Глава 10
Парти на плажа
– Чакай малко. Нилима? Сигурна ли си?
– Да. Тя се моли на богинята Дурга и е много настоятелна.
Потърках ръка по тила си.
– Можеш ли да кажеш защо? Кога?
Ана наклони глава и затвори очи. След малко каза:
– Тя се моли за безопасността и щастието на Келси. Не мога да бъда сигурна кога е изказана тази молитва, но смятам, че е важно незабавно да се отзовем.
Дъхът ми спря при споменаването на Келси.
– Да – отговорих бързо. – Съгласен съм.
Пищните й устни се намръщиха.
– От друга страна, може би трябва да изчакаме – каза тя колебливо.
– Не. – Поклатих глава. – Келси може да има нужда от нас.
Ана ме погледна изпитателно. Свих се под погледа й, чувствах се виновен, но останах твърдо стъпил на земята.
– Много добре – най-накрая каза тя и взе Огненото въже и го завъртя, докато се появи вихър.
Стомаха ми се сви силно, когато прескочихме, което показваше, че наистина пътуваме далеч в бъдещето. Когато пристигнахме, веднага разбрах, че сме в Индия, но къде и кога, нямах представа.
Беше ден и аз закрих очите си от яркото слънце, опитвайки се да разпозная града. Тъй като аз бях бос, а Ана в нейната зелена ловна рокля с ботуши и лък, превързан на гърба й, бяхме ясно забележими в съвременния свят. Докато тя премяташе Огненото въже около кръста си, прикрепяйки го като колан, аз използвах шала, за да си направя обувки, а за нея клин, който се оформи под роклята й.
Ана се ядоса и каза, че нямам право да я обличам без нейното съгласие. Беше права, така че измърморих, че съжалявам, но въпреки това тя все още се открояваше. Нищо не можех да направя за лъка, така че го скрих зад един контейнер за боклук, което беше нещо ужасно да се направи с такова красиво оръжие, и след като поисках разрешение, сложих шала на главата й, покривайки дългата й лъскава коса. Божественият шал се промени и пасна на цвета на нейната рокля.
– Къде се намираме? – Попита Ана, докато оправях шала, прибирайки косата й под него.
Когато останах доволен, осъзнах колко близо са лицата ни. Устните й изглеждаха невероятно меки и аз замръзнах на място. Очите ни се сключиха и аз преглътнах.
Ръцете й се притиснаха към гърдите ми и сърцето ми ускори ритъма си, но очевидно мислите й не бяха в съответствие с моите, защото тя ме отблъсна. „Приключи ли?“ попита.
Примигнах. После се обърнах настрани. Какво не е наред с мен? Толкова ли ми липсва Келси, че всяка жена е достатъчна? Самият ми тигров нос би трябвало да е достатъчно възпиращ, още повече че миризмата на битка и смърт все още се носеше от мен. Преминаването към мъж ми помогна, но имах нужда от дълъг душ, за да се отърва от миризмата на кръв и пот. Ана трябваше да мирише също толкова лошо, но не беше така. Всеки път, когато се приближавах до нея, сякаш стъпвах в нейната градина.
Рози и жасмин се носеха около нея и полепваха по косата й. Беше ли се изкъпала по някакъв начин, докато не гледах?
Съзнанието ми внезапно си представи Ана, почиваща във ваната си с мехурчета, и поклатих глава, за да прогоня образа от ума си. Тя ми беше като сестра. Нали? Разбира се, тя беше красива, силна, поразителна. Особено в битка. Реакцията ми към нея най-вероятно беше резултат от това, че бях твърде дълго сам. Отдръпнах се няколко крачки, което беше твърде очевидно и вероятно я обърка.
Работата беше там, че дори от разстояние все още усещах миризмата на жасмин.
Затворих очи и стиснах зъби. Без да отговоря на въпроса й, който увисна във въздуха неловко между нас, се обърнах и влязох в близкия магазин. Тя ме последва и влезе точно след мен, чудейки се на стоките, докато аз питах собственика на магазина за датата и часа и дали има визитка.
Когато ми я подаде, я прочетох картата и си поех дъх.
Мангалор. Какво правеше Нилима в Мангалор?
Изведнъж разбрах.
– Хайде – казах и протегнах ръка, знаейки, че тя ще се ядоса, ако я хвана. Тя я пое бавно, поставяйки ръката си в моята съзнателно, преднамерено. Това означаваше нещо за нея. За мен също, но не исках да мисля за това в този момент. – Накъде е океанът? – Попитах човека.
– На запад – отвърна той и ние излязохме навън.
След бърз поглед към слънцето, тръгнах ме между магазините и надолу по улиците с толкова бързо темпо, че хората се отдръпваха настрани, за да не ги стъпчем.
Когато океанът най-накрая се появи, чух Ана да ахва от почуда. Сканирах бреговата линия и когато намерих това, което търсех, издишах, сърцето ми биеше в гърдите ми, сякаш току-що бях пробягал пет мили.
– Те са тук – казах аз.
– Кои? – Попита Ана, оглеждайки предпазливо улицата.
Вдигайки ръката си, посочих към океана и обекта, който беше привлякъл вниманието ми.
– Какво трябва да видя? – Попита тя.
– Това е Дешен – отговорих аз. – Нашата яхта. Този, на която ме намери преди, когато наблюдавах Келси. Виждаш ли го?
– Искаш да кажеш… имаш предвид онзи голям бял кит във водата?
– Това не е кит. Това е яхта. Голяма лодка – обясних, когато видях, че тя не разбира.
– Какво общо има това с Нилима?
Отидох на сянка, откъдето все още виждах кораба.
Когато Ана се присъедини към мен, казах:
– Акостирахме тук, за да отидем до храма на Дурга. Това се случи след Шангри-Ла и преди драконите.
През последните няколко месеца търпеливо ѝ разказвах хронологията на проклятието и различните места, на които сме били, докато се опитвахме да го развалим, като изпълним пророчествата, които Келси беше открила. Все пак виждах, че е объркана. Не я обвинявах.
– Значи, ако потърсим Нилима, ще срещнем и твоето минало аз?
Остъргах челюстта си с ръка.
– Тогава не бях в града, докато не отидохме в храма през нощта. По това време можех да бъда човек само по дванадесет часа. Най-доброто ми предположение е, че ще бъда на борда на кораба и ще спя като тигър през деня.
– Значи вярваш, че сме в безопасност в града?
– Засега да – отговорих аз.
Тя кимна и замълча, повдигайки брадичка, сякаш се ослушваше за нещо.
– Тя ми се моли – каза Ана. – Мога да я чуя.
Напрегнах ушите си, за да се опитам да чуя и аз, но без ръката й върху мен, свързваща ме със силата на богинята, всичко, което можех да различа, бяха типичните звуци на града – хора, лаещи кучета, шумни коли, звука на океана, звънци на велосипеди и търговци, рекламиращи стоките си. Ана се взираше в далечината с блеснали очи и стиснала долната си устна между зъбите. Гледах тези устни твърде дълго, преди да попитам: „Какво има?“
– Жените в този град. Много от тях търсят моята помощ относно… относно намирането на половинка.
Анамика обърна шокирани очи към мен.
– Какво трябва да направя? – Попита тя.
Аз повдигнах рамене.
– Не знам. Трябва ли да направиш нещо?
– Никога не съм помагала в това отношение. Нямам опит. Войната е по-удобна за мен от сърдечните дела.
Беше пребледняла като прибоя.
– Може би това са такива молби, които просто слушаш. Като терапевт – предложих аз.
– Какво е терапевт?
– Съветник. Учител.
– Но учителите помагат.
– Да – признах аз.
– Как мога да ги науча? Да предложа съвет, когато самата аз имам нужда от него?
Усмихнах се.
– Имаш нужда от помощ за намиране на половинка ли?
– Да. Не. Никога не съм мислила за това. Защо тези жени просто не изберат да живеят сами?
– Да живееш сам е трудно. Дори и да изберат да пренебрегнат социалните условности, самотният живот не е живот. Довери ми се за това.
– Тогава може би можеш да им помогнеш.
– Аз? – Засмях, но спрях, когато тя леко ме плесна по ръката, мислейки, че й се подигравам.
Зелените очи на Ана бяха остри като кама.
– Не ми се подигравай за това, Кишан.
Сериозността на лицето й ме изненада.
– Наистина ли искаш помощта ми?
– Да.
Въздъхнах дълбоко.
– Ако си сигурна, тогава да, ще се опитам да ти помогна, но наистина не мисля, че е необходимо. Ти си богинята на битките.
Лицето й увисна като на домашен любимец, ритнат от господар.
– Въпреки уменията ми с в това, не искам да бъда известна само с битки – каза тя.
– Не, аз… – Зарових върха на меката си нова обувка в счупено паве, внезапно несигурен как точно да поправя онова, което очевидно бях объркал.
– Виж – казах аз – нямах предвид, че не можеш да бъдеш богиня и на други неща. Осигуряваш храна, лекуваш земята… Помисли за всички тези хора, на които си помогнала. Битката беше първото, което ми хрумна.
– Разбирам – каза меко тя. – Как мога да очаквам хората да ме запомнят като човек, като жена, когато всичко, което виждат, е богинята-войн?
Протегнах ръката си, обвих пръсти около нейните. Ръката ми изтръпна и усетих силата на нашата връзка, която ни свързваше.
– Богинята Дурга е много повече от воин.
Докоснах я с кокалчетата си под брадичката и зачаках да ме погледне.
Когато го направи, видях, че е разтревожена, уязвима.
– Можеш ли да намериш тези жени? – Попитах нежно.
Тя кимна.
– Тогава води и аз ще помогна с каквото мога.
– Благодаря ти. – Този път тя хвана ръката ми, стисна я здраво и ми се усмихна топло, която раздвижи сърцето ми, сякаш отново бяхме скочили във времето.
Докато вървяхме по улиците, добавих:
– Имай предвид, че и аз никога не съм имал напълно успешна връзка.
– Да, но ти си обичал жени и преди.
Закашлях се.
– Да, предполагам, че е вярно.
Тя кимна.
– Ще можеш да дадеш добър съвет. Защото ти си човек, който е толкова груб, ревлив и заядлив, колкото и всички останали. Със сигурност ще можеш да ми помогнеш да кажа на тези жени какво наистина иска един мъж.
– Чакай малко – казах, раздразнението ме накара да забравя, че тя не обича да бъде хващана грубо. Хванах я за лакътя и я завъртях. – Груб, ревлив и заядлив ли каза? Аз не съм ревлив.
– Разбира се. Не си толкова като някои други, но ревеш и оплакваш съдбата си също толкова силно, колкото всеки друг.
Точно така забравих скорошното си възхищение от богинята-войн и от нейните устни, припомняйки си всички причини, поради които я оставях сама през цялото време. Основната сред тях беше нейната уста. Ако някой беше откровен, това беше Анамика.
– Рева и оплаквам? – Извиках по-тихо, за да не привличам вниманието към нас.
Гласът ми излезе писклив по един унизителен начин.
Тъкмо се канех да се насоча към нея, знаейки, че ще последва словесна престрелка, когато очите й се разшириха, забелязвайки нещо зад нас. Тя ме дръпна в тъмнината на алеята и изсъска и когато отворих уста, тя я затисна с длан. „Това е Келси!“ – каза тя с едва доловим глас, когато отмести ръката си. Беше докоснала бузите ми и изтръпването, което усетих, накара всички свързани мисли да изчезнат от ума ми.
– Какво? – Прошепнах в отговор.
– Келси! – Каза тя, след това ме хвана за брадичката и обърна главата ми.
Разбира се, чух глас, който разпознах, и от другата страна на улицата забелязах Келси и Кадам в малък ресторант. Бяха седнали отвън. И двамата отпиваха ледена вода с лимон, докато разглеждаха менюто.
– Мислех, че каза, че са на кораба! – Прошепна Ана задъхано в ухото ми.
– Не. Казах, че аз съм на кораба. Трябва да са слезли на брега.
Очите ми бяха приковани в масата отсреща. Раменете на Келси бяха прегърбени и Кадам я потупваше по ръката. Изведнъж осъзнах, че това беше точно след като Рен се раздели с нея. Това беше моментът, в който тя престана да бъде Келси на Рен и стана моя. Моята билаута.
– Добре. – Чух Ана да казва с отсечен тон в гласа си.
– Добре какво?
– Идваш ли с мен или ще седиш тук и ще се лигавиш известно време?
– Аз не се лигавя, Ана. – Тя ми хвърли всезнаещ поглед. Трепнах и кимнах, че трябва да продължим, но останах неподвижен, втренчен в Келси, знаейки, че всяка сълза, която тя проливаше, я доближаваше до мен, до старият аз, но все пак.
Ана внезапно рязко мина покрай мен и тръгна по алеята с вдървен гръб, без дори да си направи труда да погледне назад, за да види дали идвам.
– Ана – казах отново. – Чакай. – Бързо наваксах, но изражението й беше затворено и далечно. Докоснах рамото й и попитах: – Какво има? – Тя не отговори и подчертано игнорира протегнатата ми ръка, отказвайки да покаже какъвто и да е признак на смекчаване.
Свихме по друга алея, която миришеше на стари отпадъци и неща, които е най-добре да не знаем, и се насочихме към един храм. Това не беше големият храм, в който щях да отида по-късно същата вечер, за да се срещна с богинята Дурга или Ана. Идеята, че наистина се срещаме с жената до мен, беше нещо, което все още не можех да осъзная.
Територията на храма беше пълна с хора. Беше от открит тип с беседка и каменни пейки. Молещите отиваха до статуята на богинята и оставяха дарове в краката й. Други седяха тихо със затворени очи, устните им леко потрепваха, докато шепнеха своите тайни на вселената.
Намерих една празна пейка и се насочих ме към нея. Анамика седна; умът й бързо се освободи от скорошното й неодобрение към мен. Докато очите й преминаваха от един човек на друг, устата й се отвори и тя наклони глава, заслушана. Седнах до нея, чакайки и зарових петата си в пръстта.
Наведох се и разгледах дупката, която бях направил. Свъсих вежди и нарочно избутах пръст, за да оставя отпечатък от крака си. След това го изтрих и вдигнах поглед. Бях шокиран да видя, че Ана да плаче.
Изражението й беше мрачно.
– Онази. – Тя посочи. – Жената там. Тя е загубила този, когото обича. Другата, на онази пейка, ме моли да й помогна, съпругът й да я обича. Тази, която е коленичила до статуята, трябва да се омъжи следващата седмица и никога не е срещала младоженеца. Тя не иска любов, а доброта. Някои от тях са млади и просто си пожелават красив или богат мъж. Други искат дълбока, постоянна любов. – След кратка пауза тя попита: – Как мога да помогна на тези жени?
Раменете на Ана се разтрепериха и исках да изтрия сълзите от лицето й, но ми се стори твърде интимен жест. Вместо това я потупах нежно по гърба и я разтрих с малки кръгове, отпускайки лопатките й. Изглежда помогна. Тя се отпусна и се облегна назад. Шалът се беше свлякъл по гърба й, разкривайки великолепната й коса. Опитах се да го преместя, но тя ме плесна леко по ръцете и се отказах.
– Кажи ми как да им помогна – настоя тя, обръщайки се към мен. Зелените й очи се впиха в моите и за част от секундата се изгубих в тях. Двама мъже минаха покрай нашата пейка и я погледнаха одобрително. Ана дори не ги видя. Свъсих вежди, усещайки как ръмжене гъделичка гърлото ми.
Съвсем целенасочено протегнах ръце през пейката и проследих погледите им с очи, докато не уловиха острия ми поглед.
Когато бързо продължиха, видях, че тя беше погълната от молитвите, които чуваше, очите й бяха изцъклени. Косата на Ана погъделичка китката ми и аз хванах един кичур с върха на пръстите си. Тя или не забелязваше, или не я интересуваше.
– Хмм – казах аз, докато си играех с косата й. – Нека първо се погрижим за по-лесните желания, нали? Бих предположил, че младите момичета, които искат богат или красив мъж, всъщност не се нуждаят от помощ. Нямаш нужда от богатство или добър външен вид, за да си щастлив.
– Бих се съгласила с това – каза тя, нетърпелива да обсъди възможностите.
– Що се отнася до тази, чийто съпруг не я оценява, може би ако тя бъде отдалечена от него за известно време, той ще разбере какво има.
Ана примигна.
– Искаш ли да я изпратя някъде?
– Може би на продължителна ваканция или работно пътуване? – Предложих.
Размахвайки пръсти, Ана промърмори няколко думи и след това каза:
– Готово. Има няколко жени в същата ситуация. Помогнах и на тях.
– Как? – Попитах.
Тя прехапа устни.
– Не знам точно. Амулетът реагира, когато му казах какво искам.
Стреснат, попитах:
– Колко… колко?
– Страхотно число. Предполагам, че няколко хиляди.
Устата ми се отвори.
Тя продължи:
– Не всички живеят в Индия. Изглежда, че липсата на признателност от страна на мъжа е често срещано заболяване, от което страдат много жени.
В този момент една жена се надигна развълнувана от пейката и каза, че е избрана за една от стоте жени, които ще присъстват безплатно на филмов фестивал, където ще може да се срещне с любимите си боливудски звезди. Тя бързо изтича от павилиона, като крещеше новината си на всеки, покрай когото минаваше.
– Ти ли направи това – казах през смях.
– Какво е Боливуд? – Попита тя.
Аз се ухилих.
– Напомни ми да ти кажа по-късно. Да видим кой е следващият? А, да, тази, която никога не е срещала младоженеца си. Е, не можем просто да предположим, че няма да бъде добър.
– Не – съгласи се Анамика. – Но ако е такъв, ще се погрижим за това по-късно.
Аз кимнах.
– Какво е останало?
– Жената, която е загубила този, когото обича. Имаш опит в това. Как се справяш?
– Не знам – отвърнах тихо. – Предполагам, че още не съм разбрал.
– Тогава какво да кажем за тази, която копнее за дълбока и трайна любов? – Тя ме погледна и въздухът между нас се сви, докато стана рядък и сух.
Облизах устни. Сега върховете на пръстите ми бяха заплетени в косата й по такъв начин, че ми беше трудно да ги измъкна. Гъстите й вълни ме изкушаваха да бръкна по-дълбоко. Преглъщайки, казах с чуруликащ глас:
– Намери ли вече Нилима?
Анамика беше неподвижна като заек, скрит във високата трева, и се зачудих дали знае, че мислите ми отново са се отклонили към устата й.
– Нилима е тази, която моли за това – каза тя мелодично.
