***
Колата тихо потропваше в почти пълната тишина.
Кейлин седеше на пътническата седалка и трепереше.
Чудеше се какво ли може да прави той. Нищо добро, това беше сигурно.
Дали щеше да убие някого? Или просто носеше оръжието със себе си като заплаха, като начин да получи това, от което се нуждаеше или искаше?
Така или иначе, това беше лошо. Цялото това нещо беше прогнило до мозъка на костите, а ако и когато се върнеше в колата, Кейлин наистина щеше да си стъпи на краката.
Беше време за ултиматум. Или той щеше да спре тези глупости, или тя щеше да си тръгне. Не можеше да седи и да гледа как той извършва тези действия, каквито и да бяха те. Не можеше да му позволи да продължава да излага живота и свободата си на риск заради подобни глупости.
Докато фантазираше за предстоящия разговор, се чу силен изстрел. Дори при затворени прозорци той беше толкова силен, че тя подскочи на седалката си.
Бързо след първия изстрел прозвучаха още три изстрела.
Всеки път Кейлин изпищяваше и слагаше ръка на устата си. Имаше чувството, че този път наистина ще и стане лошо. Стомахът ѝ се надигна, а жлъчката застана в гърлото ѝ.
Някой е бил прострелян.
Някой вероятно беше мъртъв.
Моля те, Боже, помисли си тя, само да не е той. Обичам го прекалено много. Моля те, Боже, направи всичко наред. Просто направи така, че да не се случва нищо лошо.
Може би това са били предупредителни изстрели.
Тя не повярва в това нито за секунда.
Времето течеше, а всяка минута и се струваше като месец.
И тогава, точно когато губеше надежда, видя Илайджа да тича около сметището и да носи черна чанта. Той отвори вратата на колата и я хвърли на задната седалка, след което се качи от страната на шофьора.
Беше задъхан, когато извади ключовете за колата и ги пъхна в запалването, запалвайки колата.
– Чух изстрели – каза тя. – Какво стана?
Той я погледна само за секунда.
– Взех парите.
– Какви пари?
– Парите, които ми открадна.
– Илайджа… – Започна тя, но той вече отваряше жабката и слагаше пистолета в нея. А след това бе дал на заден ход и бе започнал да кара по алеята.
Нещо не беше наред, но тя не можеше да каже какво е то.
Лицето му беше бледо, а по челото му се открояваха капчици пот. Едната му ръка стискаше здраво волана, а другата лежеше в скута му. Той стискаше зъби.
– Този глупав кучи син – промълви той, като поклати глава. – Трябваше да го убия, докато имах възможност.
– Застрелял ли си някого, Илайджа? Моля те, кажи ми, че не си го направил.
– Не съм – каза той, а гласът му беше напрегнат. Той облиза устните си.
– Къде отиваме?
– В болницата.
– Защо? – Почти изкрещя тя.
И тогава видя, че ръката му не е в скута му, а всъщност защитава стомаха му, придържайки го. И по ризата му се бе разпростряло тъмно петно. Той погледна към нея и видя, че тя го е видяла.
– Ще се оправя – каза той през все още стиснатите си зъби.
– Илайджа – каза тя. – Прострелян си!
– Всичко е наред. Ще се оправя. Просто трябва да стигна до болницата, това е всичко.
Чувстваше се отпаднала, наистина отпаднала. Пред очите ѝ се появиха петна, а светът се въртеше.
Той ще умре. Той ще умре.
Тя погледна към него и той беше зелен и смъртно блед.
– Илайджа, трябва да ме оставиш да шофирам!
Той я погледна, а очите му бяха огромни, зениците му разширени, големи като черни топчета.
– Какво? – Каза той, а устните му не работеха съвсем правилно. – Ти ли…
И тогава тя се обърна и видя телефонния стълб, който се приближаваше към тях. Тя изкрещя предупредително, но беше твърде късно.
Те се удариха в стълба и тя наистина видя как предното стъкло се сгъва навътре, усети как парчетата стъкло се удрят в лицето ѝ, усети металния вкус на кръвта.
Почувства огромен удар в главата си, чу пискливия звук на желязо и усети миризмата на масло и бензин, а в ноздрите ѝ – на дим.
Но сега тя се носеше, носеше се в мрака, докато сирените каскадно се носеха в ушите ѝ, затихвайки, затихвайки.
Последната ѝ мисъл беше само за него.
Илайджа – прошепна съзнанието ѝ. Илайджа.
Но устните ѝ така и не помръднаха.