Зодиакална академия – Пробуждане – Свръхестествени хулигани и животни – Част 10

ТОРИ

След двойния час по кардинална магия и часа с проф. Aсшат, ние
последвахме редицата студенти към Кълбото за обяд. Блестящата
златна сграда беше още по-спираща дъха на слънчевата светлина и бях
толкова увлечена от гледането и, че не забелязах четиримата
Наследници, застанали до входа, докато не бяхме почти до тях.
Дарси измърмори проклятие под носа си, когато ги забеляза,
пръстите и се извиха около китката ми като предупреждение.
Размених раздразнен поглед с нея и вдигнах брадичката си високо,
когато се приближихме. По някакво чудо те сякаш не ни забелязаха и
четиримата се насочиха вътре, преди да сме принудени да ги
подминем.
Сляхме се в група от развълнувани студенти, които обсъждаха на
висок глас нещо, наречено Питбол, и незабелязано се отправихме към
опашката за обяд. Нямах намерение да се крия от Наследниците, но
нарочно да привличаме вниманието им ми се стори глупава идея.
– Какво мислиш, че трябва да направим със съобщенията от Падаща
звезда? – попита ме Дарси, докато гризеше палеца си.
– Не знам – признах аз.- Изглежда, че всеки на това място или е
изплашен от нас, или иска нещо от нас. И те вече ни пуснаха в него с
Орион, дори ако оценката им за него беше адски смешна.
Дарси изсумтя през смях.
– Чудя се дали наистина мирише на бърбън?
– Е, можеш да разбереш в личния си час с него тази вечер – пошегувах
се аз и тя трепна в отговор.
Стигнахме до гишето, където ни чакаха толкова много ястия, че имах
чувството, че съм влязъл в ресторант, вместо в училищно кафене.
Табела ни информира, че можем да вземем всичко студено от дисплея
или да поръчаме топла храна за сервиране на маса.
Докато решавах какъв вид ястие бих предпочела, писък на вълнение
стигна до ушите ми, последван от вик:
– Ваши величества! Осигурих ви маса!
Започнах да въртя глава, но Дарси ме дръпна за ръката, което ме
накара отново да се вмъкна в групата на студентите.
– Отново е онова лудо момиченце – изсъска тя. – Нека просто вземем
нещо и да се махнем оттук, преди Наследниците да я чуят да ни нарича
свои кралици!
Засмях се, когато Дарси грабна няколко огромни плата за нас и я
оставих да ме преведе през тълпата към изхода.
Спрях пред широк хладилник, който сякаш беше направен от
огромен блок лед и ни грабнах няколко безалкохолни, преди да
погледна обратно в стаята. Високо момиче с дълга кестенява коса
маниакално махаше в нашата посока и аз прехапах устни, докато се
движих навън след сестра си.
– Хората тук са луди – измърмори Дарси, докато избираше
произволен път и започнахме да търсим някъде, където да се насладим
на храната си на спокойствие.- Те или са в екстаз да посрещнат отново
своите отдавна изгубени кралици, или са ядосани на нас, че се
върнахме, за да откраднем някакъв трон.
– Знам. Сякаш дори не им е хрумнало да попитат дали искаме техния
глупав трон. Искам да кажа, приказната версия да разбереш, че си
принцеса е страхотна и всичко това, но в действителност си
представям, че управлението на империя е свързано с адски много
работа. И имаме нулева квалификация, за да поемем тази роля.
– Да. Нека глупавите наследници запазят проклетия си трон – съгласи
се Дарси.- Просто искам моята магия.
– И нашето наследство – добавих аз с усмивка.
– Да, и това. Още повече, след като Дариус изгори всичко, което
притежавахме – отвърна тя мрачно и аз трябваше да скръцна със зъби,
за да се спра да изричам още много проклятия за капитана на Къща
Огън. Дарси така или иначе трябваше да изслуша повечето от тях
снощи и ако го обиждам още, нямаше да ни върне парите.
Дарси ми подаде плато, която ми беше взела в Кълбото, а аз и
подхвърлих бутилка розова лимонада, която и бях взела от вътре.
Хапнахме, докато вървяхме и не можах да не изпъшкам на глас от
невероятната комбинация от вкусове, която танцуваха по моите
вкусови рецептори. Имаше сирене и салата и някакъв сос, който беше
едновременно сладък и солен. При оскъдните ни доходи ястията бяха
обикновени и полухранителни. Най-добрата храна, която бях яла
наскоро, беше странната вечеря, която Джоуи предлага в бара. И
колкото и да обичах мазния бургер и пържени картофи по това време,
наистина не можеше да се мери с това.
– По дяволите, щях да остана тук само заради храната – изстенах аз,
докато облизах последния сос от пръстите си и изсипах вкусната
лимонада в гърлото си, да го последва.
– Това със сигурност може да надхвърли усилията на Пит за наденица
и каша – съгласи се Дарси през смях. Нашият бивш приемен родител
имаше уменията да готви точно три ястия сам, а другите две бяха
замразени пици. Ако никога повече не ям наденица, щеше да е твърде
скоро.
Разходката ни беше отвела в район на север от територията на
Академията, който беше отбелязан като „Земна територия“ на нашите
карти. Бяхме заобиколени от всички нюанси на зелено, които можете
да си представите, и зашеметяващи цветя, цъфтящи във всички цветове
под слънцето. Картата показваше, че територията е разделена на
четири секции, по една за всеки от елементите и започвах да
осъзнавам, че разделението е нещо повече от просто име. Целият
пейзаж беше оформен от Елемента, на който беше кръстено и
стъпването между тях беше като движение между различни
континенти.
