Зодиакална академия – Прокълнати съдби – Книга 5 – Част 47

ТОРИ

Изръмжах срещу света, когато атласът ми звънна, изваждайки ме от съня, и се опитах да се скрия под възглавницата си, за да го игнорирам.
Кой, по дяволите, ми се обажда сега?
В момента, в който обаждането свърши, се включи друго и през мен премина тръпка на безпокойство, докато се чудех кой, по дяволите, би ми се обадил толкова настойчиво посред нощ.
Избутах възглавницата и посегнах към атласа си, погледнах екрана и се намръщих объркано, когато видях името на Диего на идентификатора на обаждащия се.
– Ако сериозно си мислиш, че съм готова за среднощно позвъняване от теб, пич, жестоко се лъжеш – изръмжах, докато отговарях.
– Тори! Слава богу, опитвах се да се свържа с теб. Майка ми току-що добави още един спомен към паяжината на душата. И той е лош. Наистина лош. – Паникьосаният му тон накара сърцето ми да подскочи и страхът ме обзе, докато се чудех дали Лайънъл е открил звездата. Дали вече бяхме прецакани? Гейбриъл беше казал, че имаме три седмици, за да прецакаме плановете му, а аз исках да вярвам, че разполагаме с цялото това време, за да го изпреварим до Имперската звезда, но може би бях шибано заблудена, че вярвам в това.
– Просто го изплюй – изръмжах, докато се изтласквах от леглото си и поглеждах през прозореца към черното небе, покрито с одеяло от звезди.
– Лайънъл взе Дарси.
Останах неподвижно, всеки сантиметър кръв в кожата ми замръзна, когато през тялото ми премина вълна от студ, толкова силна, че ме заслепи. Ушите ми звъняха, сърцето ми биеше, а хватката ми за атласа се стягаше като спасително въже, единственото нещо, което спираше костите ми да се превърнат в желе и аз да се срина в купчина от нищо на пода.
– Къде са? – Поисках.
– Не съм напълно сигурен. Но мисля, че са в къщата на Орион. Бил съм там само веднъж, но мисля, че разпознах стаята, в която бяха – дойде разтрепераният му отговор и страхът в гласа му беше достатъчен, за да прогони моя.
Истинските феи не позволяваха на страха да ги спре. Сестра ми се нуждаеше от мен и това беше единственото, което имаше значение. Ужасът щеше да ме погълне, ако му позволя. Но аз нямаше да му позволя. Втвърдих стените около емоциите си, заключих парализиращия страх дълбоко в сърцето си, където Лайънъл Акрукс не можеше да го докосне, и се впуснах в движение.
– Разкажи ми всичко – поисках, докато тичах към гардероба си и го разтварях, навличайки чифт черни панталони за йога под питболната фланелка на Дариус, още преди той да е успял да каже и дума.
– Задържаха я в огромна трапезария с ревящ огън в решетката. Лайънъл и Клара са там. Дарси е вързана за един стол и те я измъчват за информация относно предмета, който търсят. Те знаят, че и ти си го търсила…
– Къде си? – Изригнах, като обух маратонките си и бутнах вратата.
– Току-що напуснах Въздушната кула, щях да дойда и да разбия вратата ти, ако не ми отговориш и…
– Върни се обратно и отиди в стаята и – заповядах аз. – Виж дали там има нещо, което да потвърди къде са я отвели.
– Какво ще правиш? – Попита той.
– Събирам подкрепления. Ще дойда при теб, когато приключа. – Прекъснах разговора и се запътих по стълбите към стаята на Дариус на последния етаж.
Забих юмрук във вратата му и когато той не отговори веднага, опитах дръжката. Вратата беше заключена, но магическите ключалки бяха включени в изпита ни по кардинална магия и бяхме надхвърлили рамките на обучението си, за да ги овладеем.
Трябваше да се принудя да се концентрирам, тъй като страхът ми за Дарси ме разсейваше, но при третия опит успях да намеря слабото място в ключалката, която той беше поставил, и вкарах силата си в него, като развалих заклинанието и избутах вратата на един дъх.
Ароматът на дим и кедър ме заля, когато пристъпих в тъмното пространство, но един поглед към гладко застланото легло ми даде да разбера, че той не е тук.
Майната му!
Набрах номера му, докато ритах вратата зад себе си, но той не отговори, а електронната му гласова поща ме подкара с глупостите „Моля, оставете съобщение“. Направих го, защото имах нужда от помощта му и нямах време да се обаждам отново.
– Дариус, имам нужда от теб. – Добре, че това не звучи съвсем патетично. Но заради Дарси с радост бих преглътнала гордостта си. – Лайънъл е взел Дарси. Задържал я е в къщата на Орионите и те я измъчват за информация относно търсенето ни на Имперската звезда. Ако чуеш това… – Изпуснах дъх и принудих собствената си несигурност и гордост да паднат дълбоко в ледената яма на нищото. – Моля те, просто ела. Не мога да я загубя. Просто не мога.
Прекъснах разговора, изтичах в банята му и унищожих панела под ваната с джакузи с изблик на огнена магия, преди да грабна торбичка със звезден прах от скрития му тайник.
