Драконите от червената планета Таджс-Бебето на дракона-Част-16

ЛАДОН

Изтръпващият мехлем помага за облекчаване на болката. Движим се с добро темпо през пустинята, докато ни насочвам към посоката, в която първоначално я намерих. Следейки слънцето, което се движи по небето, смятам, че до настъпването на нощта ще бъдем близо до мястото, където я намерих. Калиста говори, докато вървим, и времето минава бързо.
Докато тя говори, аз разшифровам нови думи. Подражавам на думите ѝ, докато тя се усмихне и кимне от вълнение, след което споделям същата дума на моя език. Скоро ще можем да разговаряме с по-голяма лекота. Тя е умна и се учи много бързо. Всичко в нея е впечатляващо.
Докато слънцето се спуска към хоризонта, започвам да мисля за лагера. Не сме близо до оазис, така че ще трябва да спим на открито. Имам със себе си малко плат, който мога да използвам за камуфлаж, и достатъчно малки парчета дърва за малък огън. Мога да го използвам, за да приготвя малко месо за вечерята ни. Имаме и достатъчно вода.
Тя се справя много по-добре сега, след като е яла епис. Ще трябва да продължи да го приема, което вероятно още не знае, но това е добре. Това просто означава, че няма да ме остави. Тя е моя, най-голямото ми съкровище, моята наградата.
– Тъмно – казвам на собствения си език, сочейки към небето.
Тя отвръща с една дума и се връщаме напред-назад, докато и двамата разберем, че казваме едно и също нещо, и научим още една дума. Свалям раницата си и изваждам от нея плата и парчетата дърво. Само след малко вече имам малък огън и въздухът се изпълва със сочна миризма на месо от биво. То не е такова вкусно, колкото е месото от густера, но е издръжливо и издържа по-дълго при пътуване.
Поставям кърпа, върху която да лежим, докато се готви. Тя сяда близо до мен, така че постоянно се докосваме. Ръцете ѝ са топли, но не горят, както преди еписа. Вълнуващо е, когато ме докосва. Желанието разцъфва и тестисите ми се стягат към тялото ми. Прокарвам пръсти по меката ѝ кожа и докосвам козината на главата ѝ. Накланяме се и се целуваме, а първичният ми член се втвърдява и изтръпва. Прокарвам пръстите си по крака ѝ към центъра на удоволствието.
Искам да заровя езика си в странните ѝ розови гънки и да потърся онова възелче плът, което ѝ доставя толкова голямо удоволствие. Улавям миризмата ѝ и тя ме привлича, докато не се натрапва мирисът на горяща плът и не си спомням за забравеното месо, което се пече на нашия огън. Скачам и го прибирам, смеейки се, а тя също се смее. Една от пръчките, които държат месото, е паднала по-ниско и се е запалила. Духвам върху нея, опитвайки се да потуша огъня, преди да съм изгубил месото. Тя се навежда и също духва и заедно потушаваме пламъците.
– По дяволите – казва тя, смеейки се.
– По-дяяявол-т? – Питам.
Тя поклаща глава и се смее, след което казва думата бавно.
– По-дя-во-ли-те.
Тя поставя ударение на края на думата, така че я повтарям, а тя кимва, пляскайки с ръце.
– Да! – възкликва тя.
Щастието ме изпълва, когато тя се смее. Чувствам се лек и жив. Чувствам неща, които не съм усещал отпреди опустошението. Връзка с друго същество. Работим заедно, за да осигурим взаимното си оцеляване.
Докосвам ръката ѝ, а после прокарвам пръсти до устата ѝ. Тя се усмихва, поема пръстите ми в устата си и ги смуче. Устата ѝ е влажна и гореща, докато смуче пръстите ми, движейки главата си нагоре-надолу, което предизвиква тръпка в мен и опашката ми се сковава зад мен. Чувствам, че членът ми е готов да експлодира от натрупаната страст, която действията ѝ създават в мен.
Един стон се изплъзва през устните ми. Никога досега не съм изпитвал нещо подобно. Тя се взира в очите ми, докато се движи нагоре-надолу по пръстите ми, плъзгайки ги навътре и навън от устата си. Езикът ѝ се движи около тях, облизва ги, гали ги и усещането е невероятно. Тя хваща другата ми ръка и я издърпва към себе си, поставяйки я върху гърдите си, докато свободната ѝ ръка се гмурка между краката ми до члена ми.
Потръпвам и искам пенисът ми да не реагира, докато се опитва да изхвърли първия ми товар при нейното докосване. Никоя жена от Змей не е правила нещо подобно на това, което тя прави с мен. Чифтосването със змейя беше по-просто, макар и много по-грубо, отколкото удоволствието с Калиста. Змей не са меки като нея. Меките им части са защитени от люспи и се разкриват само по време на чифтосването и само с тази цел. Сексът им доставяше удоволствие, но сам по себе си не беше основен двигател. Ставаше дума за следващото поколение, за оцеляването повече, отколкото за удоволствието.
Калиста прокарва ръка нагоре-надолу, като леко хваща члена ми, симулирайки навлизането ми в нейната мекота, докато смуче пръстите ми. Тестисите ми се стягат още повече, придърпвайки се към опашката ми, и не знам колко още ще мога да издържа. Издърпвам ризата ѝ нагоре, разкривайки плоския ѝ, мек корем и възхитителните хълмчета на гърдите ѝ. Тя стене около пръстите ми в устата си и аз губя контрол. Спермата ми експлодира със сила.
Когато първият ми член омеква, се сгъва обратно и вторият се появява под него, готов. Тя се усмихва и се изплъзва от пръстите ми, лежейки по гръб. Измъква се от панталоните си и възхитителният, опияняващ неин аромат изпълва въздуха. Не чакам и не се колебая. Премествам се над нея, поставяйки члена си във влажния й тунел на удоволствието. Действам бавно, тя не е добре проектирана за моя размер и не искам да я наранявам, но това е степен на контрол, която мога да упражнявам. Желанието ми за нея е твърде голямо.
Плъзгам се към нея и тя ме приема лесно. Когато влизам в нея, тя изкрещява името ми и ръцете ѝ се сключват около врата ми. Давам на тялото ѝ достатъчно време да се приспособи, след което се отдръпвам и тя отново изкрещява, но вече с нова дума.
– Вземи ме! – изкрещява тя.
Не знам какво означава това, но знам какво искам и от какво се нуждая. Напъхвам се обратно в нея и после се изгубвам в удоволствието от това. Съзнанието ми е погълнато от тласъка и придърпването. Триенето, влагата и удоволствието се смесват, докато изчезне всякаква рационална мисъл. Тялото ѝ се приспособява около члена ми, като го притиска и дърпа. Изцежда го, докато удоволствието й моли за семето ми. Задържам се, прехапвам устните си и се съсредоточавам върху лицето ѝ. Устата ѝ се отваря в буквата „О“, а очите ѝ се разтварят широко. Тя изкрещява името ми, докато се вмъквам дълбоко в нея, а после експлодирам, изпълвайки я с живота си.
Тялото ѝ се извива, за да се срещне с моето, а аз се задържам дълбоко в нея, докато с последното разтърсващо изпомпване зарядът ми завършва да преминава от мен към нея. Пенисът ми омеква, но го оставям в нея, докато не преминат и собствените ѝ конвулсии от удоволствието и не се върне обратно при мен. Целувам меките ѝ, красиви устни, след което се измъквам от нея и се преобръщам, за да легна до нея върху кърпата.
Докато лежим, още не е напълно тъмно и звездите трептят в небето над нас. Чудя се откъде е дошла и как се е озовала тук. Не мога да преброя броя на знаците, които са минали от опустошението. Години, изведнъж се сещам за термина. Години, години са минали. Толкова отдавна не бях използвал тази дума, че беше станала забравена. Докато си я спомням, се появява друга дума. Десетилетия. Минаха много десетилетия.
Еписът удължава живота, но той е пристрастяващ. Веднъж щом го приемеш, не можеш да минеш без него. Ако сте го приемали за някакъв период от време, ще ви убие ,повече от шепа вкусове при абстиненцията. При по-малко от това количество може да оцелеете, но ще ви се иска да не го правите, защото ще ви боли толкова много. Това е и единственото нещо, което ни позволява да се адаптираме и да оцелеем.
Чувам разместване на пясъка зад гърба ни и се свличам на колене. Намираме се в основата на една дюна, която закрива гледката ми. Не виждам нищо, но знам, че трябва да се доверя на инстинктите си. Калиста се изправя и поглежда натам, накъдето гледам аз.
– Ладон? – прошепва тя.
Поглеждам я и поставям един пръст върху устните си, след което посочвам дюната нагоре. Тя кимва разбиращо и изглежда притеснена. Потупвам я по рамото, след което посочвам земята. Тя кимва още веднъж и аз слизам от платното. Върху пясъка лягам по очи и използвам на опашката и ръцете си, за да се заровя. След като съм покрит в по-голямата си част, си проправям път нагоре по дюната до върха. Поглеждайки отстрани, виждам голямо метално парче с формата на цилиндър, което е заровено почти докрай в пясъка. То е голямо, достатъчно голямо, за да побере човек, и е чуждо.
Държи се заровено, докато се оглеждам за някакви признаци на проблеми. Забелязвам мястото, където пясъкът на дюната е бил нарушен и пресят надолу. По начина, по който лежи, ми е ясно, че някой ни е наблюдавал от тази страна на дюната.
– Ладон! – Калиста изкрещява зад мен.
Вече не си правя труда да се прикривам. Скачам на крака, червеният пясък се сипе от мен, докато се обръщам във въздуха, за да видя какво я заплашва. Едно противно на вид същество я държи пред себе си като щит. Кожата му е с оранжев оттенък и странен вид. Устата му е пълна с остри зъби, а от двете му страни излизат две бодливи изпъкналости. Върхът на главата му е плешив, но надолу висят черни, дебели въжета, които приличат на нишките от козината на главата на Калиста, които имат метални ленти нагоре и надолу по всяка от тях. Едната му ръка е увита около врата ѝ, а в другата има тояга с метални шипове, които стърчат от нея.
Издава щракащ звук, след което насочва тоягата към мен. Изсъсквам, прикляквайки. Никой и нищо не я заплашва. Нищо. Съскам, докато се спускам в приклекнало положение. Ще накарам това същество да съжалява, че я е заплашило. То щраква и поклаща глава, сочейки с тоягата. Приплъзвам се на една страна и то се обръща, принуждавайки Калиста да остане между нас двамата. Тя се страхува и би трябвало да се страхува. Ще го разкъсам крайник по крайник. Продължавам да се плъзгам настрани, но не се приближавам. Търся отвор. Всяка грешка, една погрешна стъпка ще ми даде възможността, от която се нуждая.
– Ладон, не – казва Калиста и нещото се връща на врата ѝ, принуждавайки брадичката ѝ да се вдигне.
Съскам и пристъпвам напред, но то затяга хватката на ръката си около врата ѝ и аз спирам. То отново се насочва към земята и ми хрумва една идея. Подчинявам се на движенията му и приклякам, докато не мога да опра ръцете си на пясъка пред мен. Навеждам се напред в приклякането си, готов да изскоча. Опашката ми се премества настрани, ако крилата ми не бяха повредени, щях да скоча и да го взема, но не мога да им се доверя да поемат тежестта ми.
Стискам в шепи пясък в очакване. Той щрака и издава гърлени звуци. Съскам тихо, като го наблюдавам. Намираме се в отпор и то го знае. Изглежда също така инстинктивно знае, че е в неизгодна позиция. То изтласква Калиста към мен, като все още я държи между нас. Приближавам се, почти е достатъчно близо. Още една крачка, трябва да е още една крачка по-близо. То спира, докато Калиста се бори срещу него. Регулира захващането си, като го прави по-силно, принуждавайки по-малката ѝ фигура да се вдигне от земята и чувам как тя изкрещява. Адреналинът се влива в мен заедно с гнева от болката ѝ, след което я принуждава да направи още една крачка напред.
Хвърлям пясък с двете си ръце и се завъртам, като замахвам с опашката си, удряйки съществото в краката му и избутвайки ги изпод него. То се сгромолясва на земята, губейки хватката си върху нея. Тя се препъва на една страна, докато аз продължавам въртенето си, докато не се изправя срещу чудовището, и скачам върху него, докато то се мъчи да си възвърне краката.
Удрям юмрук в грозното му лице и усещам как костите се чупят под силата на удара ми. Главата му се люлее на една страна и аз го удрям с другия си юмрук, след което го блъскам. Яростта помита всякакъв разум, докато блъскам това нещо, което би могло да застраши моята Калиста. Нищо няма да ѝ навреди, тя е моя, моя, за да я защитавам и да се грижа за нея. То няма право да я докосва. Удрям го отново и отново, докато най-накрая яростта ми се изчерпва и оставам празен, гледайки надолу към бъркотията, която съм направил.
Изправям се и се обръщам точно когато Калиста се втурва в ръцете ми. Тя хвърля своите около мен и аз я поемам в прегръдката си. Не познавам това същество и не знам откъде е дошло. Оглеждам се наоколо, въртейки се в кръг, за да видя дали има още там, откъдето е дошло това. Удовлетворен, че е сам за момента, насочвам вниманието си към нея.
Вдигам брадичката ѝ и виждам лилаво-червените синини по гърлото ѝ.
Изваждам малко мазило и го разнасям по шията ѝ. Тя ми благодари и заговаря тихо. Поглеждам към чудовището и посочвам, след което се насочвам към нея.
– Познаваш ли това? – Питам.
Тя поклаща глава, но дали това е отрицание, или признак, че не разбира, не знам. Тя се намръщва, след което сочи към небето. Свива ръката си в юмрук и я движи като кораб, който се движи през небето. Другата ѝ ръка се повдига и тя издава свистящ звук, докато се затваря с другия юмрук. Първият юмрук се разтваря и тя имитира, че пада от небето, след което посочва съществото.
Кимвам с разбиране. Това е едно от нещата, които са я накарали да падне от небето. Е, ако не го бях убил за това, че я е наранило, може би щеше да се наложи да му благодаря. Също толкова добре. Това обаче означава, че вероятно някъде има още такива. Ще трябва да я наблюдавам, докато спи тази нощ.

Назад към част 15                                                     Напред към част 17

 

 

 

 

 

 

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!