***
Върнаха се в апартамента и Кейлин разопакова нещата си, след което си взе душ.
Когато излезе, Илайджа готвеше в кухнята.
Той я погледна и изсвири тихо.
– Изглеждаш добре.
Тя се изчерви малко.
– Не съм облечена или нещо подобно. – Всъщност беше облечена с панталони за йога и тениска.
– Не съм казал, че си облечена. Не ме интересува дали си облечена с тениска или с някаква модна рокля, момиченце.
– Добре, ама… благодаря. – Тя подсмърча във въздуха. – Каквото и да правиш, мирише наистина добре.
– Пържена пилешка пържола, картофено пюре и сос.
Той се движеше около печката с лекота, всичките му действия бяха спокойни, не бързаше за нищо. А храната наистина миришеше вкусно.
– Трябва да помогна – каза му тя.
– Не – каза той и поклати глава, докато разбъркваше картофите. – Отиди да седнеш и да се отпуснеш пред телевизора. Искам да отпразнуваме това, че си тук, и не искам да си мръднеш дори пръста.
Кейлийн въздъхна, но вътрешно беше повече от щастлива. Тя го наблюдаваше как работи още един-два мига, после отиде и седна на дивана. Включи телевизора и започна да гледа повторения на „Приятели“ по кабелната телевизия.
Между апетитните аромати, които се носеха от кухнята, и топлината и задоволството, които изпитваше, знаейки, че отново е с Илайджа, Кейлин си мислеше, че никога през живота си не е била по-щастлива.
Скоро Илайджа извика, че храната е готова, като започна да ѝ сервира на кухненската маса.
Той седна срещу нея и двамата започнаха да се хранят.
– Как е? – Попита той, като я наблюдаваше как поема първите хапки.
– Никога досега не съм яла пържена пилешка пържола – каза тя. – Невероятна е.
– И е добра за теб – намигна той.
Разбира се, не беше добра за нея, тя знаеше това. Само в соса сигурно имаше хиляда калории. Но това беше храна за утеха и изглеждаше правилно, защото точно това я караше да чувства Илайджа точно в този момент. Комфорт.
Нахраниха се и Кейлин разказа на Илайджа за професора си по философия, господин Тюл, който толкова я беше натоварил, че си оправяла работата в часовете му. Илайджа ѝ разказа за времето в гимназията, когато е трябвало да напише домашното за цял семестър за една седмица, за да не го задържат.
Хубаво беше, реши Кейлин, просто да се хранят и да си говорят като нормални хора. Харесваше ѝ да бъде нормална с Илайджа. Не беше и скучно. Всяка секунда, прекарана в негово присъствие, беше по някакъв начин невероятна.
Когато почти беше приключила с храната, от интеркома се чу бръмчене.
Изражението на Илайджа потъмня, той придвижи стола си назад и се изправи, като хвърли салфетката си в чинията и тръгна към вратата.
– Кой е? – Чу го да се обажда по интеркома.
Чу се приглушен звук, а след това глас, който проряза статичното електричество:
– Това е татко, Илайджа.
– По дяволите – чу тя да мърмори Илайджа, а след това отчетливия звук на Илайджа, който натисна зумера, за да го пусне вътре.
Баща? Помисли си Кейлин, сърцето ѝ веднага се ускори и тя инстинктивно започна да оправя дрехите си, прокара ръка по косата си, надявайки се да не изглежда прекалено разчорлена.
Илайджа не беше говорил за баща си, никога. Сякаш дори не е имал родители, помисли си тя. И все пак баща му беше тук, идваше по стълбите и влизаше в апартамента като нищо.
Очевидно Илайджа не се радваше, че баща му идва, но не изглеждаше и толкова изненадан. Кейлин се присъедини към него до входната врата.
– Има ли нещо, което трябва да знам? – Попита го тя.
Той я погледна за кратко, а лицето му беше каменно и нечетливо.
– Какво например?
– Не знам – каза тя, вече разтревожена и притеснена. – Като например, знае ли той изобщо, че съществувам?
– Сега вече знае.
– О, чудесно.
Илайджа я погледна.
– Не бъди такава. Баща ми не е такъв тип баща. Ще видиш.
И няколко секунди по-късно тя наистина видя, защото на вратата се почука и след това Илайджа я отвори. Влезе един мъж, висок приблизително колкото Илайджа, но приликата спря дотук.
Бащата на Илайджа беше плешив, носеше очила и имаше посивяла козя брадичка. Носеше изтъркано кожено яке, а под него – лайм зелена риза с копчета. Коремът му беше изпъкнал и леко висеше над горната част на дънките му. Беше обут с каубойски ботуши, което Кейлин намираше за някак си хумористично.
Той стисна ръката на Илайджа с жест, който ѝ се стори официален, а после се обърна към Кейлин.
– Здравей, аз съм Гейб.
– Здравей, аз съм Кейлин.
Той пристъпи напред и подаде ръка и на нея. Очите му зад очилата бяха зелени и много остри. Изглеждаше, че я анализира като учен, който поставя буболечка под микроскоп, макар че тя знаеше, че е невъзможно да се каже какво е отношението му при самото запознанство с него.
– И така, защо си тук, татко? – Попита Илайджа, като сгъна ръце. Пакостливата му усмивка беше изчезнала.
– Това е доста добро посрещане. Никакво „как си, как вървят нещата“?
Илайджа сви рамене почти незабележимо.
– Как вървят нещата?
– Не е зле – каза баща му, като огледа апартамента. – Бизнесът е добър. Или беше… доскоро. Нещата малко се усложниха. – Обърна се към Илайджа и двамата се вгледаха един в друг.
Позата на Илайджа се скова.
– Точно за това разбрах, че си тук. Не ме интересува да обсъждаме каквото и да било от това.
– Може би, ако имахме малко уединение. – Гейб погледна към Кейлин.
– О, мога да отида в другата стая или да си тръгна за известно време… – започна тя.
– Не – рязко каза Илайджа и вдигна ръка, за да я спре. – Не е нужно да си тръгваш. – Той погледна баща си със студено изражение. – Тя знае всичко.
– Всичко?
– Тя знае достатъчно.
– Достатъчно. – Гейб погледна Кейлин и се усмихна, но това не беше приятна усмивка. – Знаеш какво означава това, нали?
Кейлин поклати глава, объркана от това, което изобщо се случваше.
– Не, не знам.
– Това означава, че той ти е казал точно толкова, колкото да те накара да го видиш по неговия начин. Илайджа е добър в това да кара хората да виждат нещата по неговия начин.
– Това е така, защото съм честен. Хората могат да се доверят на това, което казвам.
– Тогава ми кажи – каза баща му и отново го погледна. – Честно, Илайджа. Планираш ли да нараниш Джейк?
Назад към част 12 Напред към част 14