КАЛИСТА
Едва сега, когато напрежението от ситуацията спадна, наистина погледнах към моите ближни. Те изглеждат ужасно. Движенията им са вяли, кожата им е отпусната, устните им са напукани, а очите им са хлътнали. Горещината на планетата ги изцежда и за мен е очевидно, че няма да оцелеят още дълго без помощ.
Розалинд ни повежда през корпуса. Сега, когато го разглеждам, си мисля, че това е бил един от хангарите на кораба. Голямо пространство, подобно на склад, което беше огромно, но сега е наклонено на страни и частично заровено в пясъка. Организирали са всичко, като са направили стени с щайги с провизии и одеяла за врати. Дори и така, това е тясно помещение за оцелелите и няма истинско уединение. Влизаме в зона с кабинки и бюро. Охранителите с нас спират на входа, а Розалинд влиза, спира, после се обръща с лице към Ладон и мен.
– Добре, искам да знам какво се случва. Искам подробности, искам да знам всичко, което се е случило, откакто ви изпратих да каталогизирате растенията.
Преглъщам и се прехвърлям от крак на крак, неудобно под погледа ѝ и взискателното ѝ поведение. До мен Ладон се напряга и очите му блуждаят. Трябва да запазя спокойствие, иначе знам, че той ще премине в атака. Преглъщам, след което кимвам. Разказвам на Розалинд всичко, което се е случило, като пропускам частта за събуждането на Ладон между краката ми и за по-късните ни сексуални контакти. Това е лично и не изпитвам нужда да споделям с никого, когото отвеждам в леглото си. Когато приключвам, Розалинд кимва, а после въздъхва.
– Добре, ами нещата тук бяха трудни. Загубихме почти дузина – казва тя.
– Загубили сте? – Питам.
– Мъртви – казва Розалинд студено.
– Какво? Как? – Питам.
– Инциденти, чудовища, същества и глупост. Никой не се чувства гостоприемен към поредния странен извънземен. – Розалинд оглежда Ладон нагоре-надолу. – Разкажи ми повече за този град.
Разказвам ѝ всичко, което знам. Чувам как от другата страна на сандъците се смесват хора, а после се отдалечават стъпки. Дори не съм приключила да ѝ разказвам какво съм наблюдавала и за какво предполагам, преди от другата страна на щайгите да се озоват десетки хора, които слушат. Не мога да ги виня, това е единствената ни голяма надежда за оцеляване на тази планета.
– Има още нещо – казвам аз.
– Само едно? – Розалинд пита с тежък сарказъм.
– Е, да, предполагам – казвам и Ладон съска, гледайки ме.
– Приятел? – пита той на своя език, като гледа от мен към Розалинд.
Вдигам рамене, защото не се чувствам много приятелски настроена към нея. По дяволите, в момента едва ли имам чувството, че принадлежа тук, сред своите хора. Но не мога да му кажа това.
– Приятел – потвърждавам за него. Розалинд наблюдава внимателно размяната, но не казва нищо. – Има едно растение, много опасно за получаване и очевидно не издържа много дълго, но то… не знам точно. Трябва да го изследвам в лаборатория, но то прави нещата тук поносими.
– Растение? Поносимо? Какво точно имаш предвид? – пита тя.
Мръщя се, опитвайки се да измисля как да обясня еписа, когато всъщност не знам какво прави, а само как ме е накарало да се чувствам. Не искам да звуча като някаква наркоманка или нещо подобно.
– Изглежда, че взаимодейства с тялото на химическо ниво. Откакто той взе малко от него за мен, не съм, ами не съм толкова гореща. Не ме боли глава, нямам стомашни спазми, предполагам, че вече не страдам от топлинно изтощение.
Очите на Розалинд се разширяват, а устата ѝ се отваря в буквата О.
– Ти се шегуваш с мен – казва тя тихо.
– Не – казвам, като вдигам рамене.
– Трябва да имаме това. Утре ще загубим поне още трима без помощ. Нямаме достатъчно електролити, за да се разхождаме, и никакви източници на храна, които да доставят достатъчни количества за тази жега. Половината ни хора са заклещени в леглото и не могат да направят нищо.
– Да, ама както казах, опасно е да се набави и не издържа дълго, след като го събереш. Не съм сигурна как да си набавя достатъчно количество, но дайте ми малко време, мисля, че мога да измисля нещо.
– Времето е нещо, с което не разполагаме – казва тя.
Мисля си за това и си спомням за месото, с което Ладон продължаваше да ме храни, и как се чувствах малко по-добре, когато го изяждах.
– Ладон, храна – имитирам ядене, след което ми се струва, че се сещам за правилната дума. – Гус-тур? – Произнасям я.
Той прави жест, който прилича на свиване на рамене.
– Густер – повтаря той.
Тогава я казвам и я разбирам правилно, защото той се усмихва и кимва.
Розалинд наблюдава размяната на думи между нас, но остава безмълвна.
– Има едно месо от някакво животно, не знам как, но Ладон ме хранеше с него, докато не успя да ми набави епис. То може да помогне да запазим всички живи, докато успея да го разгадая.
– Добре, ами тогава това е – казва Розалинд и избърсва потта от челото си. – Не разполагаме с други реални възможности. Трябва да се доверим на този… Ладон. Можеш ли да ни заведеш до този град?
Поглеждам към Ладон, обсъждайки отговора си. Странно е, но изпитвам лоялност към него точно толкова, колкото и към моя народ. Само се надявам, че той да няма нищо против. Отчаяно ми се иска да мога да поговоря с него за това. Да можем да предадем един на друг толкова сложни идеи, но езиковата бариера го прави невъзможно.
– Да – казвам накрая и кимам.
– Добре, тръгваме на сутринта – казва решително тя и извън стените на сандъка хората избухват в шум.
Поглеждам към Ладон и му се усмихвам несигурно. Той ме гледа тихо и нямам представа какво си мисли. Освободени от Розалинд, излизаме от кабинета ѝ и веднага сме заобиколени от десетки хора. Те докосват Ладон, бутат, дърпат и се тълпят около нас. Ладон гледа към мен за напътствие как да действа, но аз се отдръпвам от него. Тълпата разделя двама ни. Момичета се тълпят около Ладон, докосват го, прокарват ръце по него, разкъсват дрехите му.
Ревността обръща киселината в стомаха ми, като виждам как тези жени го докосват, как прокарват ръце по силното му тяло. През целия ми живот всичко, което съм искала, са ми го отнемали и са на път да направят същото с този съвършен, грижовен мъж.
Лана излиза от тълпата, за да застане точно пред Ладон. Тя поглежда от него към мен и очите ѝ се разширяват, след което се усмихва от ухо до ухо.
– О, боже мой, ти си го направила! – казва тя, посочвайки ме, а тълпата ахка.
Поклащам глава настрани, без да мога да говоря.
– Ти си го направила! Ти и той сте изиграли хоризонтално танго! Мамбо в спалнята! – продължава тя.
– Не… не, не е така, това е… – Не мога да оформя цяла мисъл, лъжата никога не е била естествена за мен.
– Хайде, кажи ни, всички искаме да знаем. Какъв е той, знаеш ли, там долу? Голям ли е? Малък? – тя продължава да ме дразни и кожата ми се нажежава.
– Не, не мога, няма да говоря за това – казвам аз.
– Тя не го отрича – казва Лана.
Тя е права, че не отричам и не мога. Като гледам как тези други момичета прокарват ръце по него, не мога да отрека колко съм ревнива. Какво означава това? Ако ревнувам, значи трябва да ме е грижа за него. Наистина, наистина ме е грижа за него. Разбира се, той спаси живота ми неведнъж, но ми харесва и начинът, по който се държи с мен. Начинът, по който ме кара да се чувствам, когато ме гледа така, сякаш съм най-великото нещо в живота му. Дори тук, с всички тези други красиви жени, които го докосват, очите му са насочени към мен, а не към тях. Преглъщам тежко. Тълпата зашумява и чувам да се правят няколко коментара.
– Не можеш да ми платиш, за да спя с него – казва някой от тълпата.
– По дяволите, нямаше да ти се наложи да ми плащаш – казва някой друг.
– Той сигурно е по-мъжкар от всеки от тези, които имаме – казва друг глас.
Джоли се промъква през тълпата и ме хваща за ръката. Поглеждам я, благодарна за всяко извинение да се измъкна оттук. Ладон също се промъква, за да застане до мен. Той обвива ръка около раменете ми, след което започва да размахва опашката си по един преувеличен начин, принуждавайки всички да се отдръпнат от нас. Той съска тихо и знам, че това е предупреждение, независимо дали го заслужават, или не.
– Можеш ли да ни изведеш оттук – прошепвам на Джоли.
– Разбира се – казва тя. – Знам къде можем да се скрием.
Докато Джоли ни води, поглеждам през рамо и виждам, че Розалинд е наблюдавала цялата случка. Нямам представа какво си мисли, но по някаква причина се надявам да не мисли по-малко за мен.
Назад към част 17 Напред към част 19