Свалих фланелката му за питбул и я пуснах на пода, така че да нося само горнището, което бях облякла под нея, и да мога да измъквам крилата от пламтящата си кожа. Бутнах прозореца на Дариус и разперих криле, като се гмурнах в нощта, гонейки се по небето към кулата Въздух.
Летях по-бързо, отколкото някога бях летяла преди, а остра болка свиваше сърцето ми с увереността, че другата ми половинка е в беда. Майната му, кой знае колко време вече я бяха държали. Какво бяха направили с нея. Или какво правеха в момента. Паниката, която се борех да овладея, се освободи от язовира.
Можех да се справя с всичко на този свят, но не и с това. Но не и с нея. Ако нещо се случи с Дарси, тогава цялата светлина на света щеше да ми бъде открадната.
Тя беше светлината в моя мрак, радостта в моята болка. Обичах я повече от самия живот и нямаше как да живея, ако я нямах до себе си.
Стигнах до прозореца ѝ и го разбих, като накарах Диего да изпищи от страх, докато скачах вътре. Стаята ѝ беше разхвърляна, но това често се случваше напоследък. Тя редуваше да чисти като обсебена и да живее като дива мечка в пещера. Предположих, че понякога не ѝ пукаше достатъчно, за да я подреди сега, когато Орион го нямаше, а друг път чистеше трескаво, само за да има какво да прави, което да не е свързано с него. Сърцето ми се сви при мисълта за болката, която изпитваше след ареста му. А сега този шибан драконовски гад беше забил ноктите си и в нея.
Но щях да умра, преди да му позволя да ми я отнеме.
– Има ли нещо тук? – Попитах, докато Диего се съвземаше от шока си.
– Нейният Атлас – посочи той. – И вратата и беше отключена.
– Покажи ми информацията – поисках аз, протягайки ръка към него и той я пое мигновено.
Задъхах се, когато той ме повлече надолу в сенките край себе си и от мрака се появи бял облак, а пред мен от мъглата се появиха споделените му спомени.
Гледах през очите на една жена, която вървеше по дълъг коридор в готически изглеждаща къща, а високите ѝ токчета се залюляваха по дървените дъски на пода.
Тя се приближи до една врата, но преди тя да се отвори, пронизителен писък проряза въздуха и болка разкъса гърдите ми, когато разпознах гласа на Дарси.
Жената бутна вратата, когато писъкът заглъхна и страхът в мен се превърна в агония, която ме разкъса на две, когато видях Дарси, вързана за стол в центъра на стаята.
Лайънъл стоеше пред нея, скръстил ръце, докато ѝ задаваше въпрос, а гласът му беше изпълнен с черна принуда.
– Кажи ми къде е скрита – изръмжа той.
– Майната ти – изсъска Дарси и изплю кръвта от устните си, докато Клара се хилеше от радост.
– Отново, татко? – Попита тя нетърпеливо.
Лайънъл кимна твърдо и тя протегна ръце от двете страни на слепоочията на Дарси, докато от дланите ѝ се изливаха гъсти сенки.
Дарси изкрещя толкова силно, че ме проряза, разкъсвайки душата ми на парчета и карайки зрението ми да се замъглява, тъй като бях изпълнена с ярост и отчаяна нужда да ѝ помогна.
Едва забелязах как Диего ни върна към реалността и светът на сенките изчезна.
– Сигурен ли си, че това е къщата на Орион? – Поисках, докато примигвах срещу сълзите и приковавах Диего в погледа си.
– Да – въздъхна той.
– Никога преди не съм била там. Така че ще трябва да ме заведеш.
– Как? – Изпъшка той, а очите му се разшириха от страх.
– Имам звезден прах и мога да ни изкарам извън кампуса, за да го използваме.
Не изчаках отговора му, преди да хвърля около него мрежа от въздушна магия и да скоча обратно през прозореца, като го дръпнах след себе си. Полетях към пролуката в магическата граница около кампуса толкова бързо, колкото можех, като повлякох Диего след себе си, докато той крещеше от балона от въздушна магия, който използвах, за да го пренеса. Но нямах време за губене в чакане той да стигне дотам, така че не можех да се накарам да се притеснявам.
Кацнах до оградата, като поставих Диего на краката му до мен, докато той се задъхваше уплашено.
– Хайде – заповядах, докато го водех през пролуката в защитата към външния свят.
Набрах отново Дариус за последен път, но Атласът ми угасна, преди да прозвучи второто позвъняване. Проклех го и вместо това измъкнах звезден прах от джоба си, като го подадох на Диего.
– Никога досега не съм използвал звезден прах – въздъхна той и ужасът в очите му изглеждаше почти готов да го погълне.
– Лесно е. Просто го хвърли върху нас и се съсредоточи върху мястото, на което трябва да отидем – отвърнах аз.
– Добре… – Диего извади щипка звезден прах от торбичката, изпусна треперещ дъх и след това го хвърли над главите ни.
Звездите се завъртяха и завихриха навсякъде около нас, докато бяхме погълнати от тяхната прегръдка, и аз можех само да се надявам, че ще стигнем там, преди да е станало твърде късно.

Назад към част 46                                                        Напред към част 48

 

 

 

 

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *