***
Кейлин разбра, че нещо не е наред, още щом Илайджа я взе. Тя се качи в колата и усети, че той е разсеян, напрегнат.
– Съжалявам, че те накарах да се върнеш чак тук, Илайджа.
– Няма проблем – каза той, пишейки нещо в телефона си. Той я погледна. – Добре ли си?
Тя кимна, със сълзи в ъгълчетата на очите си, чувстваше се като бебе.
– Да, сега, когато ти си тук.
Той протегна ръка и нежно я погали по бузата.
– Кажи ми какво става, момиченце.
Така тя му разказа за неработещата карта, а после и за това, което беше казала жената в кантората на касиера.
Илайджа се включи в движението и започна да шофира, като се провираше между колите, явно опитвайки се да стигне бързо до някъде.
– И какво става? – Попита Илайджа. – Родителите ти ли са? Отрязаха ли те?
Тя кимна.
– Мисля, че е така. Обадих се, но получих гласова поща.
Той въздъхна.
– Ще се справим, Кейлин. Колко е таксата за обучение на семестър?
– Много. Повече, отколкото ти или аз можем да си позволим.
– Но има заеми…
– Не знам. Не съм сигурна. – Безпокойството ѝ отново започна да се покачва, когато непреодолимите мисли започнаха да се трупат. Дали изобщо искаше да продължи да учи? Дали искаше родителите ѝ да продължат да плащат, дори и да не искаха?
Илайджа отговори на телефона си внезапно.
– Да. – Той се заслуша. – Джейк вече е там? Баща ми с него ли е? – Той отново направи пауза. – Добре. Дръжте го под око. Кажи ми, ако си тръгнат. Вероятно ще изчакат поне няколко минути. Би трябвало да успея да се върна навреме.
Той закачи телефона и ускори още повече движението.
– Илайджа, какво се случва? – Попита тя. – Ще седнеш с Джейк?
– Нещо такова.
– Но не това?
Той игнорира въпроса ѝ.
– Трябва да те закарам до апартамента, а после ще се погрижа за няколко неща.
– Илайджа… – Започна тя, знаейки, че трябва да го разубеди за каквото и да е безумно нещо, което планираше.
Но тогава собственият ѝ мобилен телефон започна да вибрира и тя го извади. Сърцето ѝ се ускори в очакване кой може да е той.
На идентификатора на обаждащия се пишеше MАMА.
– По дяволите – прошепна тя. – Мама ми се обажда. – Стомахът ѝ се сви и се преобърна, а тя преглътна шумно.
– Всичко е наред – каза ѝ Илайджа. – Не я оставяй да ти натиска бутоните.
– Точно така. – Отговори Кейлин. – Здравей, мамо, благодаря ти, че ми отговори.
Междувременно Илайджа изглеждаше свръхсъсредоточен върху това да завива в движението като каскадьор на филмова площадка.
– Кейлин – каза майка ѝ студено. – Получих съобщението ти. Какво се случва?
– Има проблем със сметката ми в училище. От касиерството казаха, че сметката ми е на нула, така че не мога да си купувам книги и дори да се храня по плана си за хранене. А след това казаха и че съм на път да закъснея с плащането за следващия семестър.
Настъпи дълго, дълго мълчание, което сякаш се проточи цяла вечност.
– Да, това ми звучи правилно – отвърна накрая майка ѝ.
– Значи ти и татко сте решили да ме откъснете от училище.
– Мисля, че знаеш защо.
– Не можахте ли поне да ми кажете? – Каза Кейлин, докато в гърдите ѝ се разпалваше нажежена до бяло ярост. – Опитваш се да ме нараниш?
Майка ѝ се засмя.
– Това е нелепо и ако продължаваш да говориш така, ще прекратя този разговор.
– Мамо, ти и татко искахте да се върна в училище. Ти беше тази, която настояваше и настояваше да отида в най-добрия колеж, да получа диплома, без да ми висят студентски заеми на главата…
– Това беше преди.
Кейлин стисна зъби.
– Преди да ме изнасилят?
– Няма да слушам това, Кейлин. Баща ти и аз взехме трудно решение. Докато се виждаш с този ужасен млад мъж и докато продължаваш открито да ни се противопоставяш – няма да допринесем с нищо за твоето самоунищожение.
– Това е твой избор – отвърна Кейлин, а зъбите ѝ все още бяха стиснати. – Просто ми се искаше да ме бяхте уведомили предварително.
– Е, направихме го по начина, който сметнахме за най-добър.
Отново настъпи мълчание. Сега Илайджа също се върна на телефона.
– Какво? – Каза той. – Сега? Точно сега? – Той се извърна. – Добре, ти остани на тях, а аз ще се обадя, когато съм по-близо. Дръж се за тях, не губи, по дяволите, Джейк от поглед.
Майката на Кейлин сигурно беше чула гласа му.
– Звучи така, сякаш си много заета да правиш каквито и да е неща в днешно време – каза тя дръпнато.
– Мамо – каза Кейлин.
– Да?
Искаше ѝ се да я псува, да ѝ каже колко ужасно се държи, да плаче, да крещи – всичко, за да изтръгне майка си от странното ледено поведение, което беше решила да си наложи напоследък. Но Кейлин знаеше, че нищо не може да каже, за да промени нещо, а ако продължи, майка ѝ ще го използва като доказателство, че е права за ненормалното психическо състояние на дъщеря си.
Затова Кейлин просто си пое успокояващо дъх.
– Погрижи се за себе си, мамо – беше всичко, което каза.
След зашеметяващото мълчание Кейлин затвори слушалката.
Илайджа я погледна.
– Добре ли си?
– Ще ми е много по-добре, ако намалиш темпото – каза му тя. – Започваш наистина да ме плашиш, Илайджа.
– Имам нещо важно, за което трябва да се погрижа. Вече нямам време да те закарам до апартамента.
– Какво става?
– В момента не мога да навляза в подробности – каза той, загледан в пътя пред себе си, докато маневрираше ловко с колата през градския трафик.
– Опасно ли е?
– Не и за теб.
– Не искам да се излагаш на опасност. Направи го за мен, Илайджа. Спри това.
– Слушай – каза той и спря колата край пътя. – Трябва да излезеш оттук. Наблизо има Starbucks. Седни и изчакай – ще се върна, когато приключа.
– Няма да сляза от тази кола. – Тя кръстоса ръце и вдигна брадичка, като предизвикателно го гледаше.
– Кейлин, говоря напълно сериозно. Имам работа, за която трябва да се погрижа. Няма да искаш да си наблизо, когато го направя.
– Тогава не го прави.
Той се засмя и поклати глава.
– Така не става.
– Защо не?
– Нямам време да споря с теб. Трябва да слезеш от колата. Точно сега.
– Не. – Тя не помръдна.
Той я гледаше дълго време.
– Така да бъде – каза той и отново се включи в движението. След секунда телефонът му иззвъня и той отговори.
– Да – каза той. А после седна по-изправен. – Добре, добре. Добре. Аз самият съм почти там. Добра работа.
Той зави по една странична улица и те потеглиха по празния път, между сградите от двете страни. А след това той зави по една уличка и продължи да ускорява, минавайки през парчета боклук, сградите се размиваха, докато минаваха покрай тях.
Накрая спря точно зад един контейнер за боклук, сякаш за да замаскира местоположението им. Изключи колата и прибра ключовете в джоба си. Погледна я.
– Седни спокойно – каза ѝ той.
Тя го наблюдаваше, възприемаше езика на тялото му, начина, по който челюстта му беше напрегната, а очите му толкова бели. Нещо не беше наред. Усещаше го в костите си.
– Не прави това. Имам ужасно усещане – каза тя.
Той се усмихна злобно.
– Няма връщане назад, момиченце. Аз го правя.
– Моля те. Не можеш да продължаваш да опитваш късмета си. В крайна сметка ще се случи нещо ужасно – и следващият път ще е за постоянно. – Тя се протегна и хвана ръката му. – Моля те, послушай ме. Искам само ти и аз да сме заедно и да сме добре. Не ме интересува дали сме бедни, дали живеем в мотел или каквото и да било друго. Просто не ме изоставяй отново.
– Няма да те оставя – каза той тихо. – Просто влизам и излизам.
– Това свързано ли е с Джейк? Отмъщаваш ли за това, което ти е направил?
По погледа на Илайджа тя видя, че е била права в предположението си.
– Трябва да тръгвам. – Той бръкна в жабката и извади пистолет. Беше различен пистолет от този, който беше виждала преди – по-голям, метален и лъскав.
– Моля те – изпъшка тя и гласът ѝ се задъхваше, когато риданието излезе неудържимо от гърлото ѝ.
– Седни тихо. Ще се върна, преди да се усетиш. – А после се усмихна и я погали по бузата още веднъж, преди да отвори вратата и да излезе.