Осмели се да обичаш-Книга 1-Истина или предизвикателство-част 2

Глава 1
ЮНИ

В защита на Маги Лоусън, вратата на апартамента беше отворена. Широко отворена. И тя се беше опитала да го предупреди. Но тъй като от високоговорителите вътре се чуваше хард рокът на Queens of the Stone Age, новият ѝ съсед от горния етаж не беше чул. Така че той не знаеше, че тя стои там, когато мина покрай него… нахлузила шапката си над главата, докато се спираше пред купчина картонени кутии за опаковане с надпис „Офис“.
Трябваше да каже нещо. Започна да го прави, но извинението или предупреждението, което се канеше да изрече, умря на върха на езика ѝ, докато стоеше запленена от хипнотичната промяна и гъвкавост на полуоблеченото тяло на този мъж.
Защото, уау. Просто, уау. Говорим за скъсани дънки, показващи кожата.
Добре, не беше като да не е виждала мъж без риза преди. Те бяха навсякъде, затрупали списания, билбордове и телевизия. Чикаго не страдаше от недостиг, когато ставаше дума за качествени хубавици. Но от толкова близо, а той не беше просто едно от момчетата, това я изненада. Достатъчно, за да спре мозъчните ѝ функции, преди да реши дали да донесе по-късно чинията си с бисквити с думите „Добре дошли в сградата“, или да се опита отново да обяви присъствието си зад него.
А сега виждаше само кожа.
Изобилие от нея.
Тъмна и зачервена от часовете на усилие. Блестяща от потта, която се стичаше дори докато я гледаше, докато една дебела капка не се плъзна по твърдо изрязания терен от стегната плът и мускули, преди да се впие в ниско спускащия се деним на бедрата му.
Изящни бедра. На тяло, което беше високо и широко и я разсейваше по начин, по който тя не беше свикнала да бъде разсейвана.
Вероятно трябва да се махне.
Но тогава той използваше парцала, който беше направил от ризата си, за лицето, изричайки проклятие, което накара устата ѝ да се затвори и брадичката ѝ да се отдръпне назад. Не заради това, което беше казал – моля те, тя чуваше и по-лоши неща почти всеки час, а заради начина, по който го беше казал. В тази дума имаше нещо твърде откровено. Нещо счупено, уморено и сурово, и да, тя определено трябваше да си тръгне. Щеше да запази бисквитите.
Главата му се завъртя и очите му, крехко сиви, твърди и обвинителни, се впиха в нейните.
– Какво…?
– Извинявай – изпусна нервен смях тя, опитвайки се да се съвземе пред този човек, който току-що я беше заварил така наконтена и щеше да живее над нея за неопределен период от време. – Аз… аз дойдох и тогава… ти беше там… и не очаквах…
Това беше нещо, на което можеха да се посмеят, ако той се съобрази с програмата и опита.
Само че очевидно не беше така. Натъпкал ръцете си обратно в ризата, той се запъти към вратата, превръщайки голямото си тяло в толкова внушителен знак „не влизай“, колкото тя някога е срещала.
– Какво искаш?
Ами, тя имаше бисквити. Още топли от фурната. И литър мляко.
Беше прекарал часове в преместване в апартамента точно над нейния. Той беше новият ѝ съсед.
Какво си мислех, че иска?
Нямаше значение. Един миг, прекаран в безсмисления блясък на този човек, беше достатъчен, за да разбере, че той няма да бъде поредното чудесно попълнение в групата ѝ от приятели.
Не е проблем. Но в името на любезността и защото наистина стоеше там, с изпечена награда в ръка, тя направи имитацията на усмивката, която беше искрена, когато започна, и опита отново.
– Съжалявам, че те прекъсвам. Спрях се, за да кажа: „Здравей, съседе“ – подхвърли тя, като добави едно от онези кичозни махвания в полукръг, които миришеха на класическа восъчна постановка на „Карате кид“. – Тайлър, нали? Да, добре. И така. Приятелка съм с Форд… нашия хазяин… и той ме помоли да се отбия. Живея долу в апартамент две.
– Момичето от съседния апартамент – измърмори той, а очите му се присвиха в нещо, което подозрително приличаше на молба за търпение.
Макар че не можеше да мине и цяла минута, откакто тя за пръв път бе прекрачила прага му, така че, сериозно, какво беше това отношение? Разбира се, тя нахълта. Но вратата беше отворена. И той беше този, който се събличаше пред нея.
– Ммм-хмм… добре, или… хм… момичето долу, технически. Но така или иначе…
Челюстта му потрепери.
– Господи, нямам нужда от това.
Широко отвореният поглед на Маги се премести от над метър и осемдесет високия, късо подстриган, груб и откровено враждебен мъж, подпрян на рамката на вратата, надолу към привидно доброкачествената чиния с бисквити и обратно.
Дали беше пропуснала нещо?
Едва тогава мъжът загреба с ръка през влажната бъркотия на косата си и изпусна напрегнат дъх.
– Виж, апартамент две. Каквото и да предлагаш, не ме интересува.
Не.
– Каквото и да предлагам?
Твърдият наклон на устата му и заострената му брадичка бяха всичко, което можеше да каже по въпроса. Повече от достатъчно, за да стане ясно какво иска да каже.
Устните ѝ се разтвориха, когато неверието и възмущението започнаха война за територия дълбоко в гърдите ѝ.
Дали този измамник наистина си мисли, че…?
И още по-лошо, предполагаше ли, че тя…?
Не и в този живот, скъпи.
Добре, човекът не беше отвратителен. Имаше изградено здраво тяло, с цялата твърдост и висока оценка. Но толкова специален? Толкова неустоим, че Маги реши, че най-добрият и шанс да изпревари конкуренцията е да направи крачка… с бисквити в девет часа в неделя сутрин?
И да си помислим, че ще му привлече вниманието, че се чувства зле заради него, когато сам се изкачваше по трите етажа с всичкия си багаж. Но да, сега това не беше ли напълно логично.
Какъв кретен.
– За да сме наясно, единственото нещо, което се предлага тук, апартамент три… – Маги прибра млякото в свивката на лакътя си и прибра найлоновата опаковка, която беше върху чинията, като напълни въздуха около тях с чистата есенция на разтопен шоколад, препечени овесени ядки и богат, маслен аромат на семейна рецепта, толкова свещена, че само трима души на света я знаеха.
Безпомощен от ароматната атака, погледът му за кратко се разфокусира, преди да се спусне към бисквитите.
Избра най-голямата, Маги я вдигна към устата си и я захапа, дъвчейки с преднамерена наслада, преди да отвори млякото и да преглътне дълга глътка, бавно.
Удовлетворена, когато мускулите на гърлото на мъжа заработиха нагоре-надолу, тя отново покри чинията.
– …е предложението ми е да прегледате договора за наем относно шумовото замърсяване и да намалите музиката. Или поне да затвориш…
Вратата се затвори в лицето ѝ.
Невероятно. Но поне не ѝ се налагаше да губи още един дъх за този кретен.

***

– Той наистина те нарече „Апартамент 2“? – Ава Мейърс, най-добрата приятелка на Маги и друга въздържателка във всичко, свързано с „отношенията“, поклати глава, а махагоновата ѝ коса се улови от лекия вятър и се развя около лицето ѝ. Бяха се настанили на любимата си пейка с обичайния неделен асортимент от натрупана поща, списания, електронни устройства и това, което беше останало от бисквитите. – Сякаш не заслужаваш идентичност извън женската, заемаща пространството под него.
Маги прелистваше заглавията, твърде задълбочена в раздразнението си, за да се посвети на някоя новина.
– Форд казва, че се занимава с маркетинг. На свободна практика. И е от Ню Йорк, мисля, че е под наем от месец за месец, така че може би ще имаме късмет и той ще си тръгне до септември.
– От месец на месец? Странно. Защо?
– Момиче и питаш.
Ава изпусна нетактично смях. Форд беше… разсеян. Това, че изобщо бяха получили толкова много информация, беше малко чудо.
Като прерови бисквитките, тя добави:
– Харесва ми, че той си помисли, че ти се опитваш да му посегнеш.
– Знам. Защото това съм аз – изсумтя Маги. – Двадесет и четири пъти месечно оглеждам пазара за месо.
Говорим за главоболие, от което тя нямаше нужда. Не и когато на двайсет и седем години животът ѝ беше доста перфектен точно такъв, какъвто беше. Стабилен. Сигурен. На прав път. Изграден върху солидна основа от приоритети, по които всеки педагогически съветник би се възхитил. Маги беше завършила образованието си, имаше спестявания и финансов план, солидна работа като управител на галерия „Шрон“ и космическата благословия на шефа ѝ да влезе в бизнеса като партньор, надяваме се през следващата година, и евентуално да го откупи. Като добавим и приятелствата, които я „допълваха“ по начин, по който никой романс не можеше… и тя беше добре.
По-добре от добре.
Цялата тази работа с целия живот? Тя нямаше време за това.
Поправка. Тя е имала много време. Липсваше и само желание.
Маги обърна лице към небето, наслаждавайки се на топлината на юнското слънце и на задоволството си от съдбата, която животът ѝ бе отредил. Разбира се, трябваше да плаща такси. Винаги е имало такива. Но именно благодарение на тези трудни моменти тя можеше да оцени напълно това спокойно кътче от Платония, което си беше извоювала. Където кръгът от нейни приятели царуваше и прогнозата винаги вещаеше хубави моменти. Постоянство, подкрепа и надеждност.
Възможност за романтична разправия или горчиво предателство, което да им попречи на парада? Нула.
Да, Маги беше доволна от живота си точно такъв, какъвто беше. Точка.
– И така, здравей – промърмори Ава до нея. – Очевидно е, че „Апартамент 3“ беше пълен задник, и не говоря за него. Но случвало ли ти се е да се оглеждаш и… знаеш ли… да се чудиш?
– Хм… За какво? – Как да намали въглеродния си отпечатък? Дали новото италианско заведение е толкова добро, колкото казват всички? Дали купувачът и за маслото на Стовиц е имал сериозни намерения за втора бройка? Дали ще успее да накара Хеда да седне спокойно – а не в медитативно състояние – достатъчно дълго, за да обсъдят графика на плановете си? Дали родителите ѝ най-сетне ще се успокоят и ще повярват, че тя е способна да се грижи за себе си?
Ава примижа, а устата ѝ се присви от неприязън.
– Това.
Маги проследи погледа на приятелката си към червеното клише в действие, сгушено в сенчестия ъгъл на Уикър Парк. И примигна. Два пъти.
– Двойката? – Просъска тя. – Да не говориш сериозно?
После, след като се замисли, пусна смях, защото, няма как.
Ава не се срещаше с повече от Маги – което означаваше само при най-тежки обстоятелства. И освен ако Маги не беше пропуснала значително повече, отколкото осъзнаваше тази сутрин, това не бяха те.
– Да, почти сигурна съм, че съм. Мисля, че може би е време да спра да отхвърлям всеки мъж, който ме покани на среща, и да започна, не знам, да се отварям за възможностите.
Очите ѝ се завъртяха на един дъх пред главата ѝ. Маги се задъха.
– Какво…?
Това не се случваше. Не можеше да се случи. Само че киселото изражение на отвратително примирение върху лицето на Ава, която се намръщи към комплекта за пикник за двама, каза на Маги… че се случва.
– Какво се случва? Откъде идва това?
Бъркайки в трохите на полуизядената бисквита, Ава се свлече по-дълбоко на пейката в парка, като в този момент приличаше повече на мрачен тийнейджър, отколкото на хладнокръвно уверения адвокат, който играеше в реалния живот. Тя поклати глава.
– Сега всичко е толкова перфектно, разбираш ли?
Да, Маги знаеше. Оттук и объркването.
– Но какво ще бъде след десет или петнайсет години? – Тя изпусна още една тежка въздишка. – Момчетата, Сам и Форд – те са идиоти.
– Разбира се. – Най-добрият вид. Форд беше по-големият брат на Ава, техният хазяин и чудакът, който стоеше зад приложение номер едно на пазара за телефони и таблети – „Хибачи катапулт“. А Сам Фароу, общият мъж-безделник и ходещ източник на информация за всичко, което може да се поправи, беше най-старият им приятел. Маги ги обичаше като семейство. Заедно Сам, Форд и Ава бяха нейната основна група от приятели. Всички те бяха романтично увредени, със свои собствени индивидуални марки дисфункции в отношенията.
И това работеше. Само че Ава очевидно не мислеше така.
– Някоя сутрин в недалечното бъдеще някой от тях ще забележи няколко косъма по възглавницата си и допълнителен четвърт сантиметър на челото, където преди не е имало – и ще реши, че е време да спре да проспива пътя си през Чикаголенд и да се настани при някое хубаво момиче. И тъй като и двамата не са тролове и двамата имат почти нулеви стандарти, който и да е от тях, ще се ожени след по-малко от година. Най-много шест месеца, преди другият да се превърне в леминг и да последва примера му. Ще имат деца и кучета и тренировки по хокей в ранни зори в събота сутрин и глинени модели на слънчевата система, които трябва да се довършат на научния панаир във вторник вечер. И – Ава преглътна и си пое дъх, поклащайки глава, – ще водят съпругите си на сватби вместо нас.
