Глава 17
Истинското лице на злодея
Главата ми се отметна назад и медният вкус на кръв изпълни устата ми. Едва имах време да забележа, че единият ми зъб излетя преди втория удар. Окото ми е беше подуто, а дъхът ми излизаше с хриптене, кожгато мъжът беше извикан. Не помръдвах, чаках да се излекувам и болката да отшуми, но не стана. Изпъшках, посегнах към лечебния сок на огнения плод, но се сетих че чантата е няма.
Загубата на сока беше лошо, но загубата на камъка на истината беше пълна глупост. Ако това беше моята задача, която трябваше да изпълня, значи сериозно се бях провалил. Рен и Келси щяха да се справят по-добре.
Успях да отворя едното си окото и видях Анамика срещу мен. Тя ме гледаше с големи, уплашени очи. Трябваше да се справя заради двама ни. Въпреки болката й се усмихнах, но тя бързо се извърна. Или се страхуваше нея да не я бият, или мен да не ме довършат.
Бях тук по собствено желание. Въпреки че побоят беше тежък, нямах сериозни рани. Нямах счупени кости, тялото ми беше все така силно. Усетих, че бузите и челюстта ми се подуват. Най-лошото беше, че подпухналото ми лице плашише младата Ана. Бях сигурен, че изглеждам страховито.
По-старата версия на Анамика веднъж ме подразни, че използвам външния си вид, за да получавам повече храна и внимание. Казах й, че е полудяла. Момичетата винаги са харесвали повече Рен, не мен. Слугите си шепнеха, когато влизах в трапезарията, да, и ми предлагаха допълнителни чинии, но подозирах, че е защото бях твърде сериозен и необщителен и те не искаха да се забъркват с мен. Оставяха храната и излизаха.
Когато казвах, че се страхуват от мен, Ана се изсмиваше подигравателно, както често правеше, и казваше, че се опитват да привлекат вниманието ми и жалко, че съм бил толкова глупав и не съм им обръщал внимание.
– Няма какво да харесват в мен – казвах й тихо, самосъжалявайки се. Тя обхващаше лицето ми нежно в отговор, което рядко правеше, докато не я погледнех.
– Едно умно момиче – каза тя – ще види мъжа зад бронята. И – добавяше тя, проследявайки белия белег на брадичката ми от една отдавнашна битка – най-твърдите камъни са най-ценните. Те не се чупят. Жените получават тези камъни и ги носят на пръстите си като символ на любовта. Така ли е?
– Да – отговорих аз – но забравяш, че диамантите са обичани заради блясъка си, а не заради здравината им.
– Защо не и за двете качества? – Тя попита. – За да блести, трябва само да го излъскаш малко – плесна ме по носа с длан. Засмях се и я отблъснах, но тя се извъртя, скочи на крака и ме подгони с шепа пръст, заявявайки, че ще ме покрие с нея, за да стана по-красив.
Това беше един от хубавите ми спомени с Анамика. Тя винаги знаеше как да ме отвлече от черните мисли. Това беше смисълът. Не исках да се разсейвам. Исках да страдам, да ми липсва Келси и да се самосъжалявам. Всяка вечеря след това, когато получавах допълнителна порция храна, тя повдигаше вежди, опитвайки се да ме разсмее. Не оценявах опитите й и често я оставях сама. Скоро тя спря да се опитва да ме развесели.
Веднъж си помислих, че е безчувствена. Твърде строга, за да допуска нежност и мекота, но видях много други страни от нея, защото имах достъп до нейните емоции. Срещу онези, които нараняваха другите, тя се втурваше да отмъщава, но към малките и счупени души беше нежна. Тя нямаше деца, но нейната доброта и щедрост блестяха. Мислех, че е част от нейния блясък на богиня, но видях тези прояви и в младият й вариант.
Дори сега, докато следвахме новия си господар, тя ми се усмихна със съчувствие. Сякаш знаеше в каква посока са тръгнали мислите ми и искаше да знам, че разбира. Въпреки че тя не знаеше кой съм аз или коя ще стане тя, нейното присъствие ме концентрираше по някакъв начин. Не осъзнавах колко много зависех от нейното присъствие и приятелство. Чувствах се добре да съм близо до нея, въпреки че положението ни далеч не беше идеално.
Качиха Анамика в една каруца, а мен на една камила. Не ми дадоха юздите, но послушното животно, което яздех, следваше човека пред мен. Лицето ми изгаряше на жаркото слънце, докато пътувахме, и аз задрямах, благодарен всеки път, когато ми предлагаха малка глътка вода. Държах очите си вперени в Ана, като се молех да не ни разделят.
Ако аз страдах от жегата на камила, знаех, че вътрешността на каретата, където тя беше с другите нови деца-роби, трябва да е още по-гореща. Въпреки че чувах тихото подсмърчане на децата, идващо от вътрешността, не можех да разбера дали някой от звуците не издава Ана. По-старата й версия рядко показваше такава емоция, но може би по-младата беше различна.
Когато слънцето залезе зад прашните хълмове, най-накрая пристигнахме. Стада животни, предимно камили, бяха разпръснати наоколо. Може би новият ми господар търгува с тях. Тогава забелязах наемници, които стояха на стража. На всеки петдесет фута имаше по един мъж и всеки държеше злобно изглеждащ ятаган. След като стигнах до пет дузини, спрях да ги броя. Ако мъжът с тюрбана беше обикновен търговец на камили, тогава аз бях… как би го казала Келси? А, астронавт. Камилите не се нуждаеха от такава защита, така че защо всички мъже бяха въоръжени до зъби, а очите им бяха вперени в хоризонта?
Изгряващата луна изглеждаше водниста и аз премигнах бързо със здравото си око, за да я фокусирам. Сега, когато слънцето беше залязло, температурата изглеждаше почти приятна. Един мъж започна да пали лампи на върха на наблюдателните кули. Те хвърляха приглушено сияние върху пясъка, където всички нови роби бяха подредени и инспектирани. Младите, включително Анамика, бяха преведени през една порта, а мен и още двама мъже бяхме ескортирани през друга. Мускулите ми се напрегнаха срещу веригите ми, докато виждах как отвеждат Ана и дрънченето им привлече вниманието на няколко мъже, които ме заобиколиха и ме огледаха.
– Този ли създава проблеми? – Попита един мъж.
– Опита се да разговаря с другите – отговори друг – но по време на пътуването се държеше добре. Явно вече разбира мястото си.
Първият мъж изсумтя и каза:
– По-добре го дръж под око. – След това ни даде знак да го последваме.
След като ме затвориха в клетка заедно с другите двама нови роби до мен, ни дадоха чинии с храна и чаша вода. Двамата мъже се свиха на пръстния под, сгушиха се в един ъгъл и заспаха. Останах нащрек и се заслушах в звуците, които издаваха пазачите.
В домакинството на Раджарам пазачите бяха различни; разговорите им бяха приглушени, но доволни. Това място беше много различно, беше шумно, а настроението мрачно и зловещо като наближаваща морска буря. Мъжете бяха твърди, тренирани не за битки, а в жестокост. Те ми напомниха за мъжете, които работеха за Локеш. Бяха видели много и бяха готови да направят всичко необходимо, за да запазят позицията си и главите на раменете си.
Тази нощ седях и ги наблюдавах няколко часа и без това болката в лицето ми пречеше да заспя. Когато настъпи сутринта, ни представиха на надзирателя. Ако мислех, че войниците са твърди, