Зодиакална академия – Прокълнати съдби – Книга 5 – Част 56

СЕТ

Заобиколих нимфите и изревах, когато още две се включиха в битката. Те не можеха да докоснат магията ми във вълчата ми форма, но това означаваше, че трябва да разчитам само на зъби и нокти.
Макс стоеше настрана, докато изстрелваше ледени остриета към всеки от зверовете, но Дарси го приближаваше отзад, докато Клара я владееше като оръжие.
Отвърнах се от нимфата, която бях зарязал, и вместо това се втурнах към Макс, докато той беше принуден отново да се предпазва от Дарси.
Лаех, за да го известя, че идвам, и докато сенките се изливаха от нея на вълни, аз скочих напред, а той се хвана за козината ми в движение, което бяхме тренирали хиляди пъти, и кракът му се преметна през гърба ми, докато аз се откъсвах към дърветата.
– Ебати ада – изръмжа Макс, с едната си ръка се вкопчи в козината ми, дишаше тежко, докато аз се върнах обратно към битката, а умът ми се насочи към Кейлъб, докато оглеждах за него и Клара.
Трябваше скоро да се уморят, твърде дълго се бяха борили с цялата сила на своите ордени. Със сигурност това не можеше да продължи. Един от тях трябваше да се предаде, молех се само да е Клара.
Вярвах, че Кейлъб ще успее да постави тази кучка на колене, но не можех да пренебрегна щипката страх, която изпитвах от това, че той ще се изправи сам срещу нея. Но с нейната скорост не можехме лесно да му помогнем. Затова трябваше да се съсредоточим върху нимфите.
Макс седеше изправен, докато аз тичах към една нимфа, която ни преследваше сред дърветата. Той изстреля лед по звяра и замрази всеки сантиметър от него, като го накара да се препъне сляпо към нас.
Скочих от земята, челюстите ми се разтегнаха, в гърлото ми се появи хъркане, докато зъбите ми се забиха в главата му. Захапах го с всички сили, хрупайки лед и кости, докато не умря в челюстите ми и не се сгромоляса на земята под мен.
Извиках, когато се разпадна на пепел, а кръвта му се стичаше гореща и гъста по челюстта ми, с привкус на гнусна горчивина в устата ми.
– Сет – движи се! – Изкрещя Дарси и аз се завъртях точно навреме, за да избегна пипалото от сянка, което се стрелна към нас от дланите ѝ.
Макс хвърли леден щит и го прикрепи към ръката си, използвайки го, за да отклони сенките, които тя изпрати след нас.
Изкрещях, когато една от тях улови задния ми крак и се сгромолясах към земята, изпращайки го от гърба ми със страх, който се втурна по гръбнака ми.
Макс се блъсна в едно дърво и аз се претърколих към него, неспособен да спра от скоростта, с която тичах, а огромната ми тежест го смазваше под мен. Той хъркаше от болка и аз скочих на лапите си с хленчене на загриженост, облизвайки лицето му, за да проверя дали е добре.
– Махай се оттук, идиотче – изръмжа той, но аз не отивах никъде.
Той изхриптя, докато лекуваше счупените си ребра, а аз обърнах глава към Дарси, която тичаше към нас, а зад гърба ѝ се движеше нимфа с кървавочервени очи, вперени в мен и Макс.
– И двамата трябва да бягате! – Умоляваше Дарси, а болката в очите ѝ беше ясна, тъй като беше принудена да се бори с нас още веднъж. Но аз нямах намерение да отстъпя и на сантиметър, докато Макс не бъде излекуван.
Пръстите му се заплетоха в козината ми точно когато шлейфът от сенки се втурна към нас от протегнатите ѝ ръце и аз спринтирах, докато Макс се качваше на гърба ми.
Сянката се сблъска с едно дърво пред нас и аз изкрещях, когато то започна да пада, като наведох глава, за да се опитам да стигна под него, преди да падне.
Погледнах през рамо, докато една нимфа ни преследваше, и се плъзнах под дървото точно преди то да се сгромоляса на земята, като огромният му ствол повали чудовищното същество на земята с отвратителен трясък.
Обърнах се обратно към падналата нимфа, издигайки прах от земята, а Макс заби ледено копие в черепа ѝ със силен удар. Нимфата се разпадна на прах с отекващ писък и аз се втурнах в гората, като въртях уши наляво и надясно, докато търсех Кейлъб.
Къде си, Кейлъб? Покажи ми, че си добре.
Чу се свистене на въздух, преди един вампир да се сблъска с мен с пълна скорост, като свали Макс от гърба ми и зае неговото място вместо него. Продължих да тичам в продължение на няколко удара, докато ноктите на Клара се впиваха в плътта ми, неспособна да забавя темпото достатъчно бързо.
– Я! – Извика тя развълнувано, а коленете ѝ се забиха в лопатките ми, за да може да се задържи.
Хвърлих се на земята, претърколих се силно и ударих тежестта на главата си обратно в лицето ѝ, като я накарах да изкрещи от болка. Светкавично скочих обратно в изправено положение, а тя се стрелна към мен, като юмрукът ѝ се заби в челюстта ми. Отвърнах и, като се хвърлих и я захапах, но тя се движеше със скоростта на светлината, избягвайки ме, докато нанасяше удари, които бяха почти достатъчно силни, за да счупят кости.
– Глупаво кученце – подиграваше се тя, като спря достатъчно дълго, за да мога да се хвърля и да забия зъби в ръката ѝ.
Не я пуснах, вкопчих лапи в земята и я дръпнах като куче, което се бори за кост. А това беше кост, която щях да изтръгна директно от шибаната и раменна ямка.
Тя изкрещя от болка, хвърляйки към мен огромен взрив от сенки, който ме отхвърли от нея, тъй като бях принуден да я пусна.
Приземих се тежко на земята с пронизваща ме болка, а лапата ми се допря до нещо меко, докато се изтласквах нагоре.
Трябваше да си спечеля няколко мига, за да се излекувам, като се вмъквах в тъмнината безшумно като вълчица, докато оправях болезнените рани по тялото си.
– Излез, излез, вълчо – запя Клара, после изкрещя, а звукът от това, че някой я удари, стигна до мен. – Ах, Кейлъб Алтаир – играй мило!
– Майната ти, курво на сенките – изплю се той и аз заобиколих назад, за да му помогна, адреналинът се вдигна в кръвта ми, докато се промъквах зад едно дърво, за да не ме виждат, и бавно пуснах една лоза да се промъква по земята към Клара. Двамата се биеха в размазано движение, което едва успявах да регистрирам, но поне веднъж не бягаха. А когато вампирите не бягаха, те можеха да бъдат застигнати от коварни вълци.
С едно движение на китката ми лианата се изстреля в идеалния момент, закачи се за глезена на Клара и я дръпна, така че тя падна с лице на земята. Кейлъб не пропиля и секунда от предимството, дървеното копие се разшири в хватката му, вдигна го по-високо, за да набере инерция за удара.
Огромна, груба ръка внезапно се вкопчи в мен отзад и аз изкрещях от ярост, докато ме хвърляха към Кейлъб, а нимфата се залюля, за да притисне сондите си директно към сърцето ми, като гърченето ѝ работеше, за да завладее магията в гърдите ми. Ебаси!
– Спри – изръмжа Клара на Кейлъб. – Или Вълкът е мъртъв.
Ужасът ме завладя и видях смъртта си да блести твърде ясно пред очите ми. Кал изръмжа, гледайки към мен с оголени кътници и страх в погледа си.
– Прободи я, Кал! – Поисках, но той захвърли копието настрани, отдръпвайки се назад с поглед, вперен твърдо в мен.
Клара скочи на крака, като се поклони.
– Довърши ги! – Извика тя, след което се изстреля към дърветата.
Сондите се врязаха в гърдите ми и аз вдигнах ръце с вик на гняв и болка, призовавайки малкото магия, която ми оставаше, за да се отбранявам. Преди силата ми да успее да се измъкне от тялото ми, Кейлъб скочи върху гърба на нимфата, захапа я право в коравото ѝ гърло и я разкъса с варварство, от което сърцето ми заби.
Нимфата се отдръпна от мен с див писък, докато Кейлъб разкъсваше гърлото ѝ като животно. Изправих се на крака и се затичах напред, за да помогна, като хвърлих копието в ръката си и го забих в гърдите на нимфата с хъркане на усилие. Тя се разхвърча на пепел, а Кейлъб падна на земята пред мен, блед и разтреперан, с размазана от кръвта уста.
Протегнах ръка, за да избърша гнусната черна субстанция от устните му, а очите му се впиха в моите в продължение на два безкрайни удара на сърцето.
– Помощ! – Извика Макс и двамата се обърнахме и побягнахме.

Назад към част 55                                                     Напред към част 57

 

 

 

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!