Драконите от червената планета Таджс-Бебето на дракона-Част-14

ЛАДОН

Тя вече знае. Знае за големия провал, довел до гибелта на моя народ. Изненадан съм от реакцията ѝ. Помислих си, не знам какво съм мислил или очаквал. Калиста ме изненадва. Тя дойде при мен и ми предложи подкрепа, а не упрек. Ние бяхме глупави. Мислехме си, че сме крале на галактиката, еписа управляваше света, никой в познатата галактика не можеше да оцелее или да работи без него и ние контролирахме всичко.
Никой друг не можеше да го събира. Само ние. Бяхме арогантни глупаци. Сами си докарахме падението с алчността си. Когато профсъюзите се организираха и иззеха контрола върху доставките, ние си помислихме, че само ще се обогатим, ако ограничим потока на епис. Но това доведе до бунт на всички останали раси, те се обединиха и почти ни заличиха от лицето на земята.
Аз бях част от профсъюзите. Изиграх своята роля в унищожаването на моята раса.
Бях блокирал спомените си за времената преди опустошението. Бях забравил ролята, която бях изиграл. Скрих я, погребах я толкова дълбоко, че вече не мислех, че това съм аз. Бях друг човек, но като видях повторенията, не беше изчезнало или забравено. Просто беше скрито и чакаше да се върне. Чакаше да ми напомни, че сега не съм по-различен, отколкото бях тогава. Моето проклятие е, че оцелях след опустошението. Наказанието ми е да се скитам из празния град и да знам каква ръка съм имал в неговото падане.
Нямам време за това. Отблъсквам спомена настрана и повеждам към града. Тази вечер ще си починем тук, а после рано сутринта ще се отправим към пещерите и аз ще събера епис за нея. Наблюдавам я как върви до мен и виждам, че отслабва. Неефективното ѝ тяло не се приспособява към горещината. Не мисля, че тя все още го вижда. Стигаме до дома ми и аз разтоварвам раницата си, за да сготвя последното месо от густер, знаейки, че то ще ѝ даде сили. След като се нахранихме, я поведох към леглото си, където легнахме заедно. Тя се сгушва в мен, а аз я галя нежно, искайки отново да я зарадвам.
Горещината сигурно е по-силна, отколкото се опасявах, защото тя твърде бързо заспива неспокойно. Обгръщам я с надеждата, че тялото ми ще разхлади нейното, и изпадам в неспокойни сънища.

