***
Когато се съвзе отново, тя можеше да види.
Беше мъгливо и далечно, сякаш гледаше света през обратен телескоп. Виждаше тавана над главата си, който се носеше покрай нея. И имаше хора, които я носеха или… не, търкаляха я върху някакво приспособление.
Лежа на болнично легло, помисли си тя. Бутат ме по коридора.
Лицата над нея гледаха надолу с голяма загриженост.
Едно от тях се изненада.
– Хей, мисля, че тя е будна. Тя ме гледа.
Друго лице се обърна надолу и също я изучи.
– Вероятно е просто рефлекс. Очите ѝ не са фокусирани. Кейлин, можеш ли да говориш? Чуваш ли ни?
Тя искаше да отговори. Разбира се, че ви чувам – не съм глуха.
Но думите не искаха да излязат. Сякаш някой беше замразил устните ѝ на място, беше ѝ дал новокаин, докато не можеше дори да се усети достатъчно, за да отговори.
– Виждаш ли, тя е напълно изчезнала. Типична мозъчна травма. Трябва да я вкараме в КАТ, бързо.
И тогава тя отново изчезна.
***
Кейлин отново беше сама в тъмнината. Тя чакаше нещо, без да е съвсем сигурна кой или какво изобщо е. Нямаше нито думи, нито мисли, нито чувства, нито каквито и да било усещания.
Но тя все още беше там. Беше спокойно.
И тогава, бавно, и хрумна първата мисъл.
Толкова много ми липсва.
Но кой и липсваше?
Не можеше да си спомни тази част.
Имаше един копнеж, една дълбока, дълбока дупка. Загуба.
Моля те, не ме оставяй…
Илайджа.
Това име я върна към себе си. Илайджа. Къде беше той? Как можеше да го намери в тъмнината?
И тогава мракът започна да се разсейва, както нощта бавно се превръща в утро, а слънчевите лъчи стоплят и осветяват света. Силно звънене огласи цялата ѝ глава, докато тя бавно отваряше очи отново.
Усилието да отвори очи беше огромно. Да вдигнеш камък изглеждаше по-лесно, отколкото да отвориш очите ѝ в този момент.
Намираше се в болнична стая, но и трябваше малко време, за да го регистрира. Нещо беше счупено.
Бяла стая, тръби, студени бели чаршафи и ужасна, силна болка, която вибрираше в цялото ѝ тяло. Всъщност болката беше толкова силна, че отначало дори не я разпозна като болка. Беше просто като статичен сигнал от радиостанция, който се разнасяше, докато не осъзна, че няма никакъв шум.
И тогава разбра, че е в ужасна, ужасна агония.
Опита се да изстене, но от изтръпналите ѝ, любопитно безжизнени устни не излизаше много.
Очните ѝ ябълки се завъртяха към вратата на стаята ѝ.
Пиукане. Бип. Бип. Бип.
Чуваше равномерното пиукане и още един отделен свистящ звук, като от помпа.
По някаква причина се взираше във вратата, въпреки че в коридора беше празно. От време на време виждаше някой да минава – медицинска сестра, лекар, но никой не я поглеждаше.
И тогава, след като минаха сякаш часове, някой започна да влиза в стаята ѝ.
Не беше лекар или медицинска сестра. Беше пациент.
Тя разбра това, защото пациентът носеше болнична престилка и влачеше инфузионна система, докато влизаше в стаята.
Лицето на човека беше толкова познато, но все пак беше странно посинено, порязано и подуто.
Познавам го, помисли си тя. Познавам го.
Болката в тялото ѝ леко отстъпваше, докато тя гледаше неразбиращо към пребития и посинял човек, който куцаше към леглото ѝ.
Очите му се взираха с ужас в нея.
Хей, ти самият не изглеждаш толкова добре, помисли си тя.
– Кейлин… – прошепна той през подутите си устни. – Кейлин, не. Не.
И тогава тя осъзна, че това е той.
Името беше на върха на езика ѝ. Знаеше, че той е нейната любов. Знаеше, че той е нейният ангел, нейният спасител.
Опита се да се усмихне за него.
ИЛАЙДЖА.
Точно така, помисли си тя. Това е Илайджа. Кой друг беше тук? Кой друг би могъл да бъде тук?
Кейлин дори не беше сигурна откъде го познава или каква е историята им. Тя просто знаеше, че им е писано да бъдат заедно.
В тъмнината се бяха разделили, но той беше дошъл за нея и сега нещата щяха да се оправят.
Лицето му беше дълбоко измъчено, докато се приближаваше до леглото ѝ. Торбичката за инфузии се люлееше на поставката си, докато той едва не изгуби равновесие. След това се оправи, намръщи се и протегна ръка, за да вземе нейната.
Тя усети топлината и любовта му чрез мекия допир на кожата му. В този миг болката ѝ изчезна напълно, докато той държеше ръката ѝ, и сърцето ѝ се разтуптя от благодарност.
– Знам, че ме чуваш, Кейлин. Гледаш ме, нали, момиченце? Виждаш ме? Просто кимни. Или мигни два пъти. Дай ми знак.
Тя се опита да даде знак, но нищо не се получаваше. Дори очите ѝ не бяха под неин контрол. Те се въртяха в главата ѝ, първо в една посока, а после в друга. Тя изстена леко от неудовлетвореност. Но после продължи да стене, ритмично, и това не зависеше от нея – стоновете просто продължаваха да идват.
– Какво не е наред, Кейлин? Боли ли те? – Попита той, като се наведе, за да се опита да я изслуша по-внимателно. – Кажи ми какво не е наред – каза той.
Тя чуваше мъката в гласа му и знаеше, че върви само благодарение на волята и решителността си. Дишането му беше накъсано и повърхностно.
Междувременно Кейлин чуваше как стене сякаш от голямо разстояние, звуците идваха от дълбочината на гърдите ѝ, като вълни, които се надигаха и натрупваха със звук и после отново угасваха.
Илайджа поклати глава.
– Извинете, какво правите? – Обади се някой зад гърба му.
Илайджа се обърна бавно.
– Това е приятелката ми – каза той.
– Не би трябвало да си тук. От кой етаж си дошъл? – Попита жената, а гласът ѝ беше изпълнен с подозрение.
– Чуйте я как стене. Тя изпитва силни болки. Има нужда от лекарства.
– Не сте ли вие жертвата на огнестрелно оръжие? Би трябвало да сте на горния етаж в леглото.
– Не ми пука за мен. Просто и донеси някакво проклето лекарство – изръмжа той.
Сега Кейлин можеше да види медицинската сестра, която се приближи и се загледа в Илайджа.
– Дори не трябва да ставаш в момента. Чух всичко за твоя случай – ти си с огнестрелна рана и си катастрофирал с колата си.
Вниманието на Илайджа беше насочено изцяло към Кейлин. Той облиза напуканите си устни. Лицето му имаше нюанси на лилаво, синьо и черно от синините и отоците.
Тя се опита да му даде знак, да се опита да му каже, че знае какво прави заради нея, но беше невъзможно. Очите ѝ блуждаеха, напълно извън нейния контрол. Накрая очите ѝ се завъртяха в главата ѝ и всичко отново стана черно.
Тя все още чуваше.
– Погледни я – каза Илайджа.
– Трябва да си тръгнете, сър. Точно сега.
– Погледни очите и. Тя се нуждае от помощ! Тя се нуждае от помощ!
Наистина ли?
Може би тя наистина се нуждае от помощ. Собственият ѝ вътрешен глас започваше да избледнява, избледнява, избледнява.
И започваше да се отдалечава все повече от Илайджа, въпреки че се съпротивляваше на това привличане. Сякаш невидимо течение я теглеше през мрака, а Илайджа избледняваше заедно с всичко останало.
Другите неща, които не я интересуваха. Само той. Само… само…
Не си тръгвай…
Не…
Илайджа.
Назад към част 1 Напред към част 3