***
И двамата се събудиха късно на следващата сутрин, а Илайджа не беше много разговорлив. Той взе първи душ, докато Кейлин правеше кафе, яйца и препечени филийки.
Когато излезе в кухнята, с изненада видя, че тя отново е приготвила закуска.
– Благодаря, момиченце.
– Добро утро. – Тя го целуна по бузата.
Той ѝ се усмихна и я целуна по челото. За миг желанието да изпълзи върху него и да направи неописуеми неща, да довърши започнатото предишната вечер, почти надделя над по-добрата ѝ преценка.
Но тя не си вярваше достатъчно, за да го осъществи, а и не вярваше, че някой от двамата ще има достатъчно разум, за да спре навреме, за да може Илайджа да стигне навреме за първия ден от новата си работа.
Илайджа си наля чаша кафе и седна да се храни, а Кейлин отиде да си вземе душ, да се гримира, облече се в обикновена синя пола и бяла блуза, за да излезе сама на лов за работа.
Когато излезе, Илайджа вече се канеше да тръгва. Езикът на тялото му беше различен от този преди. Изглеждаше нервен и нетърпелив да тръгне.
– Ще ти трябва време, за да свикнеш с това – каза тя. – Никога досега не си готвил в ресторант.
– Благодаря, че ми напомняш – каза той, а саркастичната нотка в гласа му смути Кейлин.
– Просто не искам да се отчайваш, ако в началото се затрудняваш малко.
– Нямам нужда от окуражаване. Кафето беше достатъчно – каза той. – Ще ти пиша.
– Добре. Може би докато го направиш, аз самата ще съм си намерила работа!
– Готино. – Той се усмихна, но едва-едва.
А после тръгна.
Кейлин се почувства зле, че може би е натискала прекалено силно, като някоя досадна съпруга. В крайна сметка Илайджа правеше най-доброто, на което беше способен, и последното нещо, от което се нуждаеше, беше тя да се преструва, че му дава съвети, сякаш е някакво малко дете.
Но тя се притесняваше. Отдавна не беше работил нормална работа – може би изобщо – а готвачите на линия бяха в дъното на класацията в кухнята. Ако се почувстваше нападнат, защото някой го е критикувал или му е казал, че трябва да се движи по-бързо, какво щеше да направи? Как би отговорил?
Не е твоя работа да контролираш поведението му, Кейлин. Той се е справял чудесно и без теб и може да разбере как да се държи на работа в TGI Fridays, ако реши да се постарае. Той не се нуждае от лекции.
Тя почти му изпрати извинителен SMS, но си помисли, че това може само да влоши нещата. Кейлин вече започваше да се чувства като бреме, като припряно момиче, склонно към истерии, и ако му пишеше, това чувство само щеше да се засили.
Така че тя се съсредоточи върху собствения си ден.
В Boston.com имаше обявени няколко свободни работни места, но не много такива, за които тя да е добре квалифицирана. Затова Кейлин реши просто да обиколи местните фирми и да попита първо дали наемат служители, а ако това не се окажеше удачно, щеше да прецени отново.
Обхождането на квартала отне известно време. Имаше много предприятия, ресторанти и тя влезе в няколко от тях.
Повечето хора и казаха, че не наемат персонал, или я помолиха да попълни молба, за да я запазят в архива си, когато се отвори нещо.
Накрая тя стигна до „Старбъкс“. Част от нея просто искаше още една чаша кафе – за предпочитане голямо студено кафе. Имаше нужда от енергия. Но после си помисли, че може и да провери дали наемат служители.
Предполагаше се, че в „Старбъкс“ има гъвкаво работно време, добри условия на труд, обезщетения на непълно работно време и други подобни. И обикновено хората, които работеха там, изглеждаха приятни, а и много от тях бяха на нейната възраст.
Влизайки вътре, опашката не беше много голяма. Когато дойде редът ѝ, тя си поръча напитка от едно момче с пъпчиво лице и множество пръстени на устните.
– Има ли още нещо? – Попита той.
– Всъщност – усмихна се тя самонадеяно – аз се чудех дали наемате хора?
Той изглеждаше невъзмутим от въпроса и се обърна към един от другите работници.
– Хей, можеш ли да кажеш на Бритни, че някой иска да кандидатства за позиция?
Човекът веднага отиде да намери Бритни, а Кейлин плати.
– Харесва ли ти тук? – Попита тя момчето с пръстена за устни.
Той отговори, че му харесва.
– Добре е, много готини хора и е идеално, ако ходиш на училище или нещо подобно.
– Да, това е моето положение – напълно – излъга тя и изведнъж се смути, че не е така.
След като плати, тя си взе ледено кафе и седна на една маса, чакайки Бритни да дойде и да поговори с нея.
Когато Бритни излезе иззад щанда, Кейлин смаяно разпозна момичето. Това беше Бритни Месиър, момиче, на което Кейлин всъщност беше давала уроци в гимназията. Бритни е била в по-нисък клас по математика и, както си спомняше Кейлин, много се е борила със самочувствието, свързано с чувството, че е глупава.
Когато Бритни видя Каелин да седи там, очите ѝ се разшириха. Бритни беше тъмнокоса, с едри гърди, със силно изразително лице.
– Кейлийн, о, Боже мой! – Извика тя, след което се приближи, за да я прегърне.
След кратката прегръдка тя се отдръпна.
– Какво правиш тук?
Кейлин усети как бузите ѝ се изчервяват.
– Ами, интересувах се да кандидатствам.
– За работа?
Кейлин се засмя.
– Има ли нещо друго, за което мога да кандидатствам?
Бритни извъртя очи.
– Съжалявам, но мозъкът ми сигурно не работи. Искам да кажа, че просто съм изненадана да те видя и… не знам. Предполагам, че съм си помислила, че ще се занимаваш с разни готини неща. Не учеше ли в Кеймбридж?
Кейлин поклати глава.
– Да, ходих.
– И така, търсиш ли си работа на непълно работно време?
– Не точно. Взимам си нещо като… знаеш… творчески отпуск.
За кратък миг Кейлин видя как по твърде изразителното лице на Бритни премина осъзнаване, тъй като тя разбра, че Кейлин може би не е толкова успешна, колкото всички са предполагали, че ще бъде.
Бритни възвърна контрола над изражението си и сякаш стана изцяло делова.
– И така, искаш да работиш тук на пълен работен ден. Какъв е опитът ти?
– Работих във „Френдли“ за известно време в гимназията.
– Ами това е много по-различно от това. Работи се на бързи обороти, а клиентите ни са много запознати с кафето, така че и служителите ни трябва да са такива.
– Разбира се – каза Кейлин и кимна. – Радвам се да уча и да се уча.
– Знам, че си добра в прелистването на учебниците – каза Бритни – но за да работиш тук, се изисква много повече от училищни познания. Ако трябва да бъда честна, имам опасения, че може да имаш проблеми с многозадачността и с това да се съсредоточиш върху обслужването на клиенти.
– Наистина? – Попита Кейлин, изненадана и малко наранена от оценката. – Е, обещавам ти, че ще работя супер усърдно, за да преодолея всички недостатъци, и съм много отворена за конструктивна критика.
Устните на Бритни потрепнаха, но тя продължи напред.
– Кога можеш да започнеш? – Попита тя.
– Веднага. Веднага щом е възможно – каза Кейлин, като се опита да не звучи прекалено нетърпеливо, но не успя.
Бритни я погледна с умилително изражение.
– Може би имаш късмет, Кейлин. Наистина имам нужда от бариста и мисля, че дори с твоя ограничен опит и умения в тази област, в крайна сметка би могла да се научиш да бъдеш добро допълнение към екипа ни, ако се посветиш и слушаш ръководителите на екипа си.
– Благодаря, че го каза – каза Кейлин, мразеща, че трябва да се моли и да се кахъри за работа от това момиче, което явно се възползва от това, че я кара да се чувства унизена.
– Ще те накарам да попълниш молба, но тъй като аз съм помощник-управител на магазина, мога да кажа, че ако искаш работа, си наета.
– Абсолютно, искам я. Много ти благодаря, Бритни.
Бритни ѝ кимна.
– Но за да знаеш, не мога да ти помагам, защото се познаваме. Искам да бъда управител на магазин, а след това и областен управител. Вървя по чудесен път за кариера, знаеш ли?
– О, да. Напълно, никога не бих те помолила да ми намалиш работата.
– Добре. – Бритни позволи на малка усмивка да се появи на устните ѝ. – Как се променят нещата, а? Кой би си представил, че един ден ще те наема да работиш за мен.
Назад към част 10 Напред към част 12