***
– Предполагам, че късметът ми най-накрая се е обърнал – каза тя.
Той повдигна вежди.
– Не вярвам в късмета – каза той.
– Не вярваш в добри предзнаменования? – Каза Кейлин.
Той поклати глава, докато я записваше на касата.
– Суеверията са за слабоумните.
– Боже, благодаря – засмя се тя, без да се притеснява от мнението му. В Кеймбриджкия университет имаше много хора като него.
– В брой или с кредит?
– О, внасям го в студентската си сметка. – Тя извади личната си карта и му я подаде, а той я прокара.
След като изчака миг, той ѝ я върна.
– Съжалявам, но пише, че средствата са недостатъчни.
– О – каза Кейлин, а веждите ѝ се смръщиха. – Може ли да опитате отново? Това е грешка. Случайно знам, че в сметката ми е останала добра сума.
Той хвърли бърз поглед на Кейлин, докато на опашката зад нея се нареждаше друг човек.
– Вече каза, че средствата са недостатъчни.
– Моля. Може ли да опитате отново? Това е грешка.
Неохотно той прокара картата отново и зачака. След това я подаде обратно още веднъж, като поклати глава.
– Казах ви, че не работи. Искате ли да използвате друга карта или пари в брой?
– Не – каза тя, стискайки зъби. – Можете ли да я задържите за мен?
Той постави книгата зад гишето.
– Само до края на деня – каза той.
– Чудесно – въздъхна тя. – Ще се върна.
Той кимна незаинтересовано.
– Толкова за късмета, предполагам – промълви той, докато тя излизаше през вратата и се насочваше към канцеларията на касиера, за да разбере какъв е проблемът с картата ѝ.
Току-що я беше използвала за плана за хранене на другия ден без проблем, така че сигурно е станала грешка от тяхна страна или може би се нуждаеше от нова карта. Може би лентата се е изтъркала или нещо подобно.
Кейлин пресече двора и влезе в канцеларията на касиера, като вече знаеше, че ще закъснее за часа си. Но трябваше да отиде и да разбере това – нещо в стомаха ѝ подсказваше, че трябва да го направи сега, а не по-късно.
Когато пристигна в канцеларията, трябваше да седне и да изчака, докато друг ученик разговаряше с възрастната жена, която работеше на гишето. Накрая студентът си тръгна и тогава Кейлин се приближи.
По-възрастната жена имаше тънка, почти бяла коса и носеше много старомоден костюм с блуза на цветя и перлена огърлица. Миришеше малко на мухъл, а лицето ѝ, когато се усмихнеше, разкриваше фин прах от прекалено нанесен фон дьо тен.
– Мога ли да ви помогна? – Попита жената.
Кейлин погледна и видя, че носи табелка с надпис Лора Уестърфелд.
– Здравейте, госпожо Уестърфелд. Аз съм студентка тук и имам проблем със сметката, свързана със студентската ми карта. Когато се опитах да си купя книга в училищната книжарница, ми казаха, че нямам достатъчно средства. Сигурна съм, че това не е вярно.
– Мога ли да видя личната ви карта, моля? – Попита госпожа Уестърфелд.
– Да. – Тя я подаде.
Госпожа Уестърфелд я разгледа за дълъг момент, сякаш върху нея имаше свръхсекретни обозначения, които само тя можеше да види. Тя я обърна и върна обратно, след което започна да пише на компютъра си. Явно видя нещо интересно на екрана, защото очите ѝ се разшириха за кратко.
След това насочи вниманието си към Кейлин.
– Книжарницата е била права. В момента нямате нищо в сметката си.
– Това не е възможно. Току-що използвах картата си онзи ден в кафенето без проблем. А неотдавна проверих онлайн и там имах стотици долари.
– Опасявам се, че това вече не е така – заяви госпожа Уестърфелд. Тя набра още нещо и се загледа втренчено в екрана. – И бих могла да добавя, че имате още по-важен проблем, а именно, че все още не сме получили плащането за следващия семестър.
Кейлин преглътна, а ямата в стомаха ѝ се върна с отмъщение.
– И кога трябва да се плати?
– След два дни. След това ще просрочиш плащането. Регистрирането за занятията през следващия семестър ще се превърне в проблем, защото, както знаеш, процесът може да бъде доста конкурентен. Ранната регистрация се възнаграждава, а закъснялата се наказва. Така че ви призовавам да разберете защо това плащане все още не е извършено.
Кейлин се отдръпна от бюрото.
– Да – промълви тя, като се почувства замаяна и малко зле. – Благодаря ви за помощта.
– Трябва ли да бъдете насочена към службата за финансова помощ, млада госпожо?
– Не, благодаря ви. – Кейлин извади мобилния си телефон и веднага се обади на мобилния телефон на майка си, въпреки че това беше последното нещо, което искаше да направи в този момент.
Телефонът иззвъня и след това отиде на гласова поща.
– Мамо, това е Каелин. Знам, че не искаш да говориш с мен, но има някои важни неща, които трябва да обсъдим. Моля те, обади ми се възможно най-скоро.
След това опита да се обади на баща си и там също получи гласова поща. Оставила почти идентично съобщение и при него.
Трябваше да отиде на урок, но нервите ѝ бяха опънати, стомахът ѝ беше кисел, потеше се и се чувстваше отпаднала от притеснение.
Не мога да го направя. Не мога да отида в клас точно сега.
Тя вече предусещаше какво ще се случи – разговорът с майка ѝ или баща ѝ щеше да бъде взривоопасен.
Наистина ли бяха решили да спрат да плащат за колежа? В близкото минало те настояваха да покрият всичко и не искаха тя да вземе дори един заем за колежа. Но сега… сега нещата бяха различни.
Все пак можеха да ми кажат дали ще спрат да помагат.
Може би всичко е било някакво голямо недоразумение.
Тя почти не можеше да стои на едно място, така че нямаше как да седи в клас по този начин. Писа на Илайджа и го попита дали може да дойде и да я вземе веднага щом има възможност.
Той ѝ изпрати съобщение и каза:
„Връщам се в Бостън. Мога да се върна сега, ако имаш нужда от мен.“
„Нищо страшно – написа тя в отговор. – Мога да почакам“.
„Имаш ли нужда от мен? Кажи ми и аз съм там – написа той“.
След като помисли за момент, тя реши да бъде честна.
„Имам нужда от теб – написа му тя“.
„На път съм.“
Назад към част 15 Напред към част 17