Маги се закашля, задавяйки се от мисълта за последната сватба, на която е отишла без Форд. Скованите разговори и ухиленото очакване, което проблясваше в очите на нейния партньор. Бог да и помогне, тя никога повече не искаше да отиде там.
Но сериозно…
– Ава, момчетата няма да се женят.
– Не днес, но знаеш ли момичето, с което Сам се среща – Бетани? Тя ми каза, че мисли, че стават сериозни.
Малко вероятно.
– Бетани е заблудена.
– Да, съгласна съм. Но някой ден… някое от тези момичета… – Минаха две вдишвания, преди тя да продължи. – Виж, Маги, не говоря за нищо драстично. Просто да рискуваш от време на време. Да дадеш шанс на някой друг за промяна. Кой знае, може би да разбера какво е чувството да ме гледа момче по начина, по който тези двамата се гледат. Искам да кажа, че изглеждат щастливи – предложи Ава, но звучеше не толкова ентусиазирано, колкото примирено. – Влюбени.
– Сляпо – съгласи се Маги. И това беше същината на проблема. Маги вече знаеше какво е да имаш човек, който да я гледа така, сякаш би направил всичко, за да остане с нея завинаги. И да, това беше нещо опияняващо. Но имаше и рискове, присъщи на този вид пламенност. Веднъж хората да го изпитат, нямаше много неща, които не биха направили, за да го защитят. Като например да изневерят. На партньора си. На себе си.
Скръстила ръце на гърдите си, Маги обстойно огледа пикника.
Разбира се, той изглеждаше някак безобиден с цялата си глуповата усмивка и очите, с които я изпива. Но той можеше да бъде всеки. Можеше да е инвеститор или топ готвач в „Метрополитен“. О, да, вероятно е планирал да се преквалифицира. Да обърне нова страница. Да бъде мъжът, който момичето му заслужава. Но дали някога щеше да ѝ каже с какво се занимава? Не и ако това означаваше, че има шанс да загуби…
Спри.
Уф. Тя не искаше да бъде този човек. Момичето с полупразна чаша, което не позволяваше на никого да повярва, че тя е наполовина пълна.
Тя не искаше да бъде такъв човек.
Приближи се на пейката и се наведе рамо до рамо с Ава.
– Мисля, че е чудесно, че се отваряш за възможностите, и ще те подкрепям на сто процента. Но просто се чудя – и не искам това да прозвучи така, сякаш смятам, че това ще бъде проблем или нещо подобно, – но ти всъщност не харесваш никого. Никога. Поне не по начин, който да е повече от приятелски.
– Точно така.
– И така, как смяташ да заобиколиш това?
Ава очерта грубия план, който беше измислила: една-единствена задължителна среща всеки месец, на която даваше шанс на момчетата, които отговаряха на критериите ѝ – независимо дали я привличаха или не. И ако пропуснеше един месец, щеше да понесе последствията. Достатъчно строга санкция, за да се увери, че няма да се откаже.
– Хубаво. Трябва обаче да го направиш така, че наистина да боли, за да не можеш да се отпускаш. И да затвориш всички малки вратички, през които ще се опитваш да се промъкнеш. – Хей, това беше доста забавно. – Създай правила за това какво представлява законна среща и да не излизаш с един и същи човек отново и отново, когато знаеш, че няма да се стигне до никъде. Трудна любов и всичко останало. – Маги се ухили, може би се наслаждаваше твърде много на идеята Ава да не изпълни месечната си квота.
Ава довърши сладкиша си и след това избърса ръцете си, почиствайки трохите.
– Съгласна съм. Значи смяташ, че това е солиден план?
Блех, но както и да е. Ако Ава искаше да си уреди среща, коя беше Маги, за да я спре? Така че, като се погрижи за ентусиазма на капитана на отбора на веселите, тя каза.
– Напълно. Това е фантастична идея!
Честно казано, нямаше извинение да не види какво ще последва. Но разчитането на написаното на стената никога не е било силната страна на Маги. Особено що се отнася до най-близките ѝ хора.
– Радвам се, че мислиш така. – Ава се усмихна в отговор, а стоманеният блясък в очите ѝ беше безпогрешен. – Защото сключваме договор и ти правиш това с мен.
О, по дяволите.

Назад към част 1                                                                Напред към част 3

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *