивка – рядкост, която украсяваше лицето ми в наши дни. Но най-сетне имах нещо, за което да се хвана и което можеше да промени траекторията на съдбата ми. Щях да пътувам леко, да взема само малък взвод и когато се върна в Солария, щях да донеса със себе си добри новини. Щях да предотвратя войната, да защитя кралството си и може би да стана кралят, за когото някога копнеех.
Назад към част 28 Напред към част 30