В ляво от нас полегат зелен хълм, пълен с диви цветя, се извиваше и
аз замрях, когато забелязах създание, което се носеше от небето, за да
кацне върху меката трева.
Хванах ръката на Дарси, неспособна да съставя дума, докато устните
ми се разтвориха при гледката пред мен. Цяло стадо зашеметяващи
крилати еднорози кацна и започна да се разхожда през поляната, чиято
козина блестеше в искрящи метални цветове от сребристо до бронзово
и златисто до розово, жълто и дори зелено. Козината им беше
поръсена с блясък, а дългите им златни рога улавяха слънчевата
светлина, сякаш бяха направени от полиран метал.
– Това е невъзможно – въздъхна Дарси.
Малък жребец вдигна поглед при звука на гласа и ние замръзнахме,
притеснени, че сме го стреснали, но красивото сребърно създание
просто ни погледна любопитно.
Устните ми се извиха в усмивка, която нарасна неудържимо. Искам
да кажа, обикновено не се държах като малко момиченце, но това
беше проклет летящ еднорог!
Трябваше да намаля писъка на възбудата, който бълбукаше в гърдите
ми, докато еднорогът тичаше към нас.
– Господи – ахна Дарси, когато застана точно пред нас.
Нерешително протегнах ръка, чудейки се дали славното създание ще
ми позволи да докосна искрящата му козина.
Очите на еднорога сякаш проблясваха от забавление и той се наведе
напред, така че пръстите ми погалиха мекия му нос и гривата му.
Дарси също протегна ръка, като прокара пръсти отстрани на лицето
му и надолу по врата.
Еднорогът се притисна по-близо, потривайки лицето си в гърдите ми
и предизвиквайки смях в мен. След това той притисна лице към Дарси
и тя се ухили като Чеширска котка, докато обви ръце около врата му.
Един розов еднорог се приближи, като ни изгледа за миг, преди да
изцвили към жребеца, докато той притискаше носа си към врата ми.
Жребецът изсумтя по начин, който изглеждаше странно
пренебрежителен, а розовият еднорог тропна с крак, преди да се
премести в дърветата отляво.
– Престани, Тайлър! – Гласът на София долетя от дърветата, в които
розовият еднорог току-що беше влязъл и аз трепнах от изненада,
чудейки се откъде, по дяволите, е дошла.
Сребърният еднорог отново притисна лицето си към гърдите ми и аз
прокарах ръка по врата му в отговор.
– Те не знаят какъв си! – каза ядосано София, докато вървеше към нас
от храстите с пола накриво и риза едва наполовина закопчана. Тя
продължи да я закопчава, докато крачеше към нас боса, втренчила се в
сребърния еднорог, сякаш той беше направил нещо, за да я обиди.
– Внимавай да не го изплашиш – започнах аз, но еднорогът до мен
изсумтя, което прозвуча раздразнено, преди внезапно да се хвърли към
мен и да се превърне в момче със заскрежени връхчета в косата и
огромна усмивка на лицето. Той също така се оказа гол, което очевидно
не го притесни ни най-малко. Ръката ми, която беше притисната към
врата на еднорога, сега беше поставена върху гърдите му. Отдръпнах се
с вик на отвращение, а Дарси рязко се отдръпна и падна на дупето си.
– Е, сега като преминахме любовната игра, момичета, ще дойдете ли
в стаята ми? — попита Тайлър мен и Дарси с намигване.
– Ти беше еднорог! – Дарси извика объркано, докато мозъкът ми се
мъчеше да разбере какво се е случило току-що.
– Пегас – поправи я Тайлър. – И вие двете бяхте навсякъде по мен.
Усмивката му се разширяваше, ако това беше възможно и изведнъж
схванах какво ми казваше. Красивото същество, което току-що галихме,
всъщност е бил той.
– Ти ми целуна гърдите? – попитах с отвращение.
– Да – отвърна Тайлър, спускайки поглед към гърдите ми, които за
щастие бяха скрити под ризата.
Юмрукът ми се сви инстинктивно и аз го хванах неподготвен, ударих
го в челюстта и го накарах да се препъне назад.
– По дяволите! – изруга той, стискайки лицето си.
– Какво, по дяволите, ти става? – попита Дарси, когато тя се изправи и
се придвижи да застане рамо до рамо с мен.
– Хей, откъде трябваше да знам, че не си разбрала какво съм? –
попита Тайлър, когато започна да се отдръпва. – Изглеждаше толкова
влюбена в това, колкото и аз.
– Това е, защото мислехме, че галим диво животно, без да бъдем
тормозени от някакъв чудак с конско лице – изръмжах аз.
София изсумтя развеселена на моето избухване, а Тайлър продължи
да се отдръпва назад, когато Дарси вдигна ръце към него
заплашително.
– Добре, добре, съжалявам – каза успокоително Тайлър. – Ще се махна
от погледа ти.
Той се заклати напред, сякаш ще падне, но преди ръцете му да
успеят да ударят земята, те се превърнаха в копита и останалата част от
тялото му отново се превърна в красивия сребърен Пегас.
Не можах да не се възхитя, докато той тръгна нагоре по хълма към
останалата част от стадото и София ми предложи извинително свиване
на рамене.
– Съжалявам за него – измърмори тя.- Срамота е, че не можеш да
избираш кой да бъде в твоя орден.
– Ти беше розовият Пегас? – попитах аз възхитена и тя кимна
срамежливо.
– Да. Ние попълваме силата си, като летим през облаците, а аз тъкмо
се зареждах преди следващия клас на Огнени Елементи – обясни тя,
сякаш превръщането в проклет летящ еднорог не беше голяма работа.
Борех се да измисля нещо за това, но просто не можех да измисля
нищо по дяволите.
– Всъщност мисля, че е по-добре да тръгваме – продължи София, не
обръщайки внимание на шока ни, сякаш не го беше забелязала.-
Имаме само двайсет минути до началото на часовете и Огнената Арена
е чак в южния край на терена.
– Следващия час нямам Огън – каза Дарси, докато хвърляше поглед
към разписанието си в своя атлас.- Имам Въздух. Мисля, че Диего каза,
че и той ще бъде там.
– Това е добре. На това място поне има двама нормални човека, с
които да поговорим – казах аз, въпреки че докато София тръгна да
намери своите чорапи, обувки и блейзър в храстите, трябваше да се
чудя дали нормалното наистина се отнася за някой, който е пропилял
своето свободно време да се превърне в нещо с копита.
Дарси ми се усмихна разбиращо, докато извади картата до
следващия си час на своя атлас и се сбогува със София и мен, като пое
по пътека, която водеше на изток от територията. Бях малко
разочарована, че се насочвам в различни посоки за първия ни истински
магически клас, но това беше един от малкото, където щяхме да бъдем
разделени.
София влезе в крачка с мен, докато се насочвахме към Къща Огън и
Арената отвъд нея, където щяхме да имаме първия урок по Елементал.
Отне известно време, за да премина от Земната територия в
Огнената територия на юг. Но София ме забавлява с факти за нейния
Орден, докато вървяхме и аз бавно се възстановявах от шока си.
Обедното слънце огряваше дома на учениците на Огън, когато се
приближихме до него и устните ми се разтвориха от изненада. Снощи
беше толкова тъмно, че наистина видях само входа на сградата с
множеството пожари, които заслепяваха нощното ми зрение и
блокираха погледа ми към останалото. Това, което не бях осъзнал,
беше, че от първия етаж нагоре сградата беше изцяло изработена от
стъкло в различни нюанси на жълто, оранжево и червено, като всички
се смесваха, за да създават впечатлението за огромен, блестящ огън.
– Отгоре изглежда като звезда – обясни София, като забеляза
вниманието ми към сградата.
– Как са създали такова нещо? — попитах учудено. Без съмнение
имаше магия, но просто не можех да си представя колко работа беше
вложена в нея. Самият дизайн ме потресе.
– Огнена магия, разбира се, и мисля, че вероятно имаше и някакъв
драконов огън. Ще научим повече за магическата инфраструктура през
нашата втора година.
– Искаш да кажеш, че ще се научим да правим такива неща? – попитах
нетърпеливо, неспособна да откъсна очи от магическата сграда. Докато
вървяхме, слънцето се отрази в различни парчета стъклото и почти
изглеждаше, че наистина гори.
– Е, създаването на това може да е малко амбициозно – засмя се
София.- Но ще се научим да използваме нашата магия на елемента за
създаването на по-фини неща, да.
Не можех да не се усмихна при идеята за това.
Минахме покрай Къщата на Огъня и последвахме пътеката движеща
се през Огнената територия, където пейзажът беше скалист и сух. Все
още нямах време да изследвам Въздушна или Водна територия, но бях
зърнала огромна гора на изток и широко езеро на запад по пътя към
Кардинална Магия по-рано.
Пълзящо растение, изпълнено с яркочервени цветя, се прилепяше
към стената от черна лава от дясната ми страна и аз забелязах още
растения, които също се намираха наоколо. Въпреки че в началото
огненият пейзаж изглеждаше безплоден, колкото повече се вглеждах,
толкова по-красив ставаше.
Движехме се по процеп, изсечен между две скални стени, които
блестяха с жълти и златни минерали.
– Това е жупел – каза София, като отново забеляза интереса ми.
– Ти си ходеща и говореща енциклопедия, знаеш ли това?- Закачах я,
не че се оплаквах. Нямах никаква представа с какво се занимавам на
това място и нейните знания бяха безценни за мен.
– Харесвам фактите. Аз съм Стрелец, което помага, обичаме да учим
нови неща и обикновено сме доста интелигентни – отвърна тя с
усмивка.
Сериозният начин, по който тя каза това, ме накара да се опитам да
смажа пръхтенето на неверието, което искаше да бъде освободено.
Предполагах, че ще трябва да се опитам да отворя ума си за всички
тези неща със зодиите, ако искам да се впиша тук.
– Истина ли е това? – попитах аз, опитвайки се да задържа
скептицизма си.
– Да. И също имам дяволски добра памет, което би трябвало да ми
помогне да се справя с изпитанията и донякъде да компенсирам
липсата на сила.
– Липсва ти сила така ли? – Попитах деликатно, несигурна дали това е
добре да се пита, но тя беше тази, която го спомена.
– Да. Семейството ми е доста ниско в класацията, когато става дума за
власт. Ако си представиш себе си като десет, бих била като… тройка,
предполагам.- Тя сви рамене.- Нашият свят е изцяло свързан с властта,
така че това означава, че съм предопределена да остана на дъното на
хранителната верига, но всъщност нямам нищо против. Искам да кажа,
че поне не трябва да се тревожа, че ще завзема и задържа позицията
си до края на живота си, нали знаеш?
– Не наистина, но мисля, че скоро ще разбера дали ми харесва или
не.
– Е, да, бих се изразила така. Целият ти живот ще бъде борба за власт
– каза тя с усмивка.
– Идеално – въздъхнах аз.- Ами ако кажа, че не искам каквато и да е
власт, за която трябва да претендирам? Просто искам да използвам
собствената си магия за моите собствени цели и да нямам нищо общо с
право по рождение, трон или наследници…
Смехът на София ме прекъсна и аз вдигнах вежда към нея.
– Не се шегувах – казах твърдо.
– О, боже, Тори – каза тя, като се овладя малко.- Ти наистина не знаеш
нищо за нашия свят. Бих искала да кажа, че можеш просто да избягаш
със залеза, но… това никога няма да се случи.
– Е, по дяволите – отвърнах със свито сърце. Все още нямах планове
да правя нещо от нещата, които се очакваха от мен, но поне имах
отговора си за едно нещо. Нямаше начин да мога просто да се скрия от
надпреварата за власт и да избегна вниманието на другите
Наследници, както се надявах. Може би бих могла да говоря с тях и да
им кажа, че не искам властта им. Не може да са напълно неразумни…
Излязохме от пукнатината, пълна със жупел и в ноздрите ми нахлу
миризмата на сяра.
Огледах се наоколо, докато не забелязах къдрици пара, издигащи се
над земята от дясната ни страна, и проблясък на вода в далечината.
– Това горещи извори ли са? – попитах аз с нетърпение.
– О да. Това е мястото, където огънят се среща с територията на
водата. Чувала съм, че това е най-доброто място за плуване и почивка.
Някоя вечер трябва да отидем след часовете и да го изпробваме! –
отвърна София ентусиазирано.
– Нямам бански – казах аз, като свих рамене, въпреки че идеята за
плуване в изворите определено беше изкушаваща. Стига водата да не е
твърде дълбока. Преди няколко години имах травмиращ инцидент и
оттогава самата мисъл за дълбока вода ме караше да потръпвам.
– Не си ли си донесла един от вкъщи? Сигурна съм, че беше в списъка
с препоръчани…
– Единствените неща, които донесох от вкъщи, бяха дрехите на гърба
ми и джоб пълен с пари, а Дариус ги унищожи снощи – отвърнах
мрачно.
– О, да, майче чух за това, след като преминах през посвещението си
снощи. Изглежда, че е отишъл малко далеч с теб…
– Значи не е изгорил дрехите от тялото ти? – попитах аз, като си
помислих, че вече знам отговора. Този конкретен изпит беше
специално разработен в моя полза.
– Ъм, не. Но аз не съм много силна, както казах. Така че не бих
очаквала той да ми обърне внимание.- София наведе поглед към
пътеката под краката и, когато изпуснах въздуха си раздразнено.
– Довери ми се, не знаех, че ще попадна на недорасъл, страхлив
мръсник в рамките на половин час след пристигането ми – измърморих
аз.
София ахна, като се огледа, за да провери дали някой ме е чул.
– Може да искаш да запазиш това мнение за себе си, ако не искаш то
да му бъде предадено. Наследниците имат много фенове и не бих се
доверила на никого да мълчи от твое име.
– Сигурна съм, че Дариус и неговият екипаж от подмазвачи знаят
точно какво мисля за тях, без да се притеснявам, че да го крия. Освен
това, ако ме попита, с удоволствие бих му казала в лицето, че мисля, че
той е недорасляк, който трябва да си намери ново хоби, което не
включва измъчване на хората.
Устата на София се отвори и разбрах, че е хваната между шок и смях.
Радвах се, когато кикотът най-накрая и надделя.
Когато стигнахме до края на пътеката, пред нас се издигна огромна
сграда. Приличаше малко на Колизеума, където гладиаторите са се
биели в Древен Рим, но тухлената зидария беше изцяло черна.
Разговорът ни спря, когато се взрях в каменните дракони и гаргойли,
които ни гледаха яростно от позициите си покрай стената над главите
ни.
Преместихме се под една арка и намерихме жена професор с къса
червена коса и бронзова кожа, която ни чака.
– Елате момичета, трябва да се преоблечете и да излезете на арената
– заповяда тя, без да се занимава с представянето. Разписанието ме
беше информирало, че се казва професор Пиро и аз и предложих лека
усмивка, докато бързах да изпълня инструкциите и.
Със София влязохме в съблекалните на момичетата, където на
редица куки висяха чанти с изписани имената ни върху тях. Вдигнах
онази с Роксаня Вега, написано на нея, носът ми се сбръчка от името,
което отказвах да приема за свое. Сигурно има някой, с когото бих
могла да говоря за промяна на всичко официално, за да се казвам Тори.
Можех да се справя с Вега, ако трябваше, но Роксаня беше момиче,
което трябваше да израсне в този странен свят на феи, а аз не бях тя.
Тори беше моето име през всичко, което ме беше оформило в човека,
който съм днес, и нямах интерес да се отървавам от тази персона сега
или в бъдеще.
Отворих чантата и извадих чифт наситено червен клин и риза с дълги
ръкави. Материята се чувстваше почти копринена, но в същото време
беше разтеглива. Смених униформата си с нея и се погледнах в
огледалото за момент, докато оправих черната си коса.
Облеклото беше стегнато по кожата и подчертаваше извивките ми по
начин, който някак си да привлече повече внимание към тях, отколкото
би направило, ако се показваше повече кожа. Въпреки че снощи
буквално дефилирах гола пред повечето членове на Дома на Огън, не
предполагах, че ще се притесня от това.
Последно обух чифт бели маратонки и изчаках, докато София също
свърши с преобличането.
Още няколко момичета пристигаха и забелязах, че повече от един
враждебен поглед се насочи към мен, докато хвърлях поглед към тях.
Без да се впускам в по-нататъшни разправии със съучениците си, бързо
излязох на арената със София.
– Толкова съм развълнувана от този клас – призна тя, когато
излязохме на открит стадион, пълен с пясък.
Първата ми мисъл, че изглежда, като Колизеума се промени само
като погледнах нагоре към трибуните, които ограждаха арената. Около
стените в четири редици бяха запалени пукащи огньове, а под тях се
намираха четири бълбукащи чешми.
Когато направих още една крачка, земята под краката ми се заклати и
почти паднах по лицето си. Завъртях ръцете си, за да се задържа и
земята отново потръпна.
Наклоних се назад, чудейки се какво, по дяволите, се случва с мен,
точно когато силни ръце ме хванаха.
– Благодаря, аз…- прекъснах се, докато вдигнах поглед към спасителя
си и видях Кейлъб Алтаир да ми се хили, а кашата му от руси къдрици
го караше да изглежда почти ангелски на обедното слънце. Но знаех, че
той не е ангел.
– Трябва да внимаваш за това. Земята наоколо може да бъде много
непредсказуема – измърка той и изведнъж си спомних, че той е лидерът
на Дома Земя; земната къща. Няма нужда да отгатвам кой е накарал
земята да потрепери под краката ми.
София се отдалечи от нас, но не можех да я виня, че иска да избегне
вниманието на Земния Наследник.
– Точно така. Със сигурност ще го направя.- Изтръгнах ръцете си от
хватката му и се опитах да отстъпя, но земята отново се заклати под
мен и бях съборена на нея.
Около мен се разнесе кикотещ смях, когато някои от другите ученици
се приближиха да гледат и аз побързах да се изправя отново.
Преди да успея, Кейлъб се спусна и ме дари със злобна усмивка,
която разкри удължените му зъби.
– О, за бога – изръмжах, докато удрях длани в гърдите му. – По-добре
да не се каниш да…
Той хвана китките ми в невероятно силена хватка и ме бутна обратно
на земята, докато зарови зъбите си във врата ми.
Отворих уста като някакъв каруцар, псувайки го с всяко гадно нещо,
за което се сетих, и добавях няколко цветни нови творения към микса.
Усещах как кръвта и силата ми се преместват от тялото ми в неговото и
това накара стомаха ми да се обръща от отвращение.
Смехът около мен се разрасна, докато се опитвах да го отблъсна, но
той тежеше като цял тон тухли. Свръхчовешка сила в свръхчовешка
пиявица.
– Това е повече от достатъчно, Алтаир – измърмори професор Пиро с
отегчен тон, вместо да укорява.- Тя се нуждае от малко енергия, за да
може да се представи в моя клас днес.
Кейлъб извади зъбите си от врата ми и аз гледах с болезнено
очарование как те отново се оттеглят в нормално изглеждащи зъби. Той
облиза последните капки кръв от устните си, докато ме гледаше
надолу, а в очите му проблясваше забавление.
– Нямаш представа колко добър вкус имаш – каза той без намек на
срам и аз сбърчих нос от отвращение.
– Ти получи това, което искаше от мен, така че защо просто не се
махнеш от мен, по дяволите?- Изръмжах, дърпайки отново китките си,
докато той ги държеше притиснати в пясъка.
Кейлъб наклони глава, докато ме гледаше и бавна усмивка се разля
по лицето му.
– Знаеш ли, не съм сигурен, че някога съм се хранил с някой, който го
мрази толкова, колкото теб – каза той почти на себе си. – Другите феи са
израснали, знаейки за моя вид и просто приемат това като част от
веригата на властта, но ти…
– Да, мразя го – изръмжах.- Така че защо не се нахраниш с някой,
който се наслаждава на твоя изкривен начин на хранене, и не ме
оставиш на мира?
Кейлъб ме пусна и скочи, оставяйки ме да се изправя от пясъка на
краката си.
– Това момиче е моят личен Източник – каза той високо на групата,
която се беше събрала около нас, която осъзнах, че е нараснала до
поне петдесет души.- Ако някой друг вампир иска да се храни от нея,
тогава ще си имат проблеми с мен, да се разпространят думите ми.
В червата ми се натрупа тежест, когато успях да си възвърна
равновесието и го изгледах гневно.
– Аз не съм твое лично притежание – отсякох аз.
– Чувствай се свободна да се опиташ да ме спреш, скъпа – подигра се
той.- Но докато не се справиш, можеш да се смяташ за моя лична кутия
за сок.
Дълбок смях привлече вниманието ми отляво и забелязах Дариус,
проклетия Акрукс, който наблюдава това взаимодействие с
развеселение. Защо трябваше да е тук, за да стане свидетел на това?
Защо изобщо трябваше да са четирима? Просто исках да си държа
главата надолу и да продължа със собствената си работа, но започвах
да осъзнавам, че Наследниците нямат никакво намерение да позволят
на мен или на сестра ми да го направим.
– Е, ако всички вампири са напълно напълнени, бих искала да
продължа с урока си – обяви професор Пиро, като сложи край на всяка
по-нататъшна дискусия относно собствеността на кръвта ми.
