Глава 12
Отвлеченото момче
Когато пристигнахме, ноздрите ми се разшириха, а стомахът ми се сви. Ана нави Огненото въже и след като инструктира шала да я облече в типичната й ловна рокля и меки ботуши, го прикрепи към кръста си. Тя предложи да ми направи и нови дрехи, но бях свикнал с черната си риза и панталони, въпреки че приех чифт здраво тъкани обувки. Беше нощ и небето беше пълно със звезди. Прекалено много звезди, за да има наблизо модерен град. Бяхме в далечното минало.
– Къде се намираме? – Попитах.
– Не съм сигурна – каза тя, докато махаше чантата от рамото си. Съдържаше всичките й оръжия с изключение на лъка, който висеше отделно. Тя промърмори няколко думи и ми подаде торба с храна, съдържаща някакъв вид суспензия, сушени плодове и ядки.
Тя бръкна в нея и взе една шепа и я пъхна в устата си, преди да каже:
– Инструкциите на Кадам казват само, че трябва да освободим Лейди Копринена буба.
– Лейди Копринена буба? Сигурна ли си?
Ана кимна и аз се замислих, докато ядях. Беше минало много време, откакто Келси ми беше разказала историята на Лейди Копринена буба. Не бях напълно сигурен, че все още мога да си спомня всички подробности. Ана ми подаде вода от раницата си. Сега, когато имахме всички дарове на Дурга и амулетът беше цял, Златният плод имаше достъп до водната част на амулета и можеше да ни дава вода. Колкото и да харесвах чай и лимонада, най-много обичах вода. Отпих дълбоко и й подадох торбата да я напълни отново.
– Спомням си само части от историята й – казах аз. – Келси я срещна в един храм и тя и е казала, че Дурга я е спасила от брак с императора, който убил мъжа, когото обичала. Мисля, че беше продавач на платове или производител на коприна.
– Тогава дали ни е писано ние да я спасим? Нея, както и нейният производител на коприна? – Попита Ана.
– Не знам. Кадам никога не е искал да променяме миналото.
Приключих с яденето си, пресуших още един мех с вода и й върнах чантата. След като я прибра в раницата си, Ана се завъртя в кръг и след това приклекна, за да разгледа пътя, който видяхме.
– Каруци са пътували натам – каза тя и посочи на изток. – Ако искаме да намерим императора, по-добре е първо да намерим град.
Вървяхме един до друг за около час преди изгрев слънце. Предложих й да нося раницата, но тя се съгласи само ако се редуваме. Разбирам чувството за сигурност да държиш оръжията си близо до себе си, но да носиш всички оръжия беше тежко, дори за нас. Небето беше тъмно и сиво и природата започваше да се събужда. Птици пееха, приветствайки слънцето и скоро към нас се присъедини и спътник, който седеше на върха на пълна със сено каруца. Ароматът на дим от лула се носеше във въздуха.
– Здравейте. – Казах.
Мрачният мъж измърмори нещо за поздрав и аз претърсих езиците в мозъка си, докато разбрах кой е неговия. Моят мандарин не беше много добър, но силата, с която богинята разполагаше, правеше комуникацията гладка.
Въпреки че мъжът ме разбра, той все още не изглеждаше прекалено приятелски настроен.
– Ние сме пътници, които искат да се срещнат с императора – продължих аз. – Можете ли да ни кажете дали вървим в правилната посока?
– С Императорът? – Той ни гледаше учудено и след това започна да се смее.
Въпреки че ни смяташе в най-добрия случай за наивни, той ни каза да продължим по пътя, докато не се разклони и да поемем по пътеката вдясно, след това ни задмина, защото ние забавихме ход, за да поговорим.
– Вярвам, че сме в Китай – казах аз – въз основа на облеклото му и диалекта, който използваше.
– Локеш не е ли от Китай? – Попита Ана.
– Да, но би било твърде голямо съвпадение той и Лейди Копринена буба да са родени по едно и също време и място, особено в Китай. От всичко, което Кадам и Келси събраха за произхода на Локеш, бих предположил, че той е роден няколко века по-рано, по време на война. Но ти си права, все пак трябва да сме внимателни.
