***
Професор Тюл беше нисък, слаб мъж с отстъпваща линия на косата и птичи нос. Очите му бяха светлосини и невъзможно умни. Той беше нейният учител по философия и винаги я беше харесвал много.
На другата сутрин тя го беше намерила в работно време, за да се разбере дали да се яви отново на теста, който беше пропуснала предишната седмица.
– Значи не си била болна? – Професор Тюл сложи очилата си и седна по-изправен на стола си.
– Не, не съм била болна. Имах… някакъв вид лудост, предполагам.
– Пристъп на лудост? – Попита той и поклати глава. Около него купчини книги и документи се накланяха лениво насам-натам. Бюрото му изглеждаше точно така, както бихте си представили бюрото на интелектуален професор, който не се интересува от ежедневните задачи.
– Моля те, обясни това безумие, Кейлин. Защото, виждаш ли – случвало ми се е и преди, когато студент започва да пропуска часовете, без да уведомява или да представя убедителни доказателства за тези отсъствия. И в миналото съм правил грешката да бъда твърде снизходителен към такива ученици. Открих, че снизходителността не помага нито на тях, нито на мен.
– Не търся снизхождение – каза тя, изненадана, че професор Тюл не приема обяснението ѝ и не ѝ казва как може да навакса работата.
– А ти не искаш? – Сините му очи я пронизаха. – Пропуснала си важен тест и не си предала есе от две страници. Нямаш бележка от лекар или някаква друга сериозна причина за отсъствията си.
– Знам, но се надявах, че въз основа на предишната ми работа във вашия клас…
– Работата ти беше отлична, но се опасявам, че като ти позволя просто да поправиш теста и есето, които си пропуснала, вероятно няма да успееш да научиш важен урок.
– Напоследък научих много уроци, професор Тюл – каза Кейлин, стиснала здраво каишката на чантата си, докато седеше на скърцащия кожен стол срещу него. – Наистина се надявам да не ме принуждавате да научавам още един – особено когато това е урок, който вече знам. Знам, че не мога да пропускам повече работа. Знам, че съм опасно близо до това да проваля класа ви.
Професор Тюл седна назад, свали очилата си и ги избърса с бяла кърпичка.
– Моля, разкажете ми повече за тази екзистенциална криза, която сте имали. Защо напуснахте училище?
– Един вид избягах – каза Кейлин. – Нещо се случи – нещо, което не мога да обсъждам. И това нещо, което се случи, ме разстрои дотолкова, че не мислех, че мога да продължа с училището тук.
– И какво те върна?
Тя се замисли дали да излъже, или да каже истината. Лъжата звучеше по-добре, но тя харесваше професор Тюл и искаше да му покаже уважението на истината.
– Това, което ме върна, беше, че осъзнах, че няма къде другаде да отида.
Той отново сложи очилата си и я погледна с яркосините си очи. Дългият му нос леко потрепна.
– Значи по същество си тук, защото нямаш по-добри идеи.
– Тук съм, защото мога да върша работата и искам да я върша. Искам да докажа, че мога да успея тук.
– Мис Мърфи, мисля, че ще откриете, че с напредването на възрастта едно нещо става все по-ясно.
– Какво е то?
– Нещото, което продължава да става все по-ясно, е, че най-големият неуспех, който можете да имате, е неуспехът на въображението. Притеснява ме, че не сте имали по-добри идеи от това просто да се върнете на училище тук, ако наистина предпочитате да сте някъде другаде. – Той въздъхна. – При все това ти си талантлива умна и не мога да си позволя да те проваля. Така че нека се разберем кога да се явиш отново на теста, а аз ще ти разреша да предадеш есето си със закъснение.
Облекчението заля тялото на Кейлин.
– Благодаря ви много, много, професоре.
– Ще ви отнема пълна оценка както за теста, така и за есето, мис Мърфи.
– Това е добре.
– Не, наистина не е. Но все пак ще трябва да го направя.
След като благодари на професор Тюл и се изниза навън, преди той да е променил решението си и да я е изхвърлил все пак, тя отиде при другите си учители и проведе подобни (но по-лесни) разговори. Всички те се съгласиха да ѝ позволят да навакса пропуснатото.
Те бяха склонни да и дадат предимство на съмнението, че и се е случило нещо доста ужасно. Може би можеха да видят истината в лицето ѝ.
Няколко от тях предложиха да се консултира чрез здравната програма на училището. Професорът ѝ по психология беше казал, че може би трябва да си вземе един семестър почивка, за да отиде с раница на гръб в Европа.
Каквито и да бяха опасенията им, Кейлин увери всички, че ще се съвземе и че прави всички правилни неща, за да направи крачка в тази посока.
Но истината беше съвсем друга.
Може би наистина се нуждаеше от терапия, но Кейлин не получаваше такава. Вместо това тя се хвърли в работата си в училище. И всячески се опитваше да не мисли за Илайджа.
За съжаление, сърцето ѝ не беше толкова услужливо.
Сякаш на всеки няколко секунди и се налагаше да проверява мобилния си телефон, надявайки се да не получи пропуснато обаждане от него, съобщение, каквото и да било. Всичко.
Понякога, когато се разхождаше в квартала или по улиците на Кеймбридж, и се струваше, че го е видяла. Сякаш беше призрак.
Но всички мъже, които на пръв поглед изглеждаха като него, се оказваха, че нямат нищо общо с него. Те бяха само временни плод на въображението ѝ.
Затова най-често тя беше или в клас, или в библиотеката, или в стаята си в общежитието, работеше и се опитваше да забрави.
Току-що беше завършила есето си за професор Тюл и го прибираше в раницата си, за да го занесе в клас на следващата сутрин, когато Нели и Алисия почукаха на вратата на спалнята ѝ.
Отвори я и видя двете да се смеят в общата част на апартамента, сякаш участваха в някаква гигантска конспирация.
– Какво? – Каза тя подозрително.
Нели и Алисия обикновено не се разбираха толкова добре.
– Хайде, Кейлин – каза Алисия, мина покрай нея в спалнята и се насочи към гардероба. – Трябва да ти намерим някоя хубава дрешка.
– Защо?
– Защото – каза Нели – ще те водим на женска вечер.
– Не мисля така. Уморена съм и току-що приключих с писането на това есе. Имам главоболие.
– След няколко питиета ще мине – каза и Алисия. След това хвърли чифт дънки и горнище на леглото. – Това ще е добре.
Кейлин потърси помощ от Нели.
– Хайде. Знаеш, че не съм готова за това.
Нели поклати глава.
– Трябва да отидеш и да се забавляваш. Толкова дълго те нямаше, а след това, откакто се върна, се криеш в пещерата си. Мисля, че е време за промяна, Кейлин.
Раменете на Кейлин се свиха, когато разбра, че няма да ги разубеди в решението им. Затова сви рамене.
– Имам ли време поне за един душ?
– Имаш петнайсет минути – каза Алисия и провери телефона си.
– Защо? Срещаме се с някого ли?
– Не, но колкото повече време ти отнеме, толкова по-голям е шансът да се разколебаеш и да се опиташ да се откажеш. Така че действай.
Кейлин се засмя, малко доволна, че съквартирантките ѝ са достатъчно загрижени за нея, за да се опитат да ѝ помогнат по този начин.
Тя си взе бърз душ.
Чудя се какво ли прави Илайджа в момента, помисли си тя за милионен път този ден.
Излезе от ваната, преоблече се, прибра косата си и скоро беше готова, както никога досега.
– Къде изобщо отиваме? – Попита тя, когато беше приключила и останалите бяха отбелязали колко добре изглежда в тоалета си.
– Някъде, където се сервира алкохол.
– Но не е заведение на Кеймбридж, нали?
Алисия усети притеснението ѝ, че ще види Джейсън, и поклати глава с „не“.
– Разбира се, че не. Отиваме в Бостън.
Нели ги погледна.
– Нещо не е наред с Кеймбридж?
– Не – каза Алисия. – Просто е забавно да видиш нови места и нови хора. Кеймбридж е твърде малък. Все същото, все същото.
Но изражението на Нели подсказа на Кейлин, че тя знае, че отново е била изключена.