Глава 16
Прекалено малко, прекалено късно
– Фаниндра! – Изплаках.
Докато взимах тялото на домашния любимец на Дурга, спътника, който беше с нас от години, очите ми се напълниха със сълзи. Дъхът спря в дробовете ми, когато тялото й бавно се превърна в прах в дланите ми и тогава искрящият прах се вдигна във въздуха. Заобиколи ме в златен облак, а малки искрици светлина проблясваха. Протягайки ръка в безнадежден опит да уловя избягалата й същност, се възхитих на увяхващата красота на моя дългогодишен приятел.
– Не си отивай – помолих аз, но златната светлина се разсея, докато не остана нищо. Раменете ми се разтресоха, докато се опитвах да сдържа риданията. Бях се провалил. Не можах да защитя Анамика и сега бях загубил Фаниндра. Келси и Рен никога не са обърквали задачите си толкова много. Отпуснах се на леглото, плъзнах ръка по бузите си, за да изтрия мокрото си лице и се взрях в тавана.
Беше тихо. Всички се бяха оттеглили. Тъй като Фаниндра си отиде и Анамика беше отвлечена, се почувствах напълно сам. Спомних си многото години самота в джунглата. Казвах си, че така ми харесва. Че не бях като Рен. Че нямам нужда от хора. Това беше лъжа. Когато Келси и Рен внезапно нахлуха в живота ми, като ме помолиха да напусна джунглата, бях силно изкушен да отида с тях. Тогава връзката с брат ми беше твърде крехка. Мислех, че ме обвинява, че ме мрази за случилото се с Йесубай. Дори след векове все още не бях готов да се изправя срещу него.
Сега ми липсваше. Загубих всичко. Въпреки че да видя Рен и Келси в деня на сватбата им да беше трудно, споменът сега беше по-скоро горчив.
Те бяха щастливи. Той ликуваше, докато танцуваше с новата си съпруга, а изражението й, когато го гледаше, беше изпълнено с любов. Не можех да им отнема това. Повече от всичко друго ми се искаше да са тук, с мен. Ние тримата на едно последно търсене.
Рен можеше да намери изход от всичко. Той вероятно щеше да успее, по своя начин, да получи информацията, от която се нуждаеше от майката на Ана, просто като й се усмихне. Келси винаги е била много добра в това да ме разсейва от лошите мисли и да ме държи фокусиран върху положителното. Тя щеше да има дневник, пълен с изследванията на Кадам, и вече щеше да работи по спасителен план. Обичах това в тях.
Обичах ги. Дори разстоянието или времето не можеха да променят това. Те бяха моето семейство.
Но такава беше и Ана. Момичето, което беше пораснало. За добро или лошо, имахме нужда един от друг. Тя беше смела, упорита и лоялна до глупост и аз… аз трябваше да я спася. Аз отговарях за нея. Вината беше моя, че я отвлякоха.
Небрежността ми изложи всички ни на риск. Това, че не беше мъртва, беше благословия.
Поех дъх, станах от леглото и се запътих към вратата, удряйки главата си в грубата дървена облицовка на входа. Бях забравил колко ниска беше стаята ми. Крадешком се отправих към съседната стая и видях Сунил да спи. Съседната спалня принадлежеше на родителите на Сунил.
Майка му лежеше на леглото си, напълно облечена, сякаш очакваше всеки момент да чуе, че Анамика се е върнала.
Следващата стая беше тази на Ана. Приклекнах, за да огледам пода, проклинайки факта, че вече нямах обонянието си или подобреното си зрение. Хрумна ми, че мога да накарам Фаниндра да използва очите си, но не, Фаниндра си беше отишла. Преглътнах вълната от тъга и се заех да оглеждам.
Стаята й не изглеждаше много по-различна от тази, която обитаваше като възрастна.
Тя обичаше да колекционира неща. Имаше купчина гладки бели камъни, сухи цветя в глинен съд, красива панделка, четка за коса. Вещите на Анамика бяха прости. Всичко беше поставено на подходящо място.
Тя беше отвлечена предишната вечер, но аз не намерих следи от борба. Нямаше дори и прашинка. Намръщих се. Ако е имало отпечатъци, сега нямаше нищо. Майката на Ана вероятно беше почистила стаята в очакване завръщането на дъщеря си.
Погледнах през прозореца, дръпвайки развяващата се завеса. Беше лесно да се види как нейните похитители са влезли и са я отвели без особени затруднения. Сградата имаше лесни за достъп стъпала, които си представях, че дори Ана е използвала от време на време, за да излиза, след като всички са заспивали.
Навеждайки се наполовина през прозореца, видях изсъхналия отпечатък от ботуш. Вдигнах една паднала клонка, лежаща на перваза на прозореца, която трябва да се е откъснала от близкото дърво, наведох се, доколкото можах, и изстъргах засъхналата кал.
Вдигайки я към носа си, вдишах. Миризмата беше слаба, но безпогрешна.
Камилски тор. Анамика вероятно е била отвлечена от керван. Често търговци се придвижваха от място на място, опитвайки се да продадат стоките си. Ана беше достатъчно красива, дори и толкова млада, за да привлече вниманието на безскрупулни хора. Лесно можеше да бъде продадена в робство или продадена на богат човек, който можеше да я използва за забавление. Идеята за това смрази кръвта ми.
Бързо се върнах в стаята си и си събрах нещата. Ако имах хартия и химикал, щях да оставя бележка на Сунил, но се замислих.
Познавайки го, той ще се опита да ме последва. Измъкнах се от къщата и тръгнах надолу по пътеката, следвайки следите, които беше оставил бащата на Анамика, а луната осветяваше пътя ми.
Следвах пътеката, а луната осветяваше пътя и следите на бащата на Анамика.
До втория ден не оставих следата, по която бяха тръгнали спасителите. Ездачите които търсеха Ана, следваха отпечатъците от копитата на камилата, но след това следите мистериозно изчезнаха. Беше ясно, че бащата на Ана и ловците му са обиколили района и след това са се продължили нататък.
Движейки се бързо, ги следвах в продължение на един час и стигнах до един утъпкан път. Имаше много отпечатъци от коне, колела на каруци, дори слонове, но нямаше такива от камили. Този факт изглежда не беше спрял ловците и те бяха продължили надолу по пътя, следата им изчезваше под бледнеещото слънце. За момент се замислих да продължа след тях, но нещо в липсващите следи на похитителите ме изнервяше.
Заобиколих и се върнах обратно до пътя, където следите изчезваха и започнах внимателно да оглеждам земята. Отне ми по-голямата част от следобеда, за да разбера какво се е случило. Почвата в този район беше особено камениста и пътя водеше до дълбоко дере. От върха изглеждаше твърде опасно за преминаване на голяма група животни, но след като прекарах още няколко часа във внимателно проучване, намерих начин да продължа през дерето.
Пътеката беше добре скрита и по нея нямаше следи, което беше лесно обяснимо, защото терена беше каменист, но сега, когато знаех какво търся, безпогрешно продължих. Същата нощ се изкачих по склона на скалата и заспах в една плитка вдлъбнатина с изглед към широката река далеч долу. Ако по невнимание се претърколих, вероятно щях да падна и да намеря смъртта си. Все пак не бях спал от два дни. Поддържах тялото си като пиех от сока на огнения плод. Когато отпуших каната, за да отпия, реших да не го правя, въпреки изтощението си, защото може би щях да имам нужда от сока за Ана.
Колкото и да мразех да отделям време за сън, имах нужда от това. Тази нощ сънувах, че тя ме вика. Беше затворена в твърде малко пространство, за да може да разтегне крайниците си, и изпитваше ужасни болки. Събудих се сепнато. Все още беше тъмно, но малки светлини осветяваха каменния таван на тясната ми ниша.
Примигвайки, протегнах ръка, за да докосна една от светлинките и открих, че кожата ми засия. Погледнах надолу и видях, че чантата ми беше отворена, яйцето на феникса се беше показало. То искреше дълбоко отвътре и аз видях мъничка светлинка, след това още една, създавайки впечатлението на туптящо сърце вътре него.
Размърдвайки се, вдигнах яйцето и се взрях в дълбините му.
Как беше възможно? Фениксът беше казал, че от него няма да се излюпи феникс. Докато го стисках в дланите си, промърморих:
– Жив ли си?
Топлина обля ръцете ми и малкото сърчице запулсира. Усещах силния пулс върху кожата си.
– Можеш ли да ми помогнеш да намеря Анамика? – Попитах . Този път яйцето изстина в ръцете ми. Светлините угаснаха и надеждата ми изчезна. – Не можеш – отговорих . – За какво си тогава?
Усещах с върха на пръста си слаб пулс. Усмихнах се тъжно.
– Не те обвинявам – казах, извинявайки се, въпреки че не знаех защо. – Аз съм този, който я загуби.
Легнах обратно и с едната ръка докоснах яйцето. Имаше нещо успокояващо в това да знам, че вече не съм съвсем сам. Заспах и останалите часове от нощта минаха бързо.
На следващия ден излязох от клисурата и се намръщих, като видях, че към този керван, който преследвах, са се присъединили още няколко такива. До следобеда броят им се беше увеличил значително. Някои от тях бяха поели по друг път, а други продължиха. Не можех да съм сигурен в коя група беше Анамика.
Тази нощ най-накрая попаднах на един лагер и потърсих водача.
Мъжете бяха сурови, но имаше няколко жени и деца, които изглеждаха предпазливо любезни, което донякъде успокои тревогата ми. Попитах дали са от дълго в района и дали предлагат нещо за търговия. Показаха ми много неща, но никъде не видях роби. Намекнах, че мъжът, за когото работех, може да се интересува от нова жена, тъй като сегашната му съпруга беше станала грозна и заядлива.
Въпреки че мъжете се засмяха на това, казаха, че не могат да ми помогнат.
– Жалко – казах аз. – Той е богат и би платил щедро, ако се намери правилното момиче. – Вдигнах чантата си и седнах до огъня, любезно приех храната и напитките, които жените ми предложиха. Докато постилах одеялото, което ми дадоха за през нощта, се приближи един мъж. Беше мръсен и се чешеше по щръкналата брада.
– Може да познавам човек, който би могъл да ти осигури това, което търсиш – с тих глас каза той
– О? – Попитах, навеждайки се над чантата си, сякаш проверявах вещите си.
– Да. Ще споменеш името ми, разбира се – побърза да добави той.
– Разбира се. Сигурен съм, че моят работодател знае на кого да благодари за информацията.
Докато ми разказваше за кервана, покрай който са минали по-рано, и описваше накъде са се запътили, аз държах ръката си върху яйцето на феникса. Камъкът се затопли бързо и тръпките по кожата ми подсказаха, че човекът казва истината.
– Оценявам помощта ти – казах аз, хвърляйки на мъжа малка монета от кесията, която Кадам беше оставил в чантата. – Ако ги намеря, ще има още.
Алчният мъж облиза устни, като се опитваше да скрие, че се интересува от съдържанието на раницата ми. После се отдалечи с блеснали очи.
Въпреки че си легнах, не спах. Знаех, че мъжът ще се опита да открадне вещите ми. Когато той се промъкна към мен, аз измъкнах ръка и го съборих на земята. Ръцете ми бяха около врата му, смачквайки трахеята му, преди да успее да изкрещи.
– Здрасти отново, приятелю – казах аз, докато той се извиваше под коляното ми. – Нали не мислиш да ме ограбиш, когато твоят керван ми предложи гостоприемството си?
Очите му бяха изпъкнали, когато поклати глава. Вместо той да ме ограби, бръкнах в джоба му и взех малкото пари, които имаше, както и остър нож, който беше изпуснал на земята. Притиснах ножа към гърлото му.
– Нека това да остане между нас, а? В противен случай ще трябва да пролея кръвта ти, а вечерта е твърде хубава за това. Не си ли съгласен?
Той кимна енергично и аз го пуснах. След като той избяга в тъмнината, аз грабнах чантата си и взех одеялото. Скоро оставих кервана зад гърба ми. Отне ми още един ден, за да стигна до този, който моят нападател описа. Беше много по-голям. Всъщност имаше няколко големи каруци, теглени от коне в допълнение към натоварените камили. Чух крясъка на хищна птица и погледнах нагоре и я видя да лети надолу към протегнатата ръка на един ездач на кон.
Керванът се движеше достатъчно бавно, за да ги настигна лесно, но когато се приближих, веднага бях заобиколен от наемници. Вдигнах ръце във въздуха и им казах, че съм срещнал с другият керван, които са ме е изпратил в тяхната посока и че искам да разменя нещо ценно и намекнах, че ще си струва да преговарят с мен.
Един от мъжете изсвири остро и друг ездач се приближи. Разпознах, че този беше водача. Кожената ръкавица ми казваше, че е този, когото видях с птицата. Имаше ужасен белег през едното око, а ирисът беше млечнобял, но когато ме погледна, разбрах, че това не го правеше по-малко страшен или опасен.
Имаше едро тяло. Всъщност беше по-голям от много воини, които бях виждал. Ръцете и гърдите му бяха мускулести. Дълга татуировка на преплетени мечове започваше от горната част на скулата му и изчезваше под ризата. Дори конят му беше забележителен. Беше минало много време, откакто бях яздил, но можех да видя очертанията на гърдите на животното и бдителността на очите му. Явно беше обучен за битка.
Поклоних се и се представих, използвайки собственото си име. Анамика е живяла във време много преди да се родя.
Дори моят пра-пра-дядо все още не е съществувал, така че използването на собственото ми име е достатъчно безопасно.
– Защо ни следваш? – Попита мъжът с дрезгав глас.
– Господарят ми ме изпрати с поръчка – отвърнах спокойно. – Имам задачата да му намеря нова съпруга.
Водачът извади нож от кожената си куртка и прокара палец по дръжката.
– И какво те кара да мислиш, че търгуваме с жени? – Попита той. – Това е грозно занимание. Нали? – Обърна се той към мъжете около него.
Наемниците около мен се разсмяха. Абсолютно бях сигурен, че това са похитителите на Анамика. Фактът, че са използвали фургони, беше първата следа. Ако с тях имаше жени или деца, не биха искали никой да ги забележи. Птицата вероятно е била използвана за предаване на съобщения до други, за да могат да преговарят тайно за продажбата на роби. Намръщих се.
Тогава умът ми се хвана за друга мисъл. Защо камили? Очевидно тези мъже са много повече от обикновени търговци. Да, те имаха камили, но те бяха използвани като товарни животни, а не като транспорт. Защо камили са били използвани за отвличането на Анамика?
Един от тях вдигна меча си, насочвайки го към мен.
– Да го науча ли на добри обноски? – Попита той мъжа с белега, докато приближаваше коня си по-близо, държанието му беше раболепно, но с ясно видима жестокост.
Мъжът наведе глава и ме огледа, след което погледна към слънцето и въздъхна.
– Исках да съм стигнал по-далеч. Ако искаме да се срещнем с нашите купувачи, ще трябва да ускорим хода. Доведи го. – Каза той и дръпна юздите на коня си, обръщайки животното обратно към каруцата, която продължаваше да се движи, докато разговаряхме.
Когато мъжете се приближиха, аз извиках в протест.
– Невъоръжен съм. Дойдох с добра воля, за да търгувам.
Едрите мъже се разсмяха, докато ме обикаляха с конете си. Един от тях каза:
– Само глупак или вярващ би се осмелил да напусне дома си невъоръжен. Не те вземам за глупак, така че трябва да си такъв. – Той се наведе. – Неприятно ми да ти го казвам, но изглежда, че вярата ти е твърде слаба. Не мисля, че твоят бог или богиня ще те спаси.
Не, помислих. Не и когато съм тук, за да я спася. Отворих уста да кажа още нещо и се обърнах точно навреме, за да видя как един ботуш идва към лицето ми. Главата ми се отметна назад и изплюх кръв. Чантата се изплъзна от рамото ми и тъкмо бях вдигнал ръце, за да се бия, когато почувствах остра болка в задната част на черепа си. Ушите ми запищяха и тогава небето потъмня.
***
Първото нещо, което усетих, беше равномерно люлеене. Това накара стомаха ми да се преобърне и всичко, което можех да направя, беше да отместя главата си достатъчно, за да не повърна на гърдите си.
Изпъшках и вдигнах пръст, за да докосна внимателно подутата си буза и да усетя бучката на тила си. Една мокра кърпа падна шумно до крака ми, последвана от зловещ глас.
– Ще ти бъда благодарен, ако изчистиш собствената ти бъркотия – каза той.
Примижавайки в тъмното, успях просто да различа голяма фигура в ъгъла.
– Кой си ти? – Попитах.
– Хм – каза гласът и човекът се приближи по-близо. – Няма голямо значение, нали?
С изпъшкване седнах, опрях гръб в стената, и чух дрънкането на желязо. Глезените и китките ми бяха приковани към пода.
– Аз съм Кишан – казах аз. – Дойдох да спася едно момиче.
Чух презрително кикотене.
– Да спасиш, а? Въпреки че, като виждам състоянието, в което се намираш, няма да си и от голяма полза.
Вдигнах влажната кърпа, допрях я до бузата си и след това я притиснах към тила си. Болката беше мимолетно нещо за мен. Дори и най-лошата болка изчезва бързо, откакто станах тигър. Това беше единственото нещо, което ми даде утеха, когато разбрах, че Рен е бил отвлечен от Локеш. Изтезанията му бяха ужасни. Веднъж бяхме говорили за това и двамата се зарекохме никога да не казваме на Келси всичко, което му се беше случило. Дълго време след това сънувах кошмари .
Болката, която изпитах сега, не беше нищо в сравнение с това, което той беше изстрадал, и въпреки това беше нещо, което трябваше да имам предвид. Мога да бъда убит тук. Тези хора биха могли да ме осакатят достатъчно, за да ми попречат да постигна целта си. Трябваше да бъда по-внимателен. Наистина беше глупаво да се скитам невъоръжен. Никога преди не съм бил невъоръжен. Винаги съм имал зъби или нокти. Оръжията на Дурга бяха изчезнали. Връщайки се назад, трябваше да потърся оръжия в дома на Анамика или да помоля Кадам да ми донесе такова.
Разбира се, познавайки го, той щеше да измисли някаква причина, която би могла да развали времевата линия, ако пренеса оръжие от бъдещето в миналото. Той лично беше окомплектовал чантата ми… чакай… чантата ми! Пипнах в тъмното, потупвайки пода на фургона.
– Взеха всичко, каквото имаш, глупаво момче – каза жената с подигравателен тон. – Няма да намериш нещата си тук.
– Знаеш ли къде ни водят? – Попитах.
– На търгът за роби – отговори тя. – Мисля, че едно яко момче като теб ще вземе добра цена.
– Къде? – Попитах. – В кой град?
– Не е ясно, сменя се. Понякога е в средата на оазис. Понякога в град. Друг път е до плажа. Най-много ми харесва там.
– И така, вие сте с тях от известно време?
– Аз държа пленниците живи – каза тя.
– Тогава трябва да познаваш момичето, което търсиш. – Усещах очите й върху себе си, въпреки че във вагона беше по-тъмно от катран. – Моля те – помолих аз. – Аз съм неин защитник. Само ми кажи жива ли е?
За две дълги вдишвания последва мълчание и след това жената каза тихо:
– Да, момче. Жива е.
Не знаех, че задържах дъха си, докато тя не отговори.
– Благодаря ти – казах аз.
– Изглежда не си кой знае какъв защитник, като се има предвид как самият ти си заловен.
– Това е само временно – казах аз.
Последва дрезгав отговор и ми се стори, че възрастната жена се задавя за момент. Тогава разбрах, че се смее.
– Съмняваш се в способността ми да ни освободя? – Попитах.
– Сине, тук съм от много време – каза тя. – Бих се обзаложила, че по-дълго, отколкото си жив.
Щеше да загуби този залог.
– Никой никога не е избягал. Поне никой, който да е оцелял.
– Тогава аз ще съм първият.
– Ще видим, момче, ще видим.
Извъртях се и зарових пръсти между глезена и оковите, опитвайки се да намеря слабо място във веригата, но след няколко мига се отказах.
– Най-добре е да почиваш сега – предупреди ме жената. – Ще те искат свеж утре.
– Утре?
– Търгът е утре.
Един ден? Имах само няколко часа, за да се опитам да измисля начин да спася не само Анамика, но и себе си. Времето не беше достатъчно.
На следващия ден ме измъкнаха от фургона и ме заляха с кофа вода, преди безцеремонно да ме хвърлят в една сграда. Бях принуден да седя в мръсотията с дузина други пленници и огледах групата, разочарован да открия само мъже. Възрастната жена, която срещнах, бъркаше в кошница с плоски хлебчета и подаваше по един на всеки от нас, след което се върна с черпак и кана вода. На всеки ни беше позволено само по една чаша, преди тя да продължи.
Когато дойде при мен, тя се наведе и промърмори:
– Опитай се да хванеш окото на мъжа с лилавия тюрбан. Той е този, който ще купи момичето ти.
Преди да си тръгне, хванах ръката й. Веригите и на двама ни издрънчаха заедно.
– Благодаря ти – казах аз. – Когато я измъкна, обещавам да се върна за теб.
Набръчканото й лице се повдигна в уморена усмивка, но тя не каза нищо и се затътри към следващия пленник. Следобедът минаваше бавно, докато мъжете бяха извеждани един по един. Чух аплодисменти и освирквания, докато търгът продължаваше и тогава дойде моят ред. Бях извлечен от сградата от едър мъж със злобно изглеждащо острие на бедрото. Когато се опитах да се освободя, той сложи белезници отстрани на главата ми и звънът в ушите ми замени звуците на тълпата.
Районът беше пълен с хора. Робите стояха, държаха чадъри над собствениците си развяваха ветрила, които седяха на килими или столове под яркото слънце. Отведоха ме до подиума и ме обърнаха на едната и на другата страна, за да могат всички да ме видят добре. Ризата ми беше разкъсана на тялото ми, за да могат купувачите да видят ръцете и гърдите ми и търгът започна.
Отне само миг, за да забележи мъжа с лилавия тюрбан. Той изглеждаше отегчен от търга и разглеждаше поднос с храна, вместо да наблюдава . Първоначално не знаех какво мога да направя, за да привлека вниманието му, но тогава забелязах треперещите момичета, които седяха около него. Лицата им бяха покрити и бяха млади. Анамика беше горе-долу на същата възраст.
Сервиращият случайно разля нещо и замръзна. Лицето му побеля от ужас. Мъжът само се усмихна и потупа момчето по бузата, заобикаляйки белега върху лицето му. Треперещото момче си тръгна, видимо разтърсено. Значи, помислих си, той обича да се забавлява и с деца.
Веднага разбрах как да го накарам да ме купи. Бързо отблъснах мъжа, който държеше веригата ми, и скочих от подиума, приземявайки се точно пред човека с лилавия тюрбан. Момичетата, които бяха до него дори не помръднаха, въпреки че лесно можех да падна върху тях. Изкрещях на купувачите на роби, ритнах пясък към мъжа с тюрбана и го заплюх в лицето, преди да му кажа, че знам какво обича да прави на децата.
Мъжът бавно се изправи, усмихна се и предложи доста сериозна сума за мен точно когато моите водачи ме дърпаха обратно. Офертата веднага беше приета и ме отведоха. Точно преди да ме издърпат обратно в сградата, чух възгласи и се обърнах да погледна към подиума. Анамика стоеше там в средата – сама, мръсна и невинно красива. Човекът, който ме купи, се изправи, гладът личеше на лицето му.
Искаше ми се да се почувствам щастлив, че постигнах целта си, след като чух акционера да вика, че мъжът с тюрбана е купил Ана, но вместо това ме изпълни ужас. Стомахът ми се сви, когато я доведоха в същата сграда. Тя беше прикована към място срещу мен.
За един миг я огледах от главата до петите и изпитах облекчение да видя, че е сравнително невредима. Тя наведе глава, тъмната й коса покриваше лицето й.
– Здравей? – Казах тихо, когато останахме сами.
Тя ме погледна с тези си зелени очи, а неизплаканите сълзи ги караха да блестят в сумрачния затвор. Притесних се повече, отколкото си мислех, че не видях в очите й, че ме разпознава.
– Ще ни измъкна оттук, Ана – казах аз. – Обещавам.
Чух как ахна и тогава един мъж влезе и попита:
– С нея ли говориш?
– Не – казах аз.
– Дайте му урок – каза глас зад пазача. Беше мъжът с лилавия тюрбан. – Научете го как да се държи и да тръгваме. Слънцето напича.
– Да, господарю – каза пазачът. Той дръпна ръката си и тогава мощният му юмрук срещна лицето ми.
Назад към част 17 Напред към част 19