Събуждам се преди нея и лежа съвсем спокойно, слушайки дишането ѝ. Дори тук, в хладната сграда, кожата ѝ е топла. Няма страшно, защото днес ще набавя от еписа. Тя се протяга и се обръща към мен, като разтваря широко ръка. Усмихвам се в тъмното, докато тя спуска крака си по моя.
– Добро утро – казвам аз.
Тя изстена и се протегна, после клепачите ѝ се отвориха и видях красивите ѝ очи, а в мен се разля мирно спокойствие. Тя е най-голямото ми съкровище. Тя казва нещо и аз се опитвам да проследя думите.
– Добро утро – повтарям, говорейки бавно.
Тя имитира звуците, които издавам, и след миг проговаря.
– Добро утро – казва тя на моя език, усмихвайки се от ухо до ухо.
Ставам от леглото и се обличам, като й правя знак да направи същото.
– Днес е опасно – казвам, като посочвам лохабела си.
Тя погледна от него към мен и кимна. Вдига едната си ръка към челото, а после рязко я сваля, като се кикоти. Усмихвам се, без да съм сигурен какво означават тези движения, но това я прави щастлива. Приготвям закуската ни и събирам необходимите за деня принадлежности. Пещерата е на поне две марки пеша. Мога да се справя по-бързо сам, но не е безопасно да я оставя тук сама.
Качвам припасите на гърба си и тръгваме, докато слънцето едва пробива хоризонта. Пътуването до пещерата е безпроблемно. Калиста говори почти непрекъснато, но аз обичам да слушам звука на гласа ѝ. Намирам го за успокояващ, почти музикален. Слушайки я, пътуването минава бързо и не след дълго далечният хълм се издига пред нас. Откроява се дълга черна пукнатина, която ще ни отведе до пещерите долу. Придърпвам Калиста близо до себе си и ѝ правя знак да остане до мен.
– Близо – казвам бавно. – Много опасно. Опасно.
Тя кимва и виждам как устните ѝ треперят. Не обичам да я карам да се страхува, но ако имах някаква възможност, нямаше да я взема със себе си долу. Изваждам лохабела си, подготвям го и изваждам от чантата си малка факла, след което вдишвам от вътрешните си гърлени жлези, запалвайки я. Държим я пред себе си, докато навлизаме в мрака, светлината на деня избледнява и факлата е единственото ни осветление.
Избирам внимателно пътя ни надолу, за да се уверя, че не привличаме нежелано внимание. Пещерите са дом на много от по-враждебните същества на Таджс, защото са хладни и са желано убежище от постоянната горещина на повърхността. Изведнъж Калиста се спъва и събаря няколко камъка. Те гръмват силно и звукът от тях отеква от стените на пещерата. Ехото е посрещнато с писъци, когато сизмите оживяват. Въздухът се изпълва със звука на кожестите им криле.
Сизмите се спускат като орда. Бъркотия от крила, зъби и нокти. Грабвам Калиста и се гмурвам в земята. Сизмите са предимно слепи и ловуват по звук. Тя се бори под мен за миг и се успокоява едва когато изсвирвам. Сизмите се гмуркат и летят наоколо в търсене на плячка, докато най-накрая се връщат на кацалките си по тавана.
Слизам се от нея и я оставям да се изправи, като държа пръст пред устата си, след което посочвам тавана. Тя се взира в сенките, преди да кимне с глава и да разбере. Хващам я за ръка и я повеждам навътре в пещерата. Подът се спуска надолу, после стените се приближават и аз трябва да се обърна настрани, едва успявайки да се промъкна. Когато излизам от другата страна на свиването, пещерата се отваря широко. От тавана висят сини нишки от еписа и аз се усмихвам. Оглеждам се наоколо и не виждам признаци на опасност. Качвам се на купчина камъни, за да се изкача възможно най-високо, и отрязвам една нишка.
Светлината ѝ угасва, докато режа, и тя пада на земята. Слизам надолу и внимателно събирам нишката. Земята бучи под краката ми, докато коленича. Поглеждам нагоре, но е твърде късно. На няколко метра пред мен от земята с писък се изтръгва малка земляна. Хвърлям еписа , насочвайки го към Калиста.
– Калиста! Бягай! – Изкрещях, скачайки на крака и замахвайки с лохабера си.
Нямам време да се огледам, когато червеят се насочва към мен. Той изплюва, така че аз се прикривам и се търкалям към него. Камъкът, на който бях, изсвистява, когато слюнката на съществото се приземява и го разяжда. Замахвам с лохабера и удрям червея точно там, където излиза от земята. Острието ми едва одрасква защитната му кожа, тъй като пропускам застъпването между плочите. По дяволите.
Чувам писъка на Калиста и едното ми сърце спира да бие, а другото се удвоява. Все още приклекнал, аз се въртя на един крак. Тя се оттегля към входа на пещерата с еписа в ръка, но писъкът ѝ е привлякъл вниманието на чудовището. То се гмурка под земята и после земята се разлюлява, докато се втурва към нея.
– БЯГАЙ! – Изкрещях отново, като разперих крилата си.
Следвам пътя на чудовището. Земята под краката ми подскача, докато то се заравя под мен. Намира се само на няколко метра от нея, затова скачам, но щом кракът ми напуска земята, червеят се появява под мен. Издигам се отгоре му, докато той се изкачва към покрива. Той отваря пастта си и аз балансирам от двете му страни, като се опитвам да не попадна в острите му зъби. Челюстта се затваря, след което се отваря отново. Размахвам яростно криле, като набирам колкото се може повече височина, за да продължа танца си на ръба на смъртта.
Скачам на върховете на краката си от едната до другата страна на отворената му паст, като същевременно удрям опашката си в нея и я наранявам достатъчно, за да затвори устата си. Вдигам лохабера над главата си, забивам острието надолу и го плъзгам между припокриващите се люспи на защитната му кожа, за да намеря меката му, уязвима плът. Чудовището бясно се залюлява напред-назад от болката, която ме хвърля настрани.
Падам с главата надолу.
Разпервам криле и се опитвам да получа контрол над въртенето си, но силата е твърде голяма и дясното ми крило се срутва, а една от малките костици се счупва. Болката експлодира в главата ми, а след това и в останалата част от тялото ми, докато се удрям в стената и се плъзгам надолу. Отдалеч чувам Калиста да вика.