Осъзнах, че гласът ѝ звучеше така, както в храмовете, и силата му ме разтърси до дъното на душата ми. Това беше глас, който помнех. Това беше гласът на богинята. Глас, на който нямах сили да се противопоставя. Очите ѝ бяха зелени басейни, които ме примамваха; предлагаха ми мир и спокойствие, и нещо повече. Устата й беше леко разтворена, блестяща, копринена покана. Без да се замислям, скъсих разстоянието между нас.
Юмрукът на Ана срещна челюстта ми с мощен удар и главата ми се отметна рязко настрани. Поклатих глава, докато малки светлини обикаляха около периферното ми зрение. Ана се отдръпна. Шамар, може и да съм заслужил. Но юмрук?
Не беше малко нещо да получиш удар от Анамика. Тя беше силна. Дори ако мислиш за нея само като жена, а не богиня, тялото й беше стегнато и мускулесто. Тя беше обучена в изкуството на войната. Беше умна и страхотна. Но аз бях свикнал да бъда боксовата круша на Рен и това говореше нещо. Трябваше да мога да понеса повече.
Мускулите на врата ми се стегнаха, когато вдигнах пръсти, за да докосна подутата си устна. Чувствах челюстта си твърда като камък. Известно е, че мъжете чупят ръцете си върху лицето ми. Изсъсках, когато докоснах наранената кожа и погледнах яростно жената, която ме беше ударила. Очуканото ми лице изглеждаше, сякаш са ме ударили с железен кол.
Бавно болката изчезна, но жената, която я беше причинила, все още седеше до мен – пулсиращо, дразнещо напомняне за грешка, която не трябваше да правя.
Какво, за бога, ми стана? Чувствах се като глупак. Невежо момченце, потънало в първото си влюбване. Това, което наистина ме подразни обаче, беше фактът, че тя дори не беше наранила ръката си. Всеки друг би.
Почти лишена от емоции, Ана каза:
– Не трябваше да опитваш това, Кишан.
– Наистина ли? – Отвърнах дръзко, разтривайки тила си. – Мисля, че съм достатъчно умен, за да разбера това и сам.
Отдалечих се от нея на пейката и тя вдигна очи към мен, следа от някаква емоция премина през тях. Тя се хвана за пейката, пръстите й побеляха, когато наведе глава, косата й падаше около раменете й, закривайки лицето й от поглед. Тя ме беше вбесявала и преди. Сякаш не можеше да се сдържи. Понякога си мислех, че дори й харесва да ми се подиграва.
Това беше различно. Никога преди не се беше нахвърляла така. Разбира се, никога преди не се бях опитвал да я целуна. Мислейки за това сега, се чудех защо го направих. Не е като да я обичам. През повечето време дори не я харесвах. Може би беше нещо свързано с битката, един вид Хей, оцеляхме! нещо като празничен отговор.
Но не. Това всъщност не важи в този случай. Определено не мислех за война, когато я гледах.
Отначало не разбрах, че говори.
– Какво? – Попитах. – Страхувам се, че не мога да чувам толкова добре, след като ми затапи ушите.
– Ушите ти са добре – каза тя. – Ударих твоята уста.
– Точно. Така беше.
– Нямаше да го направя, ако не се опитваше да…да…
– Да те целуна, Ана. Нарича се целувка. И не се притеснявай. Не е нещо, което ще направя отново. Някога.
Раменете й трепереха.
– Аз… съжалявам – промърмори с дрезгав глас тя.
Проучих профила й. Никога преди не я бях виждал да се държи по толкова прекършен начин. Човек би си помислил, след такъв удар, че аз ще бъда пречупеният, а не тя. Въздъхнах.
– Виж, всичко е наред. Излекуван съм. Не го мисли.
– Сигурен ли си? – Попита тя, като надничаше към мен през завесата на косата си.
– Сигурен съм – казах аз. – Освен това трябва да ти се извиня. Знам, че не харесваш подобни неща. Уверявам те, нямах нищо предвид.
Тя наклони глава.
– Значи не желаеш да ме преследваш?
Засмях се, гласът ми трепереше, може би малко прекалено.
– Не. Нямам желание да те преследвам, Ана.
– Добре – каза тя, въпреки че лицето й не изглеждаше толкова уверено, колкото гласът й.
– Добре – повторих аз. – Нека забравим, че някога се е случвало.
– Да, ще се постарая да го направя.
Тя кимна и се върна към оглеждането на тълпата. Изглеждаше лесно за нея да остави настрана всяка емоционална драма и просто да се съсредоточи върху каквото и да е това, което привихме. Тя каза, че ще го забрави и аз знаех, че ще го направи. Работата беше там, че аз не можех да се отърся от това толкова лесно. Споменът за това, което едва не се беше случило, се въртеше в съзнанието ми като безцелен облак. Не произведе нищо, но все пак помрачи мислите ми.
