***
Илайджа се смееше тихо, докато гледаше как Кейлин опакова раницата си с книги за училище на следващия ден.
– Какво е толкова смешно? – Попита тя, докато пъхаше последния учебник в раницата, закопчаваше я и я мяташе през рамо.
– Просто никога досега не съм те виждал да се приготвяш за училище. Странно е – отговори Илайджа. Той ядеше няколко печени фъстъка, като ги хвърляше в устата си един по един и дъвчеше.
– Изглеждаш… щастлив или нещо такова – каза му Кейлин. – Ето това е странно.
Той ѝ намигна.
– Имам причина да бъда, момиченце.
– Спри да ме наричаш дете, Илайджа.
– Хайде – каза той – трябва да те заведем навреме в клас, преди професорът ти да побеснее.
– Да – каза Кейлин и погледна часа на телефона си. – И всъщност трябва да стигна малко по-рано, защото трябва да си купя нова книга за урока по психология.
– Добре, ама аз няма да те спирам. Аз чакам.
– И аз съм готова да тръгвам. – Кейлин се промуши покрай него, но той грабна раницата ѝ и я дръпна към себе си.
– Хей! – Извика тя. – Пусни я!
– Не – каза той – не и докато не получа целувка.
Тя се престори, че се бори, но не се бореше много силно. Истината беше, че искаше ръцете и устните на Илайджа да са постоянно върху нея. Особено сега, когато нямаше да го види до по-късно през деня.
Той я подразни за момент, очите му бяха палави, когато се наведе да я целуне, после се отдръпна и отново се наведе. Най-накрая го направи и топлината, която устните му предизвикаха по цялото ѝ тяло, беше достатъчна, за да я накара да се изпоти.
Но преди Кейлин да се усети, целувката свърши и те бързо се отправиха навън от апартамента и надолу по стълбите на сградата.
Пътуването с колата дотам беше предимно безпроблемно. Когато прекосиха моста в Кеймбридж, тя го погледна за известно време.
Слънцето се отразяваше от слънчевите му очила, докато шофираше, и той приличаше на човек, излязъл направо от филмов плакат.
– Какво? – Каза той, като я погледна.
– Нищо, просто те проверявам.
– Проверяваш ме? Какво съм аз, просто парче месо за теб? – Засмя се той.
– И така – каза тя, гледайки го все още – какво ще правиш, след като ме закараш на училище?
Усмивката му леко избледня и челюстта му се изпъна.
– Не знам. Вероятно нищо особено.
– Илайджа, не ме лъжи. Знам, че ще направиш нещо.
Той отново я погледна.
– Не ме питай такива неща, Кейлин. Не мисля, че искаш да чуеш отговора.
– Но искам. Особено ако става дума за нещо, което може да те вкара в затвора – или по-лошо.
– Какво е по-лошо от затвора?
– Знаеш какво е по-лошо. – В стомаха ѝ отново се появи онази яма. Беше като повтарящ се кошмар – усещането, че Илайджа е решен да продължи престъпния си живот, докато не се случи нещо необратимо.
Илайджа въздъхна.
– Получих съобщение от татко. Опитва се да ме накара да седна с Джейк днес.
– Ще го направиш ли?
– Още не съм решил. Мислиш ли, че трябва да го направя?
Тя го обмисли. Истината беше, че не и харесваше нито един от двата варианта. Ако се помиреше с брат си, по всяка вероятност той щеше да се върне към престъпната дейност, в която брат му все още беше замесен. Но ако продължаваше да враждува, тогава беше съвсем ясно, че между Илайджа и брат му щеше да се случи нещо лошо.
– Не мисля, че каквото и да кажа, може да ти помогне.
– Но ти имаш мнение?
– Мисля, че трябва да стоиш настрана от всичко или всеки, който може да те нарани, убие или вкара в затвора. Това е моето честно мнение.
Илайджа се усмихна.
– Така че, в общи линии, стоя далеч от всички, които познавах, преди да се появиш ти.
Тя му отвърна с усмивка.
– Ако това е необходимо, тогава да.
Най-накрая спряха до бордюра в близост до кампуса и тя излезе, но не и преди да го целуне отново.
Дори когато той потегли, тя усещаше устните му върху своите като отпечатък в пясъка, който бавно избледнява, когато приливът го отмива.
Кейлин беше щастлива. Разбира се, всичко все още беше напълно странно и объркано, а Илайджа все още не беше взел решение да се откаже от старите си начини, но тя беше с него. В крайна сметка тя искаше да бъде с Илайджа повече от всичко друго.
И тя наистина вярваше, имаше вяра, че някой ден скоро той ще оправи нещата. Щеше да се откаже завинаги от стария си начин на живот и никога нямаше да погледне назад.
Тя отиде до книжарницата на университета и трябваше да изчака няколко минути, докато проверят в склада дали има екземпляри от книгата, която ѝ трябваше.
Продавачът се върна с книгата в ръка. „Последният екземпляр“, каза той и ѝ се усмихна.
Назад към част 14 Напред към част 16