Разминавахме се и с други хора по пътя и докато вървяхме, Ана задаваше много въпроси за това какъв би бил животът на Сунил сега, когато живееше във времето на Нилима. Разказах й всичко за това какви чудеса може да предложи бъдещето и как на жените са дадени възможности да работят и учат заедно с мъжете. Говорихме за модерния транспорт, филми, медицина, компютри и коли и как парите се съхраняват в банки, а не в дома. Въпреки че се придържах предимно към приятните неща, тя изрази загриженост, че Сунил няма пари. Казах й, че Нилима е много добре финансово и Сунил би могъл да научи занаят, ако иска.
– Може ли да е войн? – опита тя. – Той е умел в битка.
– В това време войните са различни, не се водят с оръжия и мечове или лъкове и стрели, те се водят с големи машини или бомби.
– Бомби?
Опитах се да измисля нещо, което тя би разбрала.
– Виждала ли си катапулти, които хвърлят тежки камъни?
– Да.
– Бомбата е като голяма скала, само че е много по-мощна. Вместо да счупи стена, ще сравни със земята цял град.
– Разбирам. – За момент тя обмисляше това, преди да каже: – Няма много чест в това да спечелиш с бомба.
– Не – съгласих се аз. – За съжаление няма много възможности за човек като Сунил или мен в бъдещето.
– Но изглежда Рен се е адаптирал добре.
– Рен винаги е бил дипломат. Той умее да подписва документи и да се усмихва, да очарова възрастни жени и да ласкае възрастни мъже. Това е умение, което все още е полезно в бъдещето.
– Ах.
Въздухът на ранната утрин беше свеж и в него се усещаше настъпването на есента. Слънцето се скри и аз я погледнах. Тя беше прехапала със зъби устните си.
– Какво има? – Попитах.
– Не искам да те обидя с въпроса си.
– Ще се опитам да не се обиждам. Какво искаш да знаеш? – Исках да й покажа, че мога да я разбера и я приемам такава каквато е, както тя разбираше и примаше мен. Прекалено много месеци я бях отблъсквал, предпочитайки да бъда сам в нещастието си. В нея имаше много повече, отколкото изглеждаше на пръв поглед и аз открих, за първи път, че искам да я опозная по-добре и тя също да ме опознае.
– Какво… какво щеше да правиш в бъдещето, ако се беше върнал с Келси?
– Аз… – Устата ми се затвори рязко. Вървяхме мълчаливо за момент.
– Обидих те – каза тя. – Извинявам се.
– Не, не е това. Аз… Предполагам, че никога не съм се замислял над идеята. Знаех, че искам семейство. Имаме много пари, така че нямах нужда да работя или да имам кариера. Предполагам, че просто щях да ходя до офиса всеки ден.
– Работа? Офис? Имаш предвид онази стая високо в небето със стените от стъкло?
– Да.
– Какво ще правиш там? Ще натискаш с пръстите си многократно, за да накараш магическия прозорец да ти каже нещо?
Изсумтях и потърках челюстта си.
– В повечето случаи прекарвах времето си, създавайки неприятности на Нилима. Заседанията на борда ме отегчаваха. Нямам ум нито за финанси, нито за бизнес. Въпреки че компютърът, или магическият прозорец, както го наричаш, е много полезен инструмент, аз предпочитам да работя с ръцете си.
Ана кимна, въпреки че челото й беше сбърчено. Знаех, че тя се опитва да разбере за какво говоря. Бях й обяснил някои неща, но имаше много, които не бях.
– Аз също предпочитам да работя с ръцете си – каза тя. – Не мога да си представя такъв живот, в седене.
На пътя се появиха още пътници и ние замълчахме. В мислите се върнах към скучните и изглеждащи безкрайни дни, в които седях в офиса, опитвайки се да внимавам в нещата, които Нилима ме учеше. Не можех да си представя по-непоносим живот. Не бях създаден за това. Джунглата беше моят дом. Честно казано, чувствах се по-спокоен в миналото, отколкото в бъдещето. На сегашното ми работното място не се чуваха звънящи телефони или дрънкащи асансьори. Беше пълно с дрънкане на конски юзди, бойни викове, песента на изстреляна стрела и звук на мечове.
Но не само битките бяха всичко, което ме удовлетворяваше. Харесваше ми да съм сред природата. Градовете ме задушаваха. Чувствах се в капан в тях. Вместо плюшени килими или плочки, копнеех да ходя по шумолящи листа. Утъпкани пътеки вместо тротоари. Харесвах бавния и лесен живот от миналото. Без Келси и брат ми, често се чувствах не на място в бъдещето, като реликва или стар меч, забравен някъде. Спокойната тишина на миналото ме зовеше.
Колкото повече мислех за шума – дръзките бумтящи гласове на медиите, безкрайните реклами, постоянната нужда да придобиваме все повече и повече, сякаш удовлетворението в живота идва само чрез количеството притежания – толкова повече осъзнавах колко труден би бил животът. Чудех се дали Келси щеше да е щастлива да живее тихо до мен.
Веднъж като подарък й бях дал ключ. В мечтите си си представях как ще построя дом в старата си джунгла и ще живея прост живот с нея. Но щеше ли тя да прегърне този живот или да ме презира заради него? Дали децата ни щяха да ни изоставят и да ме намразят, че ги държах далеч от съвременния свят и всичко, което той предлага? Идеята остави горчив вкус в устата ми. Никога не съм я питал как се чувства или какво си представя за нашето бъдеще.
Мислех, че най-трудната част ще бъде да накарам Келси да се обвърже с мен, но може би трудностите щяха да бъдат повече, отколкото очаквах. Животът във времето на Келси може би нямаше де е лесен за нас. Стиснах челюстта си, не исках да приема, че имам някакви ограничения, че може би не бих успял според стандартите на света на Келси. Любовта трябваше да е достатъчна. Да мисля за това, какво е можело да се случи, ме караше да се чувствам обезсърчен.
Ръката на Ана докосна моята и усетих успокояващото въздействие на нашата връзка.
Нейната крачка съвпадна с моята. Тя вървеше уверено с високо вдигната глава и рамене, дръпнати назад, въпреки че бяхме на място и във време, непознати и за двама ни.
Косата й беше заплетена и имаше петно от мръсотия по лицето си, но въпреки това беше безспорно красива. Дори и без излъчването на богиня, Анамика беше от типа жени, които можеха, с едно движение на пръста си, да поискат и всеки разумен мъж би дотичал. Странното беше, че тя не изглеждаше наясно с тази сила.
В съзнанието ми нямаше съмнение, че тя ще се чувства още по-неуместно в бъдещето от мен, и въпреки това все още можех да си представя тълпите, които се разделят пред нея, докато тя минаваше смело през тях. Щяха да изпаднат в страхопочитание пред нея, сякаш беше великолепна и рядка като еднорог. Блестящият прах на магията щеше да се влачи след нея и всички щяха да следват стъпките й, надявайки се на малка частица от нейното божествено излъчване да се докосне до тях.
Бяхме се били в много битки заедно и когато си помислих за ролята си, на нейния тигър, който я води в битка, непреодолимото чувство, което изпитах, беше гордост. Бяхме минали през кал, бълхи, смърт и полета с паднали войници и тя никога не трепна. Нито веднъж. Тя беше твърда в решението си да изпълни дълга си. Никой не заслужаваше повече от нея да е богиня. Тя беше идеалният избор. Ана беше просто перфектна.
– Вярвам, че това отпред е градската стена – с авторитетен глас каза Ана.
Примижах и засенчих очите си.
– Мисля, че си права. Какъв е планът?
– Трябва ли да променим външния си вид? – Попита тя, доверявайки се на мнението ми.
– Не мисля, че някой ще ни познае. Може обаче да се наложи да актуализираме гардероба си.
– Гардероб?
– Дрехите.
– Ах. Тогава ще бъдем готови да го направим, когато се наложи. – Тя кимна отсечено и заедно минахме през градските порти.
Градът беше оживен. Следвахме тези, с които се разминахме по пътя и се озовахме на централния пазар. Сутрешния бриз носеше отвратителните миризми на готвено месо, съчетани с миризмата на товарните животни. Насочих Анамика в посока, където се надявах да намеря отговор на въпросите ми за производителите на коприна и за тази, която живееше в къщата на императора.
Едно ръмжащо куче, под масата на един търговец, скочи към нас и започна да лае, докато не изръмжах тихо и дълбоко в гърлото си. То изскимтя и подви опашка, преди да се скрие отново. Продавачът най-накрая се обърна към нас, очите му се разшириха, когато видя Анамика.
– Няколко хубави коприни за хубавата дама? – Попита той. – Имам най-доброто, което градът може да предложи.
– Търсим определен производител на коприна, който наскоро може да е изпаднал в немилост пред императора?
Видях момента, в който все едно воал мина през очите на продавача. Това беше човек, който обичаше да притежава тайни.
– Може би малък знак за нашата искреност ще ви помогне да си спомните? – Предложих.
Той протегна чиния и Анамика пусна вътре самородно злато. То издрънча шумно и мъжът бързо го грабна и го претърколи между дълги мръсни пръсти. Ноктите му бяха израснали, но гладко изпилени. Вероятно за да не закача коприната. Той се вгледа в нас проницателно, след което каза:
– Трябва да сте много сигурен в жената си, за да й позволите да държи кесията.
Наведох се напред.
– Кой каза, че кесията е моя?
Мъжът сръчно прибра самородното злато и насочи вниманието си изцяло към Анамика. Ъгълчето на устата му се повдигна в лукава усмивка. Той извади прекрасен топ синя коприна и го поднесе към лицето й.
– Не синьото – промърморих аз. – Тя трябва да носи злато.
Анамика вдигна очи към моите и ми се усмихна леко.
– Прекрасно е – каза тя пренебрежително на продавача. – Кажи ми, спомни ли си нещо за производителя на коприна?
Мъжът се отдалечи и зацъка с език, преди да донесе разкошен бродиран шал.
– Ах – каза той – но не сте видели най-доброто, което мога да предложа.
С гордост той разгъна шала и го разкри в целия му блясък.
Анамика ахна и докосна нишките, които бяха сплетени заедно, за да покажат намигащи дракони и феникс. Мъжът смело вдигна с ръка шала, стиснат между пръстите си, протягайки се към Ана.
– Почувствайте го върху кожата си, каза той.
Преди да успее да я докосне, аз го хванах здраво за китката, само на сантиметри от лицето й и силно бутнах ръката му.
– Дамата не обича да бъде докосвана – предупредих аз.
С леката усмивка на опитен продавач той се отдръпна.
– Разбира се, разбира се – с хитър глас каза той. – Просто исках да почувства коприната.
– Сигурен съм, че е така – отвърнах аз.
Мъжът намигна на Анамика и след това каза:
– Чух слухове за уважаваната годеница на императора и нейната привързаност към определен мъж. Може би това е този, за когото говорите.
– И къде можем да го намерим? – Попита Анамика.
– Често купувам коприна от семейството му. Бих могъл да организирам среща между вас, срещу определена цена.
Скърцайки със зъби, попитах:
– Колко?
– О, не много, не много. Наистина дреболия.
– Какво желаеш? – Каза Анамика.
Мъжът облиза алчно устни. Познавах този поглед. Искаше да ни ограби и то не само парите. Лесно можех да си представя какво виждаше, когато гледаше Ана, но той виждаше само повърхността, необикновено красива необвързана жена, само с един мъж, който да я пази. Очите ми се присвиха от желанието да скоча, да я защитя, но в същото време знаех, че тя, от всички жени на света, е абсолютно способна сама да се защити.
Сякаш усещайки желанието ми, Ана сложи ръка на рамото ми.
– Това можем да ти предложим. – Тя протегна блестящ рубин. Не бях сигурен откъде го е взела, но тя винаги носеше различни видове скъпоценни камъни и монети в чантата си точно с такава цел. – Но искам бърз отговор – предупреди тя мъжа.
– Защото това е щедра сума и ще намерим друг, който да ни каже къде е майстора на коприна. Може би ще ни бъде по-полезен.
Мъжът сведе вежди, грабна рубина от Анамика и щракна с пръсти. Едно младо момче се изправи на крака, излизайки изпод масата. Кучето, което галеше, побутна крака на момчето, искайки да си върне вниманието му.
– Синг-Синг – излая продавачът. – Заведи тези клиенти в дома на майстора на коприна. И да се върнеш бързо. В противен случай ще усетиш опакото на ръката ми. Разбира ли?
Момчето кимна енергично и се пъхна под изложените платове и все едно от нищото се появи между нас.
– Ела – каза той и протегна ръка към Анамика. Тя му се усмихна и я хвана, докато той бързо си проправяше път между хората, влачейки я след себе си, без да обръща внимание на онези, които му крещяха.
Всичко, което можех да направя, беше да ги следвам през гъстата тълпа. Момчето не забави, докато не навлязохме в нов квартал, който странно беше лишен от хора. Очите му се стрелнаха насам-натам и той нервно облиза устни.
– Разтревожен ли си? – Попита го Анамика.
– Този район е известен с крадци и разбойници. – Той хвърли поглед към мен. – Не мисля, че вашият човек може да се справи с повече от двама.
Намръщих се, докато Ана каза:
– Уверявам те, че Сохан може да се справи с много десетки крадци, дори без моята помощ.
Ъгълчето на устата ми се повдигна и момчето се обърна, за да ме огледа.
– Мисля, че преувеличаваш – каза след като свърши с огледа. – Той не изглежда толкова страшен.
Скоро се наложи да докажем колко сме страшни. Точно както момчето подозираше, много бързо бяхме заобиколени от половин дузина крадци. Те бяха жилави и млади. Някои от тях не бяха много по-големи от момчето, което ни водише. Вдигнах ръце.
– Не искаме да ви нараняваме – казах с равен, спокоен тон. – Вървете си с мир и ние ще забравим неуважителното ви поведение към дамата.
За негова чест, момчето, което ни беше водач, извади къс нож от колана си и застана пред Анамика, пазейки я, със свирепо изражение на лицето.
Тя обви ръка около гърдите му, което го накара да се изправи възможно повече, издувайки гърдите си. Знаех, че го направи, за да я защити, защото той вероятно вярваше, че тя се крие зад него. Разбирах чувството.
Анамика можеше да вдъхне храброст като никой друг.
Като вдигнах ръце, за да покажа, че нямам оръжия, се обърнах в кръг, за да огледам опонентите си. По моя преценка нападателите бяха седем. Четирима от тях носеха ножове. Един имаше къс меч, а останалите бяха едри на ръст, без да се виждат оръжия освен юмруците им.
– Много добре – казах, раздвижвайки врата си. – Хайде.
Чух шума на стомана, когато мечът беше изваден от ножницата. Те ни заобиколиха с втренчени очи. Придържаха се към тъмните сенки на алеята и се движеха по такъв начин, че лесно разбрах плана им. Едрите мъже не обръщаха внимание нито на момчето, нито на Анамика, вероятно решили, че по-малките ще се справят с нея. Вместо това се бяха фокусирали върху мен.
Като един те се втурнаха, като момчето с меча се насочи първо към мен, за да ме разсее, а другите се опитваха да ме ранят в крака или гърба. По-скоро усетих, отколкото видях, че един идва към мен отстрани, докато онзи с меча ме нападна челно. Играейки си с тях, държах ръцете и очите си вдигнати към първото момче и изчаках точния момент, след което ръката ми се спусна върху ръката с ножа. С едно движение оръжието падна, а аз хванах момчето и го хвърлих на пътя на другия, който атакуваше отзад е те паднаха.
Момчето с меча замахваше многократно, но не беше обучено. Премествах тялото си ту на една, ту на друга страна, за да го избегна, като вадех другите момчета от строя едно по едно, докато го оставях да продължава да ме напада. Когато всички бяха на земята, освен него, всеки от тях с различни наранявания, насочих вниманието си към него.
– Така вече по-добре – казах аз. След още един замах, започнах да го поучавам: – Водиш с грешен крак.
– Наистина ли го учиш да се бие по-добре? – Попита Ана. – Те са крадци.
– Колко сте права, милейди. Време е да сложим край на това. – Въртейки се в кръг, хванах ръката на опонента си между торса и собствената си ръка, точно когато той вдигна меча. Докато извивах китката му, мечът падна в ръката ми. Обърнах се и го насочих под брадичката му. Тогава вдигнах поглед към млад мъж, който се беше скрил на покрива на една сграда и се готвеше да скочи отгоре ми.
– Ако си умен, ще останеш там, където си казах аз.
Младият крадец замръзна на място. Ана вдигна поглед и му се усмихна.
– Като водач на тази компания вие носите отговорност за техните действия. Предавате ли се?
Младежът хвърли ножа. Беше красива кама. Такава, която беше достойна за един император. Вдигнах я и прокарах палеца си надолу по острието.
– Ще я задържим като заплащане за неприятностите, причинени ни днес – казах аз. – Не забравяйте да избирате жертвите си по-мъдро в бъдеще. Външният вид може да е подвеждащ. А сега бягайте да си ближите раните.
Оставихме алеята зад себе си и продължихме.
– Не трябваше да ги пускаш толкова лесно – каза Анамика.
– Те бяха просто заблудени момчета – отговорих й.
– Може би. Но заблудените момчета се превръщат в омразни, жестоки мъже.
– Не всички от тях.
– Необходим е само един – тихо каза тя. – Мечът на бруталността е подострен върху камъка на трудностите – завърти дръжката в една посока и ще видиш страданието, както на притежателя му, така и на жертвите му. От другата страна ще откриеш презрение към себе си и към другите.
– Но забравяш, че трудностите също раждат герои. Някои се издигат и стават по-добри благодарение на това.
Анамика се извърна от мен и погледна право напред.
– Повечето герои са просто злодеи, които все още не са разкрили истинската си природа.
– Не вярвам в това, Ана. И честно казано, изненадан съм, че го казваш.
– Има много неща, които не знаеш за мен, Кишан.
Побутнах я с ръка.
– Какво стана със Сохан? Или и мен ме мислиш за злодей?
Тя вдигна очи към мен.
– Не мисля, че си злодей. Нито пък те смятам за герой.
– Тогава какво съм? – Попитах.
– Ти си просто… моят тигър – отговори тя.
Не бях сигурен какво да мисля за думите й, дали това е добро или лошо, че мисли за мен по такъв начин. Анамика не обичаше непременно да играе ролята на богиня, въпреки че обичаше да помага на хората. Беше страхотна в битка, но ми се струваше повече като майка- стръвница, която защитава малките си, отколкото като отмъстителна богиня.
Със сигурност би било по-лесно да вземам житейски решения въз основа на инстинктите на тигъра, но аз бях повече от това. Келси нямаше да има проблеми да ме увери в статуса ми на герой, но в известен смисъл беше хубаво, че Ана не искаше това от мен. Сякаш не очакваше нищо от мен. Тя ми позволяваше да бъда това, което исках да бъда в този момент, независимо дали мъж, тигър, герой, спътник… дори злодей.
Не че като Локеш, но не беше ли подло от моя страна да обмислям да отнема щастливия край на Келси? Определението за лош човек е, че той иска да получи това, което желае, без значение на каква цена. Би било толкова лесно за мен да върна времето назад и да унищожа любовта, която съществуваше между Рен и Келси. Имах силата да си проправя път директно до нейното сърце.
Но любовта не изискваше ли жертва?
Мислите ми бяха прекъснати, когато нашият млад водач спря и посочи един затворен дом.
– Тук е производителя на коприна – обяви той.
– Много добр – казах аз. – Ана ще ти даде монета за твоята храброст.
Тя приклекна и докосна върха на пръста си до носа на момчето.
– Може би мога да ти предложа нещо повече от една монета – каза тя.
– Какво е това? – Попита колебливо момчето, гласът му програчи по момичешки начин, знак, че започва да се превръща от момче в мъж.
Мислите ми се върнаха назад във времето, когато бях в неговото положение – дванадесетгодишно дете, гледащо с надежда Ана.
– Би ли искал да дойдеш и да работиш за мен? – Попита тя.
Сложих ръка на нейната.
– Сигурна ли си? – Измърморих аз.
– Погледнах в сърцето на този млад човек. Той е смел и верен. И продавачът на коприна не е твоят баща, нали? – Попита тя.
Момчето поклати глава и каза мрачно:
– Той е моят господар. Не мисля, че ще ме продаде на всяка цена.
– Тогава няма да те купим – каза Ана. – Ще те откраднем като онези крадци.
Очите на момчето се разшириха сериозно.
– Не. Не можете да направите такова нещо. Той ще ме намери и ще ме накаже!
– Той не може да те намери там, където ще те изпратя. – Тя постави длан на бузата му и запя, оставяйки малко от силата си да озари кожата й. – Ще ми се довериш ли? – Попита тя.
Той кимна с влюбено изражение на лицето си.
– Добре. Хвани се за ръката ми и ще използвам силата си, за да те отведа до дома си. Там ще намериш слуга; името му е Бхавин. Кажи му, че ще бъдеш негов чирак и ще служиш лично на богинята. Обещавам, че ще дойда много скоро и ще се погрижа да се настаниш.
– Да, госпожо.
Синг-Синг се поклони над ръката на Анамика и тя стисна амулета с другата си, прошепвайки думите, които щяха да изпратят момчето в нашия дворец на върха на планината.
След като изчезна, скръстих ръце на гърдите си.
– Навик ли ти е да събираш млади мъже, които да падат в краката ти? – Провлачих.
– Не съм го избрала от суета. Ситуацията налагаше моята намеса.
Въздишайки, казах:
– Лековерна си, Ана.
– Какво означава това?
– Това означава, че лесно човек може да те убеди.
– Напротив. Трудно е да ме убедиш.
Направих една крачка по-близо, поддавайки се на предизвикателството в очите й. Тя замръзна, но не помръдна, когато изръмжах гърлено и наведох глава към врата й.
Затворих очи, вдишах опияняващия й аромат, гърдите ми мъркаха, докато докосвах леко линията на челюстта й. Минаха само няколко секунди, преди да почувствам ръцете й на гърдите си, отблъсквайки ме.
– Изглежда, че си права – казах аз и се отдръпнах с готовност. – Много си трудна за убеждаване, всъщност ако мъжът направи опит. Мисля, че щеше да ми е по-лесно да се сприятеля с теб ако бях още момче.
– Приятелите не се докосват по такъв начин – тя посочи към гърлото си.
Тя притисна пръсти към врата си, сякаш се опитваше да изтрие лекото ми докосване.
– Защо си толкова уплашена от мен? – Попитах. Въпреки че умът й беше затворен за мен, усещах вълнуващите я емоции.
– Не съм уплашена. Просто не искам да се потдавам на навиците ти да… галиш жените.
– Въпреки това, което мислиш, аз не обикалям и не търся жени, които да галя.
Въздишайки, Ана каза:
– Може ли да обсъдим това по-късно? Бих искала да изпълня тази задача, преди да бъда повикана отново.
След като кимнах, тя взе висящото чукче и удари гонга до портата. Издаваше някакъв сребрист мелодичен звук. Почти мигновено се появи старец. Чудех се колко ли е чул от нашия разговор.
– Какво искате? – Попита той.
– Дойдохме по един спешен въпрос – каза Анамика с, според мен, твърде възбуден глас. Тя все още беше нервна. Без да прочета мислите й, нямаше начин да разбера защо. Ана продължи. – Вярваме, че животът на вашия господар е в опасност.
Назад към част 13 Напред към част 15