– Тя е тук – каза Ана. – Бих говорила с нея. Ще ми помогнеш ли да ме маскираш правилно? – Попита тя и ми подаде шала.
Взех го и го дръпнах бавно от раменете й. Хванах плата в ръцете си и казах:
– Нилима никога не те е срещала. Тя никога не те е виждала да оживяваш в храма. – Увих отново шала около нея, като го поставих върху косата й и прокарах пръста си надолу по линията на косата й, за да го коригирам. Тогава забелязах, че шалът вече беше в същия нюанс на зеленото като очите й. С ръка все още в косата й, казах: – За нея ти просто ще изглеждаш като красива жена със забележителна прилика с богинята.
Тя кимна и извади амулета, подавайки ми го заедно с чантата ни.
След като оправи роклята си, тя се насочи към жена, която току-що беше влязла на територията на храма. Стискайки амулета, завъртях времето около себе си, така че станах невидим и я последвах. Нилима седна до един фонтан, а Ана седна наблизо. Усетих промяна във въздуха и шалът на Ана, Божественият шал, се надигна от косата й и полетя към земята с шепот на коприна.
За мен беше очевидно, че движението на шала е неестествено. Той се изви като Фаниндра в океана и накрая се уви около краката на Нилима. Пра-пра-внучката на Кадам се пресегна и го взе точно когато Ана стана и каза:
– О! Много благодаря. Този шал е в семейството ми от поколения. Не бих искала да го загубя.
– Много е красив – каза Нилима, докато го подаваше обратно на Ана.
– Имаш ли нещо против? – Каза Ана, като посочи мястото до Нилима. – Майка ми предложи да дойда. Трябва да се омъжвам след два месеца.
– Поздравления – каза Нилима.
– И ти ли ще се омъжваш скоро? – Попита Ана.
Нилима се засмя.
– О, не. Все още не съм срещнала подходящия мъж.
– Със сигурност родителите ти могат да уредят… – започна Ана.
– Не – поклати глава Нилима. – Не се интересувам от нищо уредено.
– Ах.
– Не че искам да омаловажа избора на твоите родители – бързо добави Нилима.
Ана замълча за момент и след това каза:
– Честно казано, не съм сигурна дали бракът е подходящ за жена като мен.
– О? – Каза Нилима. – Защо?
Анамика й се усмихна леко.
– Мъжете… плашат ме.
Усещах как устата ми увисна надолу при думите й. Бях ли я уплашил?
Не това беше моето намерение
– Освен това – продължи Ана. – Аз съм…твърда жена.
– Твърда? – Нилима се засмя. – Какво имаш предвид?
– Не желая да ме държат под властта на един мъж и да ме контролират.
– А – каза Нилима. – Разбирам. Ако това е твоето определение за твърда, тогава и аз съм твърда.
Изражението на Ана проблесна.
– Но Сунил никога не би… – Тя бързо прекъсна думите си и прехапа устни.
– Какво? – Попита Нилима. – Кой е Сунил? Твоят годеник?
Настръхнала, Ана кимна, докато аз гледах към небето, чудейки се как щеше да постигне това, което се опитваше.
– Това, което искам да кажа, е… че не съм от типа жени, които повечето мъже желаят.
Този път Нилима наистина се засмя.
– Имаш предвид типа жени, които са високи, дългокраки, красиви? Да, мъжете мразят това.
– Не. Не говоря за външен вид. Що се отнася до това, не ме интересува. Когато казвам, че съм „твърда“, имам предвид… имам предвид, че не съм с нежен език или мила. Не се захласвам по мъжа със сърцераздирателни думи, сякаш го поливам като цвете.
– Не е нужно да бъдеш такава. Много приличам на теб в това отношение. Права си, че това изключва много мъже.
– Изключва? – Попита Ана.
Нилима махна с ръка.
– Не се интересуват от връзка с такава жена.
– Разбирам. Нали каза, че ако си твърда, изключва много мъже. Но вярваш ли, че може да има някъде такъв, който се включва от откровеност и честност?
– Включва? – Нилима се изкиска и аз изсумтях, но бързо стиснах уста, когато Нилима се огледа. – Да, предполагам, че вярвам в тов – каза тя.
– Къде ще намериш такъв мъж? – Попита Ана.
– Ако знаех къде да намеря такъв, досега щях да съм го намерила.
– Тогава как ще го разпознаеш такъв мъж, когато го намериш? – Попита Ана с трезво изражение на лицето.
– Понякога не го разпознаваш – тъжно каза Нилима. – Но така или иначе не съм тук заради мъж. Тук съм заради моята приятелка Келси.
– За приятелка?
Нилима се усмихна.
– Да. Предстои й труден път. Мислех, че ще помогне да поискам благословията на богинята.
– Точно така, богинята.
Анамика стисна ръката на Нилима.
– Беше приятно да се запознаем. Мисля, че богинята ще отговори на молбата ти. Твоята приятелка ще намери щастието, което търси.
– Мислиш ли?
– Сигурна съм.
– Аз съм Нилима, между другото. Беше ми приятно да се запознаем.
– А ти. Не знам името ти.
– Ана.
Обвих ръка около кръста на Ана и когато бяхме достатъчно далеч, за да не може Нилима да ни чуе и се материализирах отново:
– Какво беше това? – Изсъсках аз.
– Какво имаш предвид? – Попита тя.
– Да й кажеш името си. Не мислиш ли, че тя може да го запомни?
– Какво като го запомни? Ана е достатъчно популярно име, нали?
Скръстих ръце на гърдите си.
– Предполагам.
– Тогава няма нанесена вреда.
– Прекрасно.
– Добре.
Направих пауза и след това попитах:
– Е?
– Какво?
– Получили това, за което дойде?
– Ох това. Да. Вярвам, че го направих.
– И това е…? – Оставих въпроса да виси.
Анамика отдели време да обмисли какво иска да каже. Задушавах се, чакайки я, твърде дълго. Кракът ми започна да потропва.
– Нилима – каза тя накрая – заслужава да помислим за нея.
Гърчейки се, се завъртях в кръг, гледайки минувачите, сякаш ги молех за помощ.
– Какво… какво имаш предвид? – Попитах.
– Искам да кажа, че трябва да я опозная повече. – Тя се обърна и се насочи към улицата. – Хайде, Кишан. Искам да се изкъпя и да си почина, преди да отидем на партито.
– Парти? – Спрях на място.
– Да, парти. Когато докоснах ръката на Нилима, имах достъп до някои от нейните спомени. Знаеш ли, че тя ще отиде на парти, където си пожелаваш нещо? Бих искала да присъствам на такова събитие. Това ще ми даде по-добра представа за нейния характер. Първо трябва да вземем лъка.
Върнахме се по стъпките си и намерихме лъка лесно. Тогава, тъй като Ана искаше да се потопи в нашия свят, за да разбере по-добре Нилима, отседнахме в хотел. Намерих най-големия в града и използвахме амулета, за да станем невидими. Беше достатъчно лесно да се отправим към най-горния етаж, този, който почти не се използваше, и с магия да влезем вътре.
Имаше не една, не две, а три стаи. Влязох в едната, хвърлих ризата и панталоните си и влязох под горещия душ. След като се изкъпах, избърсах се с кърпа и се претърколих на леглото, дръпнах одеялото върху себе си и бях безчувствен поне дванадесет часа.
Когато най-накрая се събудих, Ана се излежаваше на дивана и натискаше бутони, които отваряха и затваряха сенниците и включваха и изключваха музиката, както и светлините.
– Това е удобно – каза тя.
– Да, така е – отговорих аз. – Нужда от помощ?
Тя задържа вниманието си върху дистанционното управление и неясно посочи една маса, където беше наредила чинии с храна, която беше такава, каквато би яла в лагера, отколкото това, което се сервира в съвременния свят, но все пак го оцених.
– Ъъъ… благодаря – казах аз – но първо бих искал да се облека.
Тя погледна към мен, където държах кърпата, увита около кръста си.
Бузите й порозовяха и тя бързо се приближи до бюрото, където беше сложила всичките ни оръжия. Стоейки на разстояние от мен, тя стисна шала между пръстите си и го протегна към мен, упорито отказвайки да осъществи контакт с очи.
Измърморих благодарности и се върнах в стаята си с шала, за да си направя нови дрехи. Когато излязох, тя отново си играеше с дистанционното, но пръстите й се рееха над бутоните, сякаш не можеше да реши кой да натисне.
– Станало ли е нещо? – Попитах.
– Не – каза тя, като стана бързо и изпусна дистанционното. То падна на земята и аз се наведох и го вдигнах, поставяйки го обратно в ръцете й. Тя преглътна и се отдръпна, като едва не се спъна в стъклената маса.
След като се нахраних до насита, събрахме нещата си и Ана каза:
– Заведи ни на партито. Онова, на което отиде с Келси.
– Добре. – Взех раницата, преметнах я на рамо и протегнах ръка.
Тя я изгледа ядосано, сякаш беше отрова.
– Няма да те нараня, Ана. Честно казано, обиден съм, че мислиш така. Ти, от всички хора, знаеш най-добре моите намерения.
– Прав си – призна меко тя. – Знам, че не искаш да ме нараниш. И съжалявам, че те ударих по този начин днес. Можеш… можеш да ме докосваш, когато пожелаеш. Само се опитай да не ме сграбчваш внезапно. И не се опитвай да ме целунеш отново. Съгласен ли си? – Попита тя.
Гледах я за една дълга минута.
– Съгласен съм – отговорих й.
Тя си пое дъх, погледна от протегнатата ми длан към лицето ми и после постави ръката си в нея. Обвих пръсти около ръката й и нежно я притеглих по-близо.
– Чакай – казах аз.
Бяхме всмукани във водовъртеж, но беше бързо. Не пътувахме толкова далеч, колкото преди. Беше вечер и ритъмът на музиката кънтеше около плажа. Краката ни потънаха в пясък и можех да чуя пулса на океана недалеч.
Анамика се намръщи.
– Това не изглежда правилно. Къде е дървото?
– Дърво? – Казах. Тогава вдигнах очи и прошепнах: – Скрий се, бързо!
Скрихме се зад едно дърво точно когато Уес и Келси минаха. Тя изглеждаше прекрасно в черната си рокля. Уес прошепна нещо в ухото й и тя се засмя. Зарових пръсти в кората на дървото. Бях забравил всичко за каубоя, който се опита да открадне Келси от нас.
– Кой е това? – Попита Анамика.
– Никой – отговорих аз.
– Доведе ме на грешното парти – каза тя. – Не, чакай. Мисля, че виждам Нилима.
Тя се канеше да излезе, когато изсъсках:
– Ана, тя ще те познае. Моето минало аз е тук. Също и Рен. Трябва да се маскираме.
Използвах шала, за да си направя като типичен плажен скитник, шорти и джапанки. Косата ми стана по-дълга. Кожата на лицето ми настръхна, когато се превъплътих в един от служителите на яхтата, които бях срещнал веднъж. След това Ана взе шала и смени само дрехите си. Почти се задавих, когато се появи, която на гърдите имаше само едно бяло парче плат и пола, която се завързваше на кръста й, разкривайки дългите й оформени крака и подчертавайки стегнатото й тяло.
Махнах с ръката си надолу.
– Не – казах властно. – Не можеш да отидеш там така.
– Защо не? – Попита тя и постави ръце на бедрата си.
– Защото… защото, първо, приличаш на себе си.
– Добре. – Тя уви шала около тялото си и когато го вдигна, все още беше красива и позната по някакъв начин.
– Коя си ти? – Попитах.
– Аз съм облечена като прислужничката, която работеше при нас.
– Работеше? Не ти прилича да уволняваш слугите.
– Тя… тя те гледаше с похотливи намерения.
– Ах. Е, благодаря ти, предполагам, че си ме предпазила от момичета с похотливи намерения.
Намръщена, тя попита:
– Искаш ли да се преоблека отново?
– Не, така е добре. Но трябва да носиш нещо друго. Това е твърде крещящо за това време. Повярвай ми.
Тя вдигна ръце и ми подаде шала. Когато го дръпнах, тя беше увита по същество като мимуия.
– Какво е това? – Попита тя, дърпайки тежката тъкан.
– Това ще те предпази от слънчево изгаряне – неуверено казах аз.
– Слънцето залязва.
Тя протегна ръка и аз й подадох шала, отдръпнах се и повдигнах носа си, за да последвам аромата на Келси. Докато го правех, казах:
– Внимавай. Ще се срещнем тук след час.
– Много добре. Това ще ми даде време да поговоря с Нилима.
Оставих я на плажа с шала, за да преправи безформената си рокля, и тръгнах след Уес и Келси. Повече от половин час прекарах в това да ги наблюдавам, след което носът ми трепна и погледнах напред. Устата ми се отвори от шок, когато видях себе си, другото си аз, да наблюдавам Келси и Уес отстрани. Спомних си предупреждението на Кадам никога да не пресичам пътя си със себе си и веднага тръгнах в обратна посока.
Проправих си път през смеещите се купонджии. Те танцуваха и ритаха пясък, докато аз се въртях около тях. Тогава улових нов аромат и замръзнах. Обръщайки се бавно, видях брат си Рен. Той танцуваше в средата на група жени. Всяка една от тях беше красива. Всяка една от тях имаше очи само за него.
Нилима беше там и танцуваше наблизо, но не Нилима бе привлякла вниманието ми. Не. Бях прикован от една жена. Момиче с дълга тъмна коса със зелен бански и шал, който не покриваше нищо.
Тя се притискаше към Рен и докосна мускулистата му предмишница. Тялото и се извиваше и блестеше, сякаш кожата й беше целуната от сребрист дъжд.
Обзе ме дълбока завист към брат ми и слабите ми опити да охладя гнева си бяха толкова ефективни, колкото да хвърля кубче лед във вулкан.
През ръката на брат ми тя ме видя и очите ни се срещнаха. С почти брутална решителност протегнах ръка.
С молба.
С въпрос.
Назад към част 11 Напред към част 13
