***
Този път очите ѝ се отвориха и тя можеше да ги контролира.
Бялата стая се фокусира. Беше бяла и студена, имаше тръбички и помпи, а тя лежеше върху студени бели чаршафи.
Около нея имаше и други хора.
Те говореха. Отначало тя дори не разбра какво си говорят, защото нищо нямаше смисъл.
Накрая очите ѝ се насочиха към тримата души, които стояха до вратата. Бяха ѝ много познати. Тя познаваше и тримата. Възрастната жена имаше най-тъжното излъчване, изглеждаше така, сякаш лек вятър можеше да я разкъса напълно. И тогава възрастният мъж се интересуваше единствено от това да предпази жената от разпадане.
Младото момиче имаше много сърдито изражение на лицето си и Кейлин мигновено реагира на нея.
Аз я познавам. Не я харесвам. Тя е жестока и злобна.
Тримата бяха като призраци. Говореха, но отначало сякаш говореха на чужд език.
Бръмчаха като пчели. Бъззззз….бъззз……
– …никога няма да се събуди – каза по-младото момиче.
– Не говори така, Дина – каза по-възрастната жена.
Когато по-възрастната жена каза името на момичето, Кейлин най-накрая си спомни, че те са нейното семейство. Тя не можеше да си спомни всички различни неща, които се бяха случили между тях напоследък, всичко беше като в мъгла.
Неотдавнашното минало ѝ се струваше, че се е случило преди хиляди години. Всъщност тя не знаеше какво е близко минало.
Тя се бореше просто да осмисли настоящето.
– Казват, че всеки час, който минава, без тя да се събуди, много повече влошава шансовете ѝ – каза бащата на Кейлин.
Но аз съм будна, помисли си Кейлин.
Само че някой липсва. Дори не ми пука за тези трима души. Грижа ме е за него.
За кого?
За него.
Беше забравила и си спомняше за него преди, знаеше това. Беше попаднала в някаква ужасна катастрофа и беше пострадала. Може би дори е умряла и се е върнала към живота.
– …можем да слезем долу в кафенето и да си вземем нещо за ядене – каза майката на Кейлин.
– Не можем ли просто да си тръгнем и да отидем в „Епълби“? Има едно съвсем наблизо – измърмори Дина.
– Дина, в кафенето е добре. Не искаме да ни няма два часа.
– Защо не? Не е като да отиде някъде.
Баща ѝ и майка ѝ си размениха погледи.
– Добре – каза баща ѝ.
– Не – отвърна майка ѝ. – Няма да тръгваме, за да отидем в „Епълби“. Това е абсурдно. Дъщеря ми е в кома и аз няма да отида никъде.
– Дъщеря ти? Тя е и моя.
– Не се карайте за това чия дъщеря е – ядоса се Дина – това е като някаква жалка сцена от филм на „Лайфтайм“. Освен това никой от вас дори не е говорил с нея.
Тримата продължиха да спорят така, докато излизаха от болничната стая и отиваха в коридора.
Когато си тръгнаха, стаята отново се спусна в относителна тишина. Кейлин изпита облекчение, че са си тръгнали. Очите ѝ вече възприемаха стаята по-пълноценно и тя се съсредоточи върху опита си да говори.
Трябва да кажа нещо. Трябва да знам дали изобщо мога да кажа нещо.
Тази мисъл я изплаши. Какво ще стане, ако остане заключена в тялото си, без да може да съобщи на останалия свят за своето съзнание?
Те щяха да я сметнат за зеленчук, за мозъчна смърт. И щяха да се отнасят с нея като с такава.
Кейлин се бореше да се опита да помръдне поне един мускул. Първо краката си, после ръцете си, а ако не успееше, примигна. Мигването я успокои, че може да движи поне нещо някъде по тялото си.
След това се опита да раздвижи устните си.
Просто трябва да мога да говоря, дори шепот е достатъчен.
И тогава се сети за Илайджа. Илайджа. Картината му изплува на повърхността на борещото ѝ се съзнание като магическа осмица.
Опитай отново по-късно.
Но тя не можеше, не, тя трябваше да го направи сега. Ами ако Илайджа също си помисли, че е в мозъчна смърт? Ами ако той се откаже от нея?
Той никога няма да се откаже от мен.
Но в крайна сметка тя знаеше, че ще го направи. Невъзможно беше някой да застане до човек, за когото вече не смяташе, че дори съществува.
Страхът накара капчици пот да изникнат на челото ѝ. От устните ѝ се изтръгна нисък, нисък стон.
Точно тогава в стаята влезе една медицинска сестра с умивалник и кърпа за миене. Медицинската сестра дори не обръщаше внимание на Кейлин. Тя беше ниска и кльощава, с огненочервена коса, която беше почти оранжева. Имаше бледа кожа и лунички, но на Кейлин ѝ се стори, че изглежда дружелюбна.
Нещо в движенията на жената успокояваше Кейлин.
– Донесох ти една кърпа, скъпа – каза жената и погледна картата на Кейлин, докато спускаше умивалника наблизо. – Винаги обичаш да получаваш хубава хладка кърпа върху лицето си, нали?
Всъщност Кейлин не си спомняше някога да е получавала кърпа върху лицето си от тази жена, но звучеше приятно. Тя наблюдаваше как медицинската сестра напълни умивалника с вода, след което потопи кърпата в него, изцеди по-голямата част от водата и след това се приближи до Кейлин.
– О, боже, днес си с отворени очи, скъпа. – Медицинската сестра ѝ се усмихна широко.
Кейлин отвори уста и от нея се изтръгна тих стон.
Медицинската сестра отстъпи назад в шок, а устата ѝ регистрира широка изненада. Тя се вгледа в Кейлин.
– Наистина ли си будна? Чуваш ли ме?
Кейлин се опита да кимне или да направи някакво движение, но нищо не ѝ помагаше. Макар че изведнъж, благодарение на силите на усилието, усети, че големият ѝ пръст помръдва. Но това беше твърде малко движение, за да привлече вниманието на сестрата.
– Всичко е наред, можеш да говориш с мен. Няма да те ухапя, обещавам. – Медицинската сестра отново се приближи и потупа с кърпата челото на Кейлин. Наистина се чувстваше приятно и Кейлин усети как устата ѝ трепва в усмивка.
– Защо, наистина вярвам, че ме виждаш. – Медицинската сестра изглеждаше объркана. – Трябва да кажа на някого, защото това е много голяма новина. Знаеш ли това?
Кейлин се опита да каже „да“. Единственото, което излезе, беше още един стон. Дори стенанията ѝ бяха едва чуваеми.
Медицинската сестра се обърна и се изниза бързо от стаята.
Кейлин зачака.
Този път наистина съм будна, помисли си тя. Примигна два пъти. Това беше най-дългият период, в който беше будна от известно време – не беше сигурна колко дълго.
Чувстваше се обаче изтощена. Вече и се искаше да се върне в съня. Но знаеше, че ако го направи, това може да е лошо. Онази медицинска сестра беше отишла за помощ и ако Кейлин искаше някой да повярва, че е жива и в съзнание, трябваше поне да държи очите си отворени.
Но с всяка изминала секунда Кейлин се опитваше да остане будна. Сънят я дърпаше, примамваше я.
Назад към част 3 Напред към част 5