Разтърсвам главата си, опитвайки се да преодолея болката. Не съм въоръжен, а едното ми крило не функционира. Имам проблеми, ако това чудовище е все още живо. Най-добрата ни надежда е да се измъкнем от пещерата със съкровището си. Калиста коленичи пред мен, топлите ѝ ръце са върху лицето ми. От очите ѝ се стича влага и аз усещам колко е разстроена, сякаш това е буря, която ме връхлита.
– Бягай – казвам отново, напрягайки се да се изправя на крака.
Болката се изстрелва от крилото ми и нагоре по гърба ми. Посинял съм и съм счупен, но зад грижовното лице на Калиста виждам как чудовището се раздвижва. Изправям се на колене и докосвам лицето ѝ. Навеждам се и целувам меките ѝ устни, след което прошепвам в ухото ѝ.
– Калиста, бягай – казвам и посочвам пукнатината.
Тя поклаща глава, а влагата пада от лицето ѝ и върху ризата ѝ.
– Не – казва тя. – Не, не, не.
Намръщен, аз я хващам за раменете и я обръщам грубо към отвора. Посочвам със суров, рязък жест, след което я бутам. В този момент червеят се надига, а устата му се отваря и затваря със силен трясък. Той се разклаща от една страна на друга, опитвайки се да се освободи от лохабела ми. Калиста се препъва две крачки напред, после се обръща и ме поглежда, клатейки глава. Тя не се движи достатъчно бързо, трябва да привлека вниманието на съществото, това е единственият начин да я защитя.
Тя се обръща и пристъпва към мен. Поклащам глава, после се обръщам обратно към земляната. Разпервам широко ръце и съскам силно, издавайки предизвикателен вик. Тя се промушва напред-назад, след което обръща устата си към мен.
– Ела, ти безгръбначна оживена тор! Аз, Ладон, ще те убия!
То се издига във въздуха, готвейки се да ме смаже под огромната си тежест, затова тичам към него в пълен ход. Погледът ми се спира на моя лохабер, който стърчи между люспите на нещото. Целта ми беше вярна, но не достатъчно дълбока. Ако успея да забия оръжието по-дълбоко в чудовището, то ще го довърши. Ако не успея, то ще ме смаже и мога само да се надявам, че ще съм спечелил достатъчно време, за да може Калиста да избяга. Със сигурност тя сама ще измисли как да консумира еписа.
Всеки път, когато кракът ми влиза в контакт със земята, в крака ми се стрелва болка, която кара зрението ми да се замъглява. Пропъждам я, трябва да го направя заради нея. Няма да бъда победен от безмозъчно същество. Няма да й позволя да ме види победен. Ще я защитя.
Червеят усеща стъпките ми, докато удрям земята, приближавайки се, и използва това, за да ме проследи. Той е голям и не се движи толкова пъргаво като мен, което е единственото ми предимство. Използвам го.
Той прави дъга назад, след което замахва напред, използвайки размера и масата си. Когато се удря в земята, аз се скривам и се обръщам настрани. Той се удря в земята, където бях, и силата на удара ме кара да отскоча. Летейки във въздуха, инстинктивно разтварям крилата си, но болката ме заслепява, докато се опитвам да раздвижа раненото, затова ги придърпвам плътно назад и разтварям ръце, за да се забавя, след което разтварям кълбото си и се приземявам на крака, плъзгайки се и спирайки отстрани на чудовището.
Лохаберът ми е точно над мен, затова приклякам и скачам за него. Ръката ми се хваща за основата на дръжката и увисва във въздуха. Притискам краката си към нещото и след това се придвижвам, така че да съм отгоре му. Премествам се, докато не държа и двете си ръце върху тялото му. Катерейки се с ръка върху ръка, се придърпвам все по-близо и по-близо до чудовището. То се надига и се хвърля напред, така че разхлабвам коленете си и се подготвям за удара. Докато чудовището и аз летим към земята, зървам Калиста. Тя се е отдръпнала в отвора, но не излиза.
– Бягай! – Извиквам.
Това е всичко, което мога да направя, преди звярът да се удари в земята. Шокиращите вибрации изтръпват крайниците ми, но аз продължавам да се държа за дръжката. Средната част на звяра се извива нагоре, докато поставя главата си на земята. То ще се спусне под земята, което не мога да допусна. Скачам и поставям краката си върху чудовището, след което се навеждам към лохабела, забивайки острието по-дълбоко и към мозъка. Челюстта на чудовището се разтваря широко, след което се затваря и изпълва пещерата със звук от тракащи остри като бръснач зъби. Натискам го, като влагам всичко от себе си. Звукът на горяща скала достига до ушите ми, докато киселинната му плюнка разсича земята пред него. Имам само миг, преди да е станало твърде късно.
Нямам никакви възможности, затова правя единственото, което мога. Разпервам широко крилата си. Болката експлодира в мозъка ми и единственото, което виждам, са звездите, но знам какво трябва да направя. Нещо се чупи и пука, докато размахвам криле, за да получа тяга, която ме изтласква напред и запраща лохабела по-надълбоко. Той уцелва целта ми и чудовището се разтреперва, а после се срива. Падам, без да мога да се задържа на краката си. Всичко е болка, а в краищата на зрението ми се прокрадва чернота, която бавно изтрива звездите.
– Ладон!
Чувам гласа ѝ, сякаш идва от другата страна на огромна тъмна пропаст. Вкопчвам се в него и си проправям път обратно. Чудовището е победено, но то не е единствената заплаха. Трябва да я защитя, а тя трябва да изяде еписа. Горещи ръце върху лицето ми, минават по гърдите ми, после тя докосва крилата ми. Острата болка я фокусира и аз се взирам в очите ѝ. Хладна влага пада от тях и се приземява върху лицето ми. Една капка се приземява в частично отворената ми уста. Солена. Солена и странна, но с вкус на нея. Тя поклаща глава настрани. Усмихвам се и докосвам лицето ѝ, след което тя се навежда и ме целува.
Целувката ѝ прави болката по-слаба, прави я поносима. Целувката ѝ я прави достойна.

Назад към част 13                                                             Напред към част 15

 

 

 

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *