Зодиакална академия – Прокълнати съдби – Книга 5 – Част 50

ДАРСИ

Бягахме през гъстата гора в края на имота и се стремяхме към къщата някъде напред. Никой от нас не смееше да хвърли светлина, за да не привлече вниманието към себе си.
В сърцето си бях сигурна, че Тори е близо. Почти усещах как присъствието ѝ ме зове, докато тичах по неравната прашна земя, а ароматът на бор изпълваше носа ми. Гневът се преплиташе с омразата в мен, когато знаех, че Лайънъл я има. А картините на това, което можеше да направи с нея, ме накараха почти да се удавя в морето от ярост в мен. Ако беше наранил сестра ми, щях да го убия. Щях да стоваря всеки грам от огъня си на Феникс върху главата му и да го изгоря завинаги от този свят.
Звукът на сова изпрати в мен удар от адреналин, докато се провирахме между дърветата, спринтирайки в безшумен балон в тъмната гора, все по-близо до Тори.
– Чакай – изсъска Кейлъб отпред, притиснал гръб към едно дърво, и ние забавихме ход пред него, докато той насочваше ухото си към къщата. Бяхме решили да останем заедно, защото смятахме, че сме по-силни като екип. И ако има опасност пред нас, по-добре да се изправим пред нея в група, отколкото сами.
– Какво има? – Изръмжа нетърпеливо Дариус, свивайки пръсти, сякаш магията му искаше да се освободи.
– Чувам пращене.
– Огън – изръмжа Сет, подуши въздуха и мирисът на дим достигна и до мен.
– Да и… има движение тук, обратно по пътя, по който дойдохме. Отвъд периметъра – каза Кейлъб и затвори очи, докато се съсредоточаваше.- Далеч е, но се насочва натам.
– Какво е това? – Попитах, като погледнах към къщата с тревога. Не исках да се застоявам тук нито миг повече, но ако Кейлъб беше загрижен, трябваше да почакам.
– Стъпки – издиша той. – Много от тях. Те са тежки и….
– Нимфи – изръмжа Макс и сърцето ми се разтуптя.
– Тогава трябва да се движим, преди да са ни обградили – изръмжа Дариус и Кейлъб кимна, но хвана ръката му, преди да потегли напред.
– Мисли с главата си, а не със сърцето си – предупреди той, след което погледна към мен. – И двамата. Не можем да нахлуем там неподготвени.
Дариус се измъкна от хватката му.
– Аз знам какво правя. Губим време тук.
Той потегли напред и тревогата танцуваше в мен, докато тичах след него, а пулсът ми се удряше плътно в основата на гърлото ми. С четиримата наследници тук бяхме достатъчно силни, за да спасим Тори, просто го знаех.
Забелязах къщата през дърветата, въглените проблясваха в единия край, а димът се извиваше към звездното небе, сякаш пожарът току-що беше потушен. Нощта беше ясна, макар че нямаше луна, която да ни предложи много светлина. Но това означаваше само, че оставаме добре скрити от враговете си. А Лайънъл може и да бе примамил Тори тук, но не бе очаквал да се появим и да развалим плановете му на пух и прах. Имахме предимство, просто трябваше да го задържим.
Дариус стигна до ръба на дърветата и аз побързах да се присъединя към него, когато той спря до един голям бор, като сякаш владееше тъмнината около нас с илюзия, за да ни държи скрити. Усетих, че Наследниците се събират близо зад нас, и напрежението ме прониза по гръбнака.
– Трябва да се разделим сега – предложи Сет. – Щом открием Тори, ще можем да влезем вътре, без Лайънъл да разбере, че всички сме тук.
– Можем да продължим да се приближаваме към него на вълни – съгласи се Макс.
– Не е ли по-безопасно да се държим заедно? – Изръмжа Кейлъб.
Писъкът на Тори прониза въздуха, карайки сърцето ми да се пръсне от страх, и аз тръгнах да бягам към къщата, без да се замислям. Дариус се втурна покрай мен, изпреварвайки ме, докато спринтираше към задната врата, а ръцете му се движеха напред-назад край него.
Сенките изведнъж се надигнаха в мен, а притегателната им сила беше непреодолимо силна, докато се блъскаха в мислите ми и размазваха зрението ми.
Какво става?!
Краката ми се подкосиха и аз се свлякох на земята, а гласът ми се заби дълбоко в гърдите ми, без да мога да се освободя, за да извикам на Дариус.
Кейлъб беше до мен за миг, издърпа ме в прегръдките си и се втурна обратно към дърветата, докато аз се гърчех в конвулсии, а агонията се врязваше дълбоко в душата ми.
Той ме положи между тримата, проклинайки, докато натискаше лечебна светлина в плътта ми, а очите му бяха обезумели от паника.
– Какво и е? – Попита разтревожено Сет.
– Майната му, не знам – изсъска Макс.
– Дариус избяга – изсъска Кейлъб. – Той е почти в къщата.
Те продължиха да се опитват да ме излекуват, но не можех да бъда излекуван от това и устните ми бяха здраво заключени, което ми пречеше да им кажа. Сенките разкъсваха гърдите ми, заравяха се във всеки сантиметър от тялото ми и се вкореняваха. Болката ме заслепяваше, докато драпаха по главата ми и караха вътрешностите ми да се гърчат и да ме болят.
– Дръж се, Дарси – прошепна Сет и стисна ръката ми, докато предлагаше още лечебна светлина.
Макс притисна длан към челото ми и усетих как се опитва да изтръгне емоциите ми и да усети какво се случва. Но той не можеше да проникне в крепостта на тялото ми, тъй като сенките ме заключваха на място на земята. Щях да изкрещя, ако тялото ми го позволяваше, но вече нямах чувството, че ми принадлежи. Сякаш бях затворена в килия, измъчвана в собствената си плът.
– Мога да и помогна – гласът на Клара стигна до ушите ми и ме изпълни с толкова силен страх, че кръвта ми се разпали. Но единственото, което можех да направя, беше да лежа там, да се вглеждам в тъмнината между дърветата, докато я търся. Наследниците се изправиха на крака и образуваха защитна стена пред мен, когато смехът на Клара се разнесе в гората.
– Дойдохте дотук, за да ме видите ли, момчета?
– Покажи се! – Изръмжа Макс, а дланите му бяха покрити с лед, докато се готвеше да се бие.
Кейлъб се беше приготвил да се движи, окото му шареше напред-назад, докато я търсеше в мрака, хищник, готов да се нахвърли.
Лед капеше във вените ми, докато сенките ме дърпаха като кукла на конци, изправяйки ме на краката ми, а погледът ми бе обвит в черна мъгла, която бавно се разсейваше, докато погледът ми не се спря върху гърбовете на наследниците.
Ръцете ми се вдигнаха от само себе си и се опитах да извикам предупредително, докато бях принудена да се подчиня на волята на Клара, а хватката ѝ върху измъчващите ме сенки беше абсолютна.
Огънят се завъртя в дланите ми и аз се борих с всички сили, докато се опитвах да издам един-единствен звук, за да ги предупредя, но нямаше смисъл.
– Да поиграем на една игра – запя Клара. – Първият, който умре, печели!

Назад към част 49                                                     Напред към част 51

 

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *