Глава 24
„Твърде дълго те потисках дълбоко в душата си…“
– Искаш да ловя жената, която прилича на сестра ти? – Каза Баронс.
Кимнах. Беше ми писнало да не знам какво наистина се случва в толкова много области на живота ми. Достатъчно лошо беше, че имах това нещо в себе си, което, ако имаше правила, не познавах нито едно от тях, но сега имаше и някаква страховита боклукчийска купчина Ънсийли, която бе успяла да ме смрази в безпомощен ужас, въпреки че в момента сетивата ми на шийте зрящ бяха неутрализирани, и още едно неизвестно същество, маскирано като мъртвата ми сестра.
За две от тези три неща можех да предприема решителни действия. Започвайки с това, което представляваше най-голяма заплаха за здравия ми разум.
– Искам да я хванеш – уточних аз. – И искам да я заведете някъде, където мога да я разпитам.
– Ти се отметна от това в „Честър“.
Въздъхнах.
– Не исках да казвам нищо пред Риодан. Знаеш, че той дъвче кокал, докато от него не останат само парченца. По това време не ми се искаше да съм му кост.
– Вярваш ли, че това може да е Алина?
– Не. Мисля, че това е напълно невъзможно. Но искам да знам какво, по дяволите, е всъщност.
– Каза ми, че си погребала сестра си. Беше сигурна, че това е тя. Промени ли мнението си?
– Не. Аз я погребах. – Не си правя труда да споменавам, че наскоро ексхумирах нейния гроб и той не беше там. Не виждах смисъл да усложнявам допълнително и без това сложния въпрос. Исках първо да проуча Алина-нещо, а след това щях да разкрия всичко, ако се наложи, на Баронс.
– Няма да мога да я заведа в книжарницата – каза той.
Кимнах. Щеше да му се наложи да се превърне от човек в звяр, за да ловува Алина, а не мислех и за минута, че някой Ловец ще позволи на съществото, в което се превърне Баронс, да се качи на гърба му и да ги прелети над нашето частно торнадо.
– Имаш ли друго място наблизо, което да е добре охранявано?
– Мазето, където беше При-я, все още е защитено.
Очите ни се срещнаха и проведохме интензивен невербален разговор, графични напомняния за секс, сурови и агресивни, гладни и обсебващи. Ти си моя свят – бях казала аз. Не ме напускай.
Ти ме напускаш, момиче на дъгата – беше казал той, а аз още тогава знаех, че съм под кожата му толкова дълбоко, колкото и той под моята.
– Коледната елха още ли е вдигната? – Попитах леко.
„Оставих я така, както си беше. Най-добрата шибана пещера, в която някога съм живял“ – казаха тъмните му очи.
„Някой ден ще го направим отново“ – отвърнах аз. Нямаше да ми се налага да се преструвам, че съм При-я. Не и с този мъж.
Той се протегна и се раздвижи, започна едва доловимо да се променя.
– Ех, Баронс, имаме среща. Мислех, че ще отидеш след това.
– Риодан я отмени – каза той около твърде големите за устата му зъби. – Той татуира Дани. Джада.
– Тя му позволява? – Казах недоверчиво.
– Тя поиска.
Свих очи, обмисляйки това.
– Ти постави мастило на Риодан. Същият вид татуировки, които носиш. Никога преди не съм ги виждала върху него. – А аз го бях виждала гол. – Той дава ли ѝ телефона? Ще може ли да я намери, както ти намери мен?
– Като стана дума за това – изръмжа той, като се извъртя настрани с поредица от болезнено звучащи хрущенета – вие все още носите мобилния телефон, госпожице Лейн.
– Винаги – уверих го аз.
– Ще намеря това нещо, което търсиш, но когато се върна, е задължително да завърша собствените си татуировки.
– О, Боже – казах бавно. – Когато се преродиш, всичките ти татуировки ще изчезнат. Дори тези, които ни свързват.
– И докато не ги заменя, АУ няма да работи. Това, госпожице Лейн, е единствената причина, поради която исках да останете в „Честър“ онзи ден. Докато не ги довърша.
АУ: – Контакт в мобилния ми телефон, който беше съкращение от Ако умираш – беше номер, на който можех да се обадя и който гарантираше, че Баронс ще ме намери, независимо къде се намирам.
– Не съм напълно безпомощна, нали знаеш – казах раздразнено. Зависимостта от него ме побърква. Искам един ден да мога да стоя толкова напълно самостоятелно, че да имам чувството, че се меря с това да бъда с Джерико Баронс.
– Насочи се към мазето. Ще се видим там. Това няма да отнеме много време. – Той се обърна и падна на четири крака, като се втурна в нощта, черно на черно, гладен, див и свободен.
Някой ден искам да тичам с него. Да почувствам това, което той чувства. Да разбера какво е в кожата, в която мъжа, от когото съм обсебена, се чувства най-пълноценно у дома си.
Засега обаче не бягам никъде. Летя на гърба на един леден ловец към къщата в покрайнините на Дъблин, където някога прекарах месеци в леглото с Джерико Баронс.
***
Сънищата са забавни неща. Случвало ми се е да помня всичките си, да се събуждам с лепкавите остатъци от тях, полепнали по психиката ми, сънното преживяване да е толкова непосредствено и интензивно, че ако бях на студеното си място, щях да се събудя премръзнала. Ако чувах музика, идваше ми да пея под носа си. Сънищата ми често са толкова ярки и реални, че когато за първи път отворя очи, невинаги съм сигурна, че съм се събудила, и се чудя дали „реалността“ наистина не е от другата страна на клепачите ми.
Мисля, че сънищата са нашия подсъзнателен начин да подредим преживяванията си, да ги свържем в цялостен разказ и да подредим подобно с подобно по метафоричен начин, така че в будно състояние да можем да функционираме с подредено минало, настояще и бъдеще, за които едва ли трябва да мислим в момента. Мисля, че посттравматичното стресово разстройство се появява, когато се случи нещо толкова разтърсващо, че изхвърля всичко, което е било съхранено грижливо, в пълен хаос, дезорганизира разказа ви, оставяйки ви да се носите и да се губите там, където нищо няма смисъл, докато в крайна сметка не намерите място, където да съхраните това ужасно нещо по начин, който може да бъде осмислен. Като например някой, който се опитва да те убие, или откритието, че не си този, за когото си се смятал през целия си живот.
В сънищата си имам къщи, стаи, пълни с подобни парчета от умствени „мебели“. Някои от тях са претъпкани акра с лампи и когато сънувам, че ги гледам, преживявам всеки от моментите, които са осветили живота ми по някакъв начин. Баща ми, Джак Лейн, е там: Солидна, извисяваща се колона на лампа, направена от позлатена римска колона със здрава основа. Майка ми също е в тази стая – изящна лампа от ковано желязо с копринен абажур, която разпръсква в меките си лъчи всички нежни думи на мъдрост, които се опитваше да внуши на Алина и мен.
Имам стаи, в които има само легла. Баронс е в тези стаи почти навсякъде. Тъмнокож, див, понякога седи на ръба на леглото, с наведена глава, гледа ме изпод вежди с онзи поглед, който ме кара да искам да се развия или може би да се превърна в нещо точно като него.
В къщите на моите мечти имам и мазета и подземия, в които се крият много неща, които не мога да видя ясно. Понякога тези подземни помещения са осветени от блед мрак, друг път пред мен се разгръщат коридори от безкраен мрак и аз се колебая, докато съзнанието ми не се вмъкне в съня и аз не облека своето Махало и не тръгна смело напред.
Шинсар Дъб живее в моите мазета. Започнах да се чудя безкрайно за него, чувствам се като куче с трън дълбоко в лапата, който просто не мога да изгриза. Проявява се често, когато подсъзнанието ми си играе.
Тази вечер, чакайки Баронс да ми донесе Алина-нещо, се протегнах и заспах върху копринени чаршафи в богато украсеното легло с балдахин на „Сън Кинг“, в което Баронс ме прецака, за да си върна разума.
И сънувах, че Шинсар Дъб е отворен в мен.
Стоях пред него и мърморех под носа си думите на заклинание, което знаех, че не бива да използвам, но не можех да оставя да лежи върху блестящата златна страница, защото сърцето ме болеше прекалено много и бях уморена от болката.
Събудих се, обляна от ужасно чувство на ужас и провал.
Изправих се рязко, изстъргвайки остатъците от психическия си език. В съня ми думите, които бях изрекла, бяха толкова ясни, целта им – толкова ясна, но в будно състояние нямах нито един спомен за проклетото заклинание.
И се зачудих, както много пъти през последните месеци, дали мога да бъда измамена да отворя забранената Книга насън.
Както казах – не познавам правилата.
Огледах се наоколо, с широко отворени очи, за да ги изпълня с реалност, а не със сенки от страхове.
Коледната елха помръкваше в ъгъла, зелена и розова, жълта и синя.
Стените бяха измазани от Баронс преди месеци с надуваеми снимки на родителите ми, на мен и Алина, които играехме волейбол с приятели на плажа у дома. Шофьорската ми книжка беше залепена на абажура на лампата. В стаята имаше почти всички нюанси на розовия лак за нокти, произвеждан някога, и сега знаех защо не мога да намеря половината от дрехите, които бях взела със себе си в Дъблин. Те бяха тук, подредени по комплекти. Боже, докъде беше стигнал, за да се добере до мен. На всяка повърхност бяха разхвърляни полуизгорели свещи от праскови и крем – любимите на Алина. Модни и порнографски списания бяха разхвърляни по пода.
Наистина най-добрата пещера, помислих си аз. Стаята, с набързо монтирания душ, в който бях сигурна, че му се е налагало да вкарва задника ми, обсебен от секса, в чести случаи, миришеше на нас.
Намръщих се. Какво ужасно място да доведа факсимилето на сестра ми. Заобиколено от спомени за това кой съм аз, коя е тя, колко неразделна част от живота ми е била тя.
Извърнах глава, заслушах се внимателно с последния ден от изострените си сетива на Ънсийли.
Стъпки отгоре, нещо, което се влачи, звуци на протест, разгорещени викове, никакъв мъжки отговор. Звярът влачеше самозванката на сестра ми към стълбите. Предположих, че е излязла от системата си с крясъците. Но от друга страна, ако беше Фае, маскирано като сестра ми, нямаше да крещи. Щеше да има някаква магическа битка. Интересно ми беше да науча как и къде я е намерил, дали се е борила.
Надигнах се от леглото и се подготвих за предстоящата конфронтация.
***
Отвъд затворената врата в мазето започнаха писъци, силни и мъчителни.
– Не! Няма да го направя! Не можеш да ме накараш! Не го искам! – Изкрещя то.
Разтворих вратата, застанах в рамката на отвора и се загледах в самозванката. Беше близо до дъното на стълбището, с Баронс, който блокираше стълбището, и се опитваше да се изкачи обратно на ръце и колене.
Дали щеше да направи същия номер, както на улица „Ларух“ 1247? Да се преструва, че се страхува толкова много от мен, че да не мога да го разпитам?
Приближих се, а то се сви на кълбо и започна да ридае, стискайки главата си.
Приближих се още повече и то изведнъж повърна силно, а всичко, което имаше в стомаха си, изригна експлозивно върху стената.
Баронс се запъти към върха на стълбите, затвори и заключи вратата. Знаех какво прави. Превръщаше се отново в човека насаме. Никога нямаше да позволи на никой освен мен да го види как променя формите си. Особено пък не на Фае.
Изучавах ридаещата форма на сестра ми, изпълнена с мъка за това, което бях загубила, и омраза за напомнянето, и любов, която искаше да отиде някъде, но знаеше, че не е добре. Толкова объркана смес, толкова отровна. Сега тя лежеше свита на пода и държеше главата си така, сякаш черепа ѝ можеше да експлодира също толкова силно, както току-що стомаха ѝ.
Свих очи. Нещо в него ми беше толкова познато. Не формата му. Но нещо в начина, по който изглеждаше, лежейки там свито, стиснало черепа си, сякаш беше…
– Какво, по дяволите? – Прошепнах.
Със сигурност не ме е изучавало толкова внимателно! Със сигурност не играеше толкова дълбока психологическа игра.
Започнах да отстъпвам назад, да се отдалечавам, без да откъсвам поглед от него. Пет метра. Десет. После двадесет между нас.
Нещото, което се представяше за сестра ми, бавно махна ръцете си от главата. Престана да се дави. Започна да диша по-равномерно. Риданията му утихнаха.
Придвижих се бързо десет метра напред и то отново изкрещя, високо и пронизително.
Стоях замръзнала дълго време. След това отново се отдръпнах.
– Преструваш се, че можеш да усетиш Книгата в мен – казах накрая студено. Но разбира се. Алина – моята мъртва сестра, не това нещо – беше шийте зрящ и детектор на ОС като мен. Ако сестра ми беше застанала близо до Шинсар Дъб като мен, можеше ли от него (от мен) да ѝ стане жестоко лошо?
Аз се намръщих. Ние с нея бяхме живели в едно домакинство в продължение на две десетилетия и тогава тя никога не беше усетила нещо нередно в мен. Не беше повръщала всеки път, когато влизах в стаята. Възможно ли беше Шинсар Дъб в мен да е имал нужда да бъде признат от мен, за да придобие сила? Че може би преди да дойда в Дъблин, той е бил спящ в мен и може би щеше да остане такъв завинаги, ако не го бях събудила, връщайки се в страна, в която ми беше забранено да влизам? Дали Айла О’Конър е знаела, че единствения начин да задържи вътрешния ми демон в дрямка е да ме държи далеч от ирландска земя? Или имаше нещо повече? Нима в Ашфорд наистина никога не е имало феи, защото е било толкова скучно, докато сме растяли? Или пък родната ми майка някак си беше заклела сетивата ни на шийте зрящи, които никога нямаше да се събудят, освен ако не се върнем глупаво в земята на нашата кръвна магия?
О, да, отново почувствах изкривеното усещане за реалност, подобно на това в матрицата.
Защо изобщо разсъждавах върху такива глупости? Това нещо не беше моята сестра!
То вдигна глава и ме погледна с пълните със сълзи очи на Алина.
– Младши, много съжалявам! Никога не съм искала да дойдеш тук! Опитах се да те държа настрана! И то те хвана! О, Боже, то те хвана! – То отпусна глава и отново започна да плаче.
– Майната му – казах аз. Това беше всичко, за което можех да мисля. След дълъг миг казах: – Какво си ти? Каква е целта ти?
То вдигна глава и ме погледна, сякаш бях луда.
– Аз съм сестрата на Мак!
– Сестра ми умря. Опитай отново.
То ме изгледа през слабо осветеното мазе, а след миг се изправи на четири крака и се отдръпна, като се притисна към един сандък с оръжия, придърпвайки колене към гърдите си.
– Не съм умряла. Защо не ми направиш нещо лошо? Каква игра играеш? – Поиска то. – Дали защото Мак няма да ти позволи да ме нараниш? Тя е силна. Нямаш представа колко е силна. Никога няма да спечелиш!
– Аз не играя на игра. Ти си тази, която играе игра. Какво, по дяволите, е това?
То пое дълбоко треперещ дъх и избърса струйка пенеста слюнка от брадичката си.
– Не разбирам – каза накрая то. – Вече не разбирам нищо от това, което се случва. Къде е Даррок? Какво стана с всички хора? Защо всичко в Дъблин е толкова повредено? Какво се случва?
– Госпожице Лейн – дълбокия глас се плъзна от сенчестите стълби. – Това не е Фае.
– Не е? – Извиках. – Сигурен ли си?
– Недвусмислено.
– Тогава какво, по дяволите, е то? – Изръмжах.
Баронс излезе на светло в дъното на стълбите, напълно облечен, и аз осъзнах, че трябва да съхранява тайници с дрехи из целия град, в случай че му се наложи да се преобрази неочаквано.
Той премери двойника на Алина със студен, проницателен поглед.
После ме погледна и каза тихо:
– Човек.
Назад към част 24 Напред към част 26
