КАЛИСТА
Сега пътуването е много по-лесно, отколкото преди. Горещината не се усеща толкова зле, пясъкът не дърпа толкова силно, всичко е просто по-лесно. Преди еписа минутите ми се струваха като часове, а сега часовете минават, докато пътуваме, и аз почти не ги забелязвам.
Ладон и аз си говорим, докато вървим. Е, аз говоря, много, а той казва думи от време на време. Той наистина усвоява моя език, а аз имам чувството, че поне в основни линии разбирам неговия. Поне основните неща.
Закривайки очите си и вглеждайки се в далечината, забелязвам черно петно на хоризонта. Пеперудите танцуват в стомаха ми развълнувани. Това е корабът! Посочвам го и Ладон поглежда, след което кимва.
– Приятели – казва той.
– Да! Почти сме там. Надявам се да са добре.
Ладон кимва. Не съм обсъждала идеята си с него. Моето разбиране на неговия език и неговото на моя не е достатъчно, за да проведем наистина сложна дискусия. Елементарните думи не ти дават възможност да работиш върху нещо като преместването на група корабокрушенци в града, който наричаш свой дом, дори ако той седи предимно празен.
Ускорявам темпото си, както и Ладон. Еписа може и да ми е помогнал да се справя с горещината и очевидно имам чувството, че са ме направили по-силна като цяло, но все още не съм толкова добре адаптирана към тази среда, колкото е той. Дори с повреденото си крило той се движи по пясъка с грация, за която никога не бихте заподозрели. Той е толкова голям и мускулест и, боже, е силен, но после се движи като деликатна балерина. Леко стъпва на краката си и е бърз. Изкачваме възвишението и поглеждаме надолу към корпуса на парчето космически кораб, което се е приземило тук.
Виждат се само двама души, докато слизаме от страната на дюната. Те ни гледат и ги чувам да викат. Разкъсването на корпуса е покрито с нещо, което прилича на брезент, и единият от тях тича вътре, крещейки. Другият стои прав и ни гледа с пистолет в ръце. Продължаваме да вървим, но това вече не е посрещането у дома, което очаквах. Ладон наблюдава мълчаливо мъжа с пистолета, докато се приближаваме, и аз усещам напрежението му.
От падналия кораб излиза група. Начело на тях е Розалинд, все още облечена в безупречното си бяло. Около нея стоят трима мъже, които не познавам, и един, когото познавам – Гершом. Не сме достатъчно близо, за да чуя думите, които си казват, но тогава от вътрешността на кораба изтичва Джоли. Тя закрива очите си, гледайки ме, след което започва да подскача, сочейки нагоре-надолу.
– Калиста! БЯГАЙ, ФОРЕСТ, БЯГАЙ! – крещи тя по пясъка, все още подскачайки нагоре-надолу.
– ДЖЕННИ! – Викам, имитирайки любовта ѝ към този стар филм.
Хващам Ладон за ръката и го дърпам, докато тичам надолу по дюната към приятелите ми и другите оцелели. Ладон не се съпротивлява, но не се впуска в пълен бяг. Виждам как очите му се стрелкат наоколо и оценяват всичко, което вижда, и решават къде е приятелят или врагът.
– Достатъчно – казва Розалинд и вдига ръка, когато сме на около трийсетина метра.
Спъвам се от изненада.
– Какво? Какво става? – Питам, докато мъжете с нея насочват оръжията си към Ладон.
Ладон стои неподвижно, но усещам как мускулите му се напрягат под ръката ми върху ръката му. Той е готов за действие, много по-подготвен, отколкото би изглеждал на всеки, който не го познава.
– Какво е това? – Розалинд казва, сочейки към Ладон.
– Ами „това“ не е „това“, а е той. И ми спаси живота.
Розалинд присвива очи и мъжете с нея стискат по-здраво оръжията си. Напрежението се покачва и аз не разбирам защо реагират по този начин.
– Това е проклето чудовище, още едно! – Гершом казва откъм гърба ѝ. – Убий го, преди да ни е убило.
– НЕ! – Крещя и ръката на Ладон се напряга по-силно под хватката ми.
Ладон пристъпва напред и съска, едната му ръка е близо до оръжието. Това бързо отива на зле.
– Проклетата Калиста – казва Лана, излизайки от корпуса.
Тя поглежда Ладон нагоре-надолу, след което силно раздвижва бедрата си, докато минава покрай въоръжените мъже и право към него. Поставя ръка на гърдите му и се усмихва.
– Кацаме в ада, а ти успяваш да се сдобиеш с най-хубавото парче човешка плът, което някога съм виждала. Как се справяш? Добре ли е? Поиска ли го вече? – Лана пита.
Шокирана съм и се смущавам от нейните въпроси и откритост. Ладон я поглежда, но не спира вниманието си върху мъжете и техните оръжия. Гневът ме връхлита като удар в корема, когато тя го докосва, и трябва да се преборя с желанието да я отблъсна. Това със сигурност няма да помогне за разсейване на ситуацията.
– Отдръпни се, Лана – нарежда Розалинд.
– Розалинд, какво става? Какво се е случило? – Питам.
– Много. Къде си била? – пита тя, гласът ѝ е рязък.
Поглеждам към всички събрали се и никой не среща погледа ми. Когато се приближавам до всеки от тях, те гледат надолу или надалеч в далечината. Лана не откъсва поглед от Ладон и се кълна, че си облизва устните. Джоли се намръщва, когато стигам до нея, и започва да казва нещо, след което устата ѝ се затваря. Всички чакат да кажа нещо.
– Аз припаднах. Това е Ладон, той е… местен. Той… – Запъвам се какво да кажа. Не мога просто да им кажа, че сме правили секс. Те вече са напрегнати. Не искам да си помислят нещо погрешно. Бузите ми са горещи, прекалено горещи, и не знам какво да кажа.
– Той какво? – Розалинд пита.
От останките на залата излизат още хора. Виждам Амара, която се качва на един сандък и гледа властно надолу към всички нас. Мей се промъква през тълпата и тръгва към мен, след което спира, оглеждайки се неудобно. Гершом се придвижва до Мей и поставя защитна ръка пред нея. Всичко това се обърква!
– Слушайте, има един град, той е изоставен, може би е добре, в по-голямата си част, и ние можем да отидем там и мисля, че можем…
– Град? Какво? Къде! Има ли вода? Има ли чудовища? Има ли още такива като него!
Десетина гласа говорят едновременно, задават въпроси, правят възклицания, това е какофония от шум и аз не мога да се справя с нея. Затварям се и не искам нищо повече от това да намеря място, където да се скрия. Никога не ми е липсвала моята тиха лаборатория, където никой не крещи и никой не ме притеснява повече, отколкото точно сега. Правя крачка назад и се обгръщам с ръце. Твърде много въпроси, всички говорят едновременно, а някои от тях се бутат напред, протягат се към мен. Прекалено много е, претоварена съм.
Ладон пристъпва пред мен и ги блокира. Той съска и разперва ръце, опашката му се измества от една страна на друга, а крилата му трептят на гърба. С едната си ръка стиска дръжката на оръжието си, а с другата сочи хората пред себе си. Мъжете с оръжия ги вдигат на раменете си и се прицелват. Времето се забавя до пълзене. Всичко се обърква, аз съм тук с най-добрата новина в историята, а те са на път да го убият!
– СПРЕТЕ! – Изкрещях с пълно гърло, гласът ми се пропуква, докато се изтръгва от мен.
По лицето ми се стичат сълзи, гърлото ми се свива, не мога да изкарам повече думи. Разклащам главата си настрани и всички ме гледат. Имам един-единствен шанс да обърна това и той е точно сега. Трябва да спра тази лудост, преди да е стигнала по-далеч. Той не е чудовище, той е мой приятел, дори мой любовник, но не мога да кажа това. Трябва да ги накарам да спрат.
Розалинд излиза от хората, които се тълпят около нея. Тя е толкова съвършена, толкова властна, белият ѝ костюм е все още безупречен там, където моите собствени дрехи са мръсни и скъсани от приключенията ми с Ладон. Чувствам се неадекватна в нейно присъствие. Тя е всичко, което трябва да бъде един лидер и една жена. Аз съм лабораторен плъх, умна по книгите, не съм момичето, което получава момчето.
Тя се приближава, докато между нас остават само два метра. Раменете ми са прегърбени и не мога да се принудя да я погледна. Тя поставя ръка на рамото ми и Ладон изсъсква.
– Приятелка? – пита той на своя език, като иска да знае дали съм съгласна тя да ме докосва.
Облекчението ме залива, когато той пита. Той ме защитава, независимо дали го заслужавам, или не. За какво съм го довела? Той заслужава нещо по-добро от това. Бях планирала да доведа тези хора в дома му, и то без да искам мнението му. Мислех, че трябва да ги спася, но сега не съм толкова сигурна. Можех просто да стоя настрана, да остана с него и да ги оставя да се справят със собствения си живот.
Поглеждам нагоре и наоколо, след което виждам Джоли. Тя ми се усмихва, мека усмивка, подкрепяща и изпълнена с любов. Тя ми имитира прегръдка, която ме изпълва с вина. Как можах дори да си помисля да оставя нея и останалите? Затварям очи и си поемам дълбоко, успокояващо дъх, преди да се опитам да говоря.
– Приятели – казвам на неговия собствен език.
Той не е убеден, но не напада, което е нещо. Не мога да го виня, че не е убеден. Аз също не бих била. Това със сигурност не е много гостоприемно посрещане у дома.
– Говориш ли с него? – Гершом пита, а гласът му се повишава. – Ти говориш с това чудовище? Какво, по дяволите, не е наред с теб? Откъде знаеш езика му?
– Не знам езика му, а само някои думи, той ми спаси живота. – Отново съм в защита, точно там, където не исках да бъда.
– Стига толкова – казва Розалинд, махва с ръка и заглушава тълпата.
Гершом затяга хватката на пистолета си и промърморва нещо, но не мога да разбера думите. Той поглежда Ладон и аз виждам омразата в очите му. От нея ми става лошо на стомаха. Не разбирам какъв е проблемът му и как може да е такъв. Взирам се в него, докато погледът му не се сблъсква с моя и се налага да отвърна поглед.
– Имаме въпроси – казва Розалинд. – Това обаче не е мястото да ги задаваме. Всички вътре. Аз ще се справя с това, но нека първо се измъкнем от жегата.
Тълпата се е разраснала и включва почти всички оцелели. Те мърморят и говорят тихо, но се разпръскват, докато остават само Розалинд, Ладон, аз и четирима стражи. Благодарна съм, че Гершом не е сред тези, които са останали. Виждам как Джоли се крие в останките на залата и ме поглежда иззад ъгъла и трябва да потисна кикота въпреки сериозността на ситуацията.
– Розалинд, какво се е случило? Защо всички са толкова ядосани?
Тя се взира в мен, след което поклаща глава.
– Нека влезем вътре, ще поговорим там, където е по-хладно.
Тя се обръща и тръгва, а аз се впускам след нея, като хващам ръката на Ладон, за да дойде и той. Влизаме заедно в хладния мрак на корпуса.
Назад към част 16 Напред към част 18