Закипях от гняв, докато насочих вниманието си към учителката, като
гордо обърнах гръб на Кейлъб и Дариус. От един от тях се разнесе
дълбоко ръмжене и космите по задната част на врата ми настръхнаха.
Спомних си какво казаха вчера за това, че да им обърна гръб е обида,
но не ме интересуваше. Ако се задоволяват да ме измъчват,
последното нещо, което щях да правя, е да им показвам някакво
уважение.
– Тъй като това е първият час за първокурсниците, искам останалите
да се сдвоите и да отделите малко време, за да се упражнявате отново
с техниките, които научихте в края на миналата година. Трябваше да
тренирате през лятото и аз ще дойда, за да видя има ли подобрения,
след като изпробвам новите ученици. – Професор Пиро прогони по-
големите ученици, но Кейлъб и Дариус останаха на мястото си, вперили
погледи в мен.
– Какво правите още тук, момчета? Последно, когато проверих, вие
бяхте второкурсници — каза Пиро, докато фиксираше Наследниците с
проницателния си поглед.
– Просто искахме да видим колко мощна е наистина новата
Наследничка – каза Дариус и вълна от дискомфорт ме изпълни, когато
осъзнах, че планират да гледат първия ми опит да използвам огнена
магия.
– Е, за твое съжаление, гледането на новото момиче не е част от
учебната програма – отвърна тя пренебрежително, като ги изгони
отново и малко от напрежението напусна гръбнака ми, когато
Наследниците се оттеглиха.
Дариус хвърли последен поглед към мен, докато се отдалечаваше и
аз се проклех, че забелязах начина, по който стегнатото облекло
прилепва към мускулестото му тяло, преди да се обърна отново към
учителката си.
– Така. Задачата за днес е проста. Искам да вдъхнете живот на пламък
в дланта си и да го поддържате. Ако можете да се справите с това,
искам да го оформите в кълбо. Колкото по-плътно увиете захранването,
толкова по-силно ще гори. Не бъдете небрежни – вашите костюми ще
ви предпазят от изгаряния, но ръцете и лицата ви са уязвими. От вашия
контрол над пламъците зависи да ги предпазите да не се обърнат
срещу вас. Ако някой има проблеми да извика силата от себе си, тогава
може да я изтеглите от аплиците, за да пестите енергия. Мис Вега, ако
силата ви е била твърде изчерпана от г-н Алтаир, за да хвърлите
собствения си пламък, тогава ще трябва да използвате и аплиците.
Гневът ми се увеличи, когато осъзнах какво има предвид; Кейлъб
може да ме е отслабил достатъчно, за да навреди на способността ми
да се представя добре в този час. Задник!
С проблясък на гняв протегнах длан пред себе си и пожелах пламъка
да оживее. Ръката ми избухна толкова бързо, че трябваше да се дръпна
назад, когато пламъкът на огъня почти взе веждите ми като трофеи.
Лъчът от червен пламък се изстреля право нагоре в небето и освети
ниските облаци с оранжево сияние, преди да затворя юмрук от
изненада и да го угася.
– Свята майко – измърмори София и аз я погледнах с ококорени очи.
Професор Пиро се усмихна широко.
– Изглежда, че не е нужно да се притесняваме, че силата ви е твърде
намалена в края на краищата – каза тя с признателност.- Ще трябва да
работите върху контрола си, ако имате толкова много да предложите,
докато сте само на половината капацитет.
Доволна усмивка дръпна устните ми, когато потокът от сила изчезна
от вените ми. Разбира се, това ме изплаши, но също се чувствах адски
щастлива. Усещах как Наследниците ме гледат отново и се надявах, че
демонстрацията ми на сила е достатъчна, за да ги накара да ме оставят
на мира.
– Продължавайте да се опитвате да изградите и поддържате кълбо –
заповяда Пиро, когато започна да се движи между учениците, а аз се
опитах да съсредоточа ума си върху задачата, която ми беше
поставила.
Поех дълбоко дъх, като отново протегнах ръката си, когато пожелах
да оживее пламък. Този път цялата ми ръка беше погълната от огнено
кълбо, голямо колкото лабрадор и аз изписках от изненада, докато се
опитвах да го овладя. То се сви до размера на кокер шпаньол, след
което се разрасна колкото голям мастиф, преди да бъда принудена да
го угася.
Професор Пиро се приближи до мен, след като обиколи останалите
първокурсници, и наблюдаваше опитите ми с остро око.
– Чувстваш ли се изобщо уморена? Все едно започваш да
изразходваш много от резервите си? – попита тя с интерес.
– Не мисля – отвърнах аз. Ако не друго, колкото по-дълго практикувах,
толкова повече магическите ми резерви сякаш набъбваха в мен.
– Добре. Позволете ми да видя дали мога да ви помогна да
ръководите силата си.- Тя се приближи до мен и взе лявата ми ръка в
своята. Погледнах я изненадано и тя ми се усмихна успокоително.-
Трябва да поддържаме контакт кожа до кожа, за да можем да
ръководим и насочваме силата на другия. Моето влияние ще работи
само върху вашата магия, докато този контакт се поддържа.
– Добре – съгласих се аз. – Значи искате да се опитам да създам топка
отново?
– Да. Веднага, когато си готова.
Опитах се да игнорирам факта, че държах ръката й и вместо това се
фокусирах върху другата си длан, докато я протягах пред себе си.
Поех си дъх и се съсредоточих върху създаването на възможно най-
малкото количество огън. Пламъкът изригна мигновено, създавайки
копие, което удари пясъка в краката ми и в същото време се изстреля
над главата ми.
Хватката на професор Пиро върху ръката ми се стегна и аз усетих
люлеенето на нейната магия, докато тя се опитваше да постави моята
под контрол. Опитах се да копирам това, което тя правеше, обгръщайки
волята си около непокорния Елемент, докато отдавах цялото си
внимание на създаването на топка.
Бавно пламъците започнаха да се свиват, докато професорът и аз
работихме заедно, за да се борим със звяра, който беше моята сила.
Най-накрая огнена топка, не по-голяма от бейзболна топка, застана над
дланта ми и аз се ухилих триумфално. Гореше в наситено червен цвят и
знаех, без да се налага да го докосвам, че е горещо като дълбините на
вулкан.
Професор Пиро пусна ръката ми и се препъна назад. Загубих контрол
над огъня, когато се обърнах към нея в шок и той пламна ярко, преди
да успея да го угася отново.
– Добре съм – каза тя тъжно, когато се отдалечи от мен.
– Какво стана? – попитах аз, а веждите ми се свиха от загриженост.
Фин слой пот покри кожата и, а ръцете и леко трепереха.
– Нищо, което добрата доза слънчева светлина няма да поправи. Не
се тревожи, скъпа моя.
– Не разбирам.- Можех да кажа, че изобщо не се чувства добре, но
начинът, по който се опитваше да се отърве от това, ме накара да
почувствам, че аз съм била причината за всичко, което не е наред с нея.
– Нараних ли ви?
– Собствената ми арогантност е това, което ме нарани – каза тя, като
сви рамене.- Мислех да направлявам силата на Наследник с моята
магия. Когато ръководя силата на някой друг, моята също се източва.
Мислете за това като за опит да застелите голямо легло в чаршафа от
легло на малко дете.
– Значи магията ви е изчерпана? – Попитах.
– Засега се чувствам изтощена – потвърди тя с кимване.- Мислех, че
след сблъсъка ви с г-н Алтаир, вашето ниво на сила ще е достатъчно
ниско, за да мога да го държа. Няма да направя една и съща грешка два
пъти.
– И сега какво?- Попитах. Не бях постигнала никакъв напредък, докато
тя не ме насочи и не бях сигурна колко лесно щях да се науча да
използвам силата си, ако не мога да работя отново по този начин.
– Сега… – професор Пиро потупа с показалец по устните си, докато
обмисляше възможностите ми.- Има два възможни начина на
действие, които биха могли да работят. Бихме могли да поканим г-н
Алтаир да източи енергията ви до много по-ниско ниво, така че да
имате по-малко сила…
Чертите ми се изкривиха от ужас при идеята да поискам такова нещо
и устните на професора се изкривиха от забавление.
– Като се замисля, това така или иначе ще помогне само в много
краткосрочен план – призна тя и аз се отпуснах от облекчение, тъй като
тя сякаш се отклони от идеята.- Трябва да можете да оспорвате силите
си с пълна сила. Което означава, че имате нужда от учител, който е
достатъчно силен, за да се справи с вас…
Погледът и се отлепи от мен и аз се обърнах да видя какво гледа.
От другата страна на арената Дариус и Кейлъб бяха заключени в
огнена битка, която приличаше на нещо от филм. Дариус насочи
огромен огнен дракон да стреля по стотици огнени змии, които бяха
под контрола на Кейлъб.
Въпреки че драконът беше много по-голям от змиите, големият брой
от тях, които Кейлъб беше създал, затрудни Дариус да запази
предимството. Изглеждаше почти като игра и лицата им бяха осветени
от усмивки, но в очите им бушуваше ожесточена състезателна злоба,
която даде да се разбере, че и двамата играят за победа.
Докато гледах, втори дракон оживя, изкатери се по чешмата, която
беше най-близо до тях, преди да се гмурне с раззината паст в рояка
усойници. Огнените творения нямаха никакъв шанс и докато те
изчезнаха, Дариус извика триумфално и двата дракона направиха
победна обиколка на арената.
– Винаги мамиш – подигра се Кейлъб, скръствайки ръце.
Дариус започна да се смее и Кейлъб се стрелна напред със скорост,
която не изглеждаше възможна.
Двамата се сблъскаха и започнаха да си нанасят удари. Погледнах
професора учудено, очаквайки тя да се намеси, но погледът и се беше
върнал обратно върху мен.
– Има само няколко души, чиято сила би била достатъчно силна, за да
държи твоята под контрол – каза тя замислено и стомахът ми падна,
когато осъзнах къде я отведе ходът на мислите и. Не исках тя да слиза
на тази спирка, но нямах представа какво трябва да кажа, за да
предотвратя думите да излязат от устните и. – Кейлъб е добър, но може
и да бъдеш научена от най-добрия, така че това трябва да е Дариус.
– Но аз… И какво? Какво?- Професор Пиро ме гледаше и устата ми се
отваряше и затваряше като на риба, докато се опитвах да кажа нещо,
каквото и да е , което би я отклонило от тази идея. Последното нещо,
което исках, беше да бъда длъжница на Дариус Акрукс. Но зъбците в
мозъка ми се въртяха твърде бавно и единственото нещо, което можех
да измисля да кажа, беше „но той е зъл с мен и не го харесвам“, което
би ме накарало да изглеждам като жалко малко момиченце, въпреки
че беше истина.- Директор Нова ми назначи учител за помощ, който да
ми помогне да наваксам и съм сигурна, че учителят би бил най-добрият
човек, който да ми помогне…
– Вашият учител за помощ ще ви напътства в по-практична роля, като
ви учи за нашия свят и как да живеете според стандартите, които се
очакват от вас. Колкото и странно да ви изглежда, след като сте
прекарали целия си досегашен живот в света на смъртните,
количеството сила, която всеки притежава, е нещо, с което сме родени.
Тук няма достатъчно силни учители, които да се справят с воденето на
вашата магия по този начин. Само другите наследници могат да ви
съперничат с вашата сила. И дори тогава, като близначки, родени под
знака на Близнаци, които притежават и четирите елемента, бих се
обзаложила, че ще имат пълни ръце.- Устните и се изкривиха за момент
и останах с впечатлението, че тази идея я забавлява.
Умът ми се завъртя, когато единственият ми аргумент се заби в
задънена улица и се замислих за друго извинение.
– Просто… се чувствам зле да го моля да си губи времето да работи с
мен, докато нивото ми на разбиране е много по-ниско…
– Глупости – махна ми с ръка професор Пиро, докато ми махна да я
последвам през арената към двамата Наследници, които все още се
бореха на земята, като борбата им ставаше все по-ожесточена. – Това
ще бъде добре и за него, смесването на силата с други феи е умение,
което е трудно за овладяване, така че ще бъде идеалната възможност
за него да разгърне тези мускули. Отнема много концентрация и може
да бъде наистина доста интимно, тъй като вие двамата ще трябва да се
стремите към ниво на доверие, така че магията ви да може да работи в
хармония една с друга.
Интимни? Грубо – макар и не толкова грубо, колкото се опитвах да се
убедя. И доверие? Беше луда, ако смяташе, че някога ще му се доверя.
По-скоро бих се доверила на маймуна с куп банани, отколкото да се
надявам на нещо добро от него.
Спряхме до Наследниците, когато Дариус прикова Кейлъб към
земята, с ръце здраво стиснали гърлото на другия. Кейлъб се блъскаше,
опитваше се да стане, но не изглеждаше да успее.
Дариус изръмжа и звукът беше толкова животински, че почти
трепнах. Той беше хищник, който унищожаваше плячката си и във всеки
един момент можех да си го представя как разкъсва плътта на Кейлъб.
Професор Пиро просто наблюдаваше взаимодействието с лек
интерес, когато устните на Кейлъб започнаха да посиняват.
Отворих уста, исках да се намеся. Искам да кажа, Кейлъб беше пълна
гад, но започваше да изглежда, че Дариус може да го убие и това
вероятно отиваше твърде далеч. Преди да успея да кажа нещо, Кейлъб
удари ръката си в земята три пъти и Дариус го пусна с усмивка.
Кейлъб започна да се смее и Дариус се изправи, предлагайки ръка на
другия наследник, за да може и той да се издърпа нагоре.
– Ще те победя следващия път – обяви Кейлъб, докато плесна
приятеля си по гърба.
– Ти каза това и миналия път – подразни го Дариус и за момент и
двамата изглеждаха… не хубаво, но поне не напълно отвратителни.
Или го правеха, само докато вниманието им не се насочи към мен.
Лицето на Дариус мигновено се намръщи и Кейлъб отметна
къдравата си коса назад, докато оглеждаше гладно врата ми с
абсолютно нулев срам от факта.
– Имам нова задача за вас, г-н Акрукс – обяви професор Пиро и
сърцето ми се сви като камък, когато осъзнах, че няма изход от това.
– Да, професоре? – попита Дариус с изражение на лицето му, което
подсказваше, че не може да измисли нищо по-добро от това да
направи каквото тя поиска от него.
– Бих искала да дадете тук на Тори индивидуално обучение, за да и
помогнете да се научи да впряга тази буря на сила в себе си. Опитах се
сама да я напътствам, но тя се нуждае от някой по-силен от мен и като
най-успешният тъкач на огън в Академията, ти беше очевидният избор.
Очите на Дариус се стрелнаха към мен и имах чувството, че току-що е
забил кама в гърдите ми, когато остротата на погледа му ме удари.
– Разбира се, професор Пиро – съгласи се той. – Само, че в момента
имам пълен график, така че може би е по-добре тя да избере някой
друг.
– Добре – съгласих се с усмивка, която му даде да разбере, че това не
е била моя идея на първо място. – Няма значение.- Започнах да се
отвръщам от тях, но професор Пиро ме спря.
– Това не е проблем – каза тя твърдо. – Можете да я тренирате в
четвъртък вечер след вечеря и можем да добавим и понеделник, ако е
необходимо.
Погледът на Дариус помръкна, когато тя открадна вечерите му от
него и аз трябваше да се принудя да държа брадичката си високо.
– Да, професоре – съгласи се той най-накрая и тя се усмихна със
задоволство, докато ме отвеждаше от него.
Не бях казала нищо, но не мислех, че моят протест ще направи нещо
друго, освен евентуално да влоши още повече тази лоша ситуация.
Когато се върнах до мястото, където тренираха другите първокурсници,
не можах да не хвърля поглед към Наследниците. Двамата ме гледаха и
аз почти се свих от гнева в погледа им. Перфектно. Този ден ставаше
все по-лош и по-лош.

Назад към част 9                                                           Напред към част 11

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!