ГЛАВА ПЪРВА
МЕРИСА
Часовникът тиктака непрекъснато. Светлината преминава в тъмнина. Всяко начало води до край. И колкото и да се опитваме, никой не може да избяга от последния дъх завинаги. Всички трябва да се изправят пред последния призив. Въпросът е: каква следа ще оставиш след себе си, принцесо на горящата империя?
Сблъсъкът на далечни остриета прозвуча близо до мен, димът заседна в гърлото ми, когато рязко вдишване ме принуди да се откъсна от съня и пръстите ми се свиха плътно около дръжката на копието отстрани.
Осем дни. Вече осем дни бях тук, в тази джунгла, и само умът и тренировките ме поддържаха жива, докато участвах в Брачното изпитание – великата и най-почитана традиция на нашата империя. Ако успеех да оцелея две седмици в този зноен ад на джунглата само с помощта на собствената си хитрост и умения, тогава щях да бъда възнаграденa с Пробуждане на магията ми. Дотогава не бях нищо повече от смъртен, който стиска елементарно оръжие в тъмнината. Смъртен с дарбата на Зрението и цял живот подготовка за това изпитание, но между тези дървета живееха същества, родени от кошмари, които надхвърляха представите на всяка разумна фея.
Кожените доспехи, които носех, ме задушаваха в горещината на джунглата и по вдлъбнатината между гърдите ми се плъзгаше капчица пот, макар че този дискомфорт не беше достатъчно добра причина да се помръдна. Дебелата кафява материя ме покриваше от врата до горната част на бедрата, закопчана и пристегната така, че да позволява свободно движение и същевременно да ми осигурява защита срещу атаки, които може да не забележа. Нямаше да спре копие или меч от близко разстояние, но хвърлен кинжал или връх на стрела щеше да е много по-малко смъртоносен със защитата, която предлагаше, и не бях достатъчно глупава, за да рискувам да я сваля дори за малко облекчение от горещината.
Изправих се на крака за по-малко от един удар на сърцето, кракът ми се размаза по земята, за да прикрие следите от мястото ми за почивка, колкото се може по-добре, с толкова малко време, преди да бъда открита, а в съзнанието ми проблесна видение на дива девойка, насочила се към мен, със смъртоносен кинжал в ръка, предназначен за сърцето ми.
Летия ме преследваше още от началото на изпитанията. Нямаше правила, които да постановяват, че участващите в този турнир феи трябва да се бият помежду си, а само че трябва да оцелеем на това място, но през вековете, изминали от началото на изпитанията, това се бе превърнало в очакване.
В него участваха само най-високопоставените членове на двора на баща ми. Само онези от нас, които имаха достатъчно сила в кръвта си, за да разтърси звездите, когато тя се събуди. Тези изпитания проверяваха твърдостта ни, издръжливостта ни, годността ни да управляваме с железен юмрук. И също така откриваха възможност за кражба на звания отвъд тези на участващите феи.
Летиа беше моя братовчедка, макар че между нас нямаше любов. Бяхме израснали, знаейки, че тези изпитания са на път към нас и че този ден ще дойде. Ако успееше да ме убие тук, в дивата природа, щеше да претендира за място по-близо до трона за себе си и семейството си. Може и да бях нейната принцеса, но бях и нейна конкуренция и да ме изтрие от дъската, преди още да съм се появила с магията си, щеше да е идеалният начин за нея да напредне в позицията си, след като напусне това място. При условие, че успее да оцелее и при онези, които я преследваха.
Изплъзнах се от пътеката, влажните листа се блъскаха в голите ми ръце, докато заобикалях огромното дърво, под което бях спала през тези няколко мимолетни часа.
Последните няколко дни се опитвах да я избегна, но виденията ми ставаха все по-кървави, а смъртта, която ми бе замислила, ставаше все по-жестока всеки път, когато се изплъзвах от ръцете и. Яростта и беше силна, почти усещах вкуса и във въздуха, докато ме приближаваше, и макар да мислех да я оставя да диша заради леля ми, сега виждах, че този път вече не е достъпен за мен.
Отблъснах един заблуден кичур черна коса от очите си с мръсни, целунати от слънцето пръсти, тъмните кичури бяха изпаднали от плитката, с която ги бях свързала. Това място беше далеч от красотата на замъка, в който бях израснала, и едва ли щях да бъда разпознаваема като перфектно изглеждащата принцеса, позната на всички в нашето кралство. Но се бях подготвяла за този ден, откакто бях достатъчно голяма, за да държа тренировъчен меч. Ние бяхме войнствен народ по душа и винаги съм се чувствала толкова добре, когато размахвах меч или стрелях със стрела, колкото и когато танцувах на балове или обсъждах политиката. Феите винаги се сражаваха с някого, независимо от това, и аз се наслаждавах на простотата на острието също толкова силно, колкото и на режещата сила на перфектно формулирана забележка.
Пулсът ми се забави, докато си поемах бавно дъх, а дарбата ми шепнеше, докато затварях очи и се отдавах на призива и.
Боси крака стъпваха безшумно по влажната почва. Тежко острие, стиснато в дясната и ръка. Остър кинжал, предназначен за убийствен удар, в лявата. Още една крачка. И още една. Тя се приближаваше към мен. Тя беше…
Излязох от скривалището си, косата ми се развя зад мен, пръстите ми се забиха в калта, а копието ми се насочи точно в момента, в който Летия се измъкна от гъстите листа точно там, където я бях видялА да идва.
Острите като бръснач очи на братовчедка ми блеснаха със смесица от ярост и триумф, че най-накрая е открила плячката си, и аз я дарих с лукава усмивка, когато тя успя да се изплъзне надясно, избягвайки заостреното острие на копието ми с малко повече от един дъх.
Късият и меч се насочи към главата ми, но аз се извъртях настрани и дръжката на копието ми се удари в лявата и китка достатъчно силно, за да избие кинжала, който се опитваше да скрие, в ръкава и.
Летия изруга като улична котка, залята със студена вода.
Бях зад нея, преди да успее да се предпази отново, босият ми крак се сблъска с центъра на гръбнака и, карайки я да се препъне напред, дори когато тя отвърна на движението, завъртайки се отново по пътя ми.
Но аз вече бях там, вече бях видял какво ще направи тя и със звук, който, сигурна бях, завинаги щеше да омърси спомените ми, върхът на копието ми се заби право в центъра на гърлото и, пронизвайки я и приключвайки с този единствен, жесток удар.
Очите ни се срещнаха, смъртта и висеше в тези безкрайни секунди, докато тя се задъхваше, за да си поеме дъх, който вече не можеше да поеме, а амбициите и заговорите и се провалиха пред лицето на тази единствена грешка.
– Исках мир, – издишах аз, напомняйки и за предложението, което и бях направила преди седмици в замъка на баща ми. Обещанието, което и бях дал, че ще издигна позицията и на моя страна, само ако тя се откаже от това желание да ме довърши в изпитанията. Бях видяла отказа в нея още преди да изрека думите, но все пак ги изрекох. Бях и дала възможност да промени съдбата си, а тя бе избрала да я пренебрегне. Този избор бе довел до нейния край. През цялото време времето и е било недостатъчно и дори не е знаела за това.
Устните и изрекоха една дума, дори когато се задави със собствената си кръв, и аз усетих как ехото от нея се отразява в сърцевината ми. Страхливка.
Дръпнах копието си назад и гледах хладнокръвно как Летия се свлича на земята, ръцете и се придвижват към гърлото и, докато се сгърчи там, а погледът и се движи отвъд мен, докато търсише някаква пролука в короната горе, някакъв малък намек за звездите, които гледаха безкрайно нататък. Радваха ли се, когато съдбата идваше за някой като нея? Доставяше ли им удоволствие да знаят, че съм взела мерки, за да избегна това, само за да се окажа в проекта, който те бяха избрали през цялото време?
Предположих, че не е моя работа да задавам въпроси за това.
Наведох се, за да вдигна кинжала, с който Летия искаше да ме убие, преди да го хвърля към небето със смъртоносна цел. Острието проряза листата над нас, издълбавайки малка пролука, която позволи онази гледка към небето, която Летиа беше търсила, преди да изчезне в джунглата от погледа.
– Не е малодушие да се надяваш на по-светла съдба – казах с тих тон, докато тя се задушаваше и пръскаше, вперила очи в звездите над себе си, докато търсеше покой в прегръдката им. – Понякога трябва да надникнем в най-мрачните нощи, за да открием най-големите съкровища. Аз не се отклонявам от този път, Летиа. Просто избирам да преследвам съдба, по-велика от моята собствена.
Оставих я там да умре с тези думи, които висяха в заобикалящата я тишина, без да се обръщам назад, докато се отдалечавах, с окървавеното си копие все още здраво в ръка и със съдбата, която викаше името ми при всеки заблуден полъх на вятъра.
* * *
Изминаха три дни, в които зрението ми ме предпазваше от опасностите или ми помагаше да оцелея в опасностите на този ад, когато някой неизказан звяр пресичаше пътя ми и ме принуждаваше да се боря за оцеляването си.
Бруталността на този ритуал беше вплетена в тъканта на моя народ, на империята, в която бях израснала. Никога не бях поставяла под съмнение жестокото начало на живота на онези, които са благословени да бъдат сред най-могъщите феи в нашето общество, докато не дойдох тук. Когато баща ми и феите от неговия двор описваха Брачните изпитания, всичко звучеше някак романтично. Начин да се отсеят най-слабите от нашето поколение и да се гарантира, че само на най-силните ще бъде позволено да продължат с магическо образование, политически уговорен брак и в крайна сметка да претендират за властта над тази земя. Беше редно да се изправим пред това изпитание на съдбата. Звездите щяха да гарантират, че в крайна сметка от джунглата ще излязат само най-достойните.
Но да го преживееш беше нещо съвсем друго. Да виждаш как избиват феи, с които бях израсналА, да чуваш през дърветата по всяко време писъци на болка и смърт, да живееш в постоянно състояние на страх и изтощение дни наред. Наистина ли съдбата ни водеше през това място? Без дарбата ми на Зрение не бях сигурна, че бих могла да оцелея там. Трябваше ли да приема, че ясновидските ми способности са ми били дадени, за да мога да претендирам за съдбата на оцеляването, или просто късметът ме накара да дишам, докато други лежаха мъртви наоколо?
Никога преди това място не бях поставяла под въпрос пътя на звездите. Никога не съм се съмнявала, че те знаят по-добре от всички нас накъде трябва да се насочи линията на съдбата, но сега започнах да се съмнявам в това. Сега започнах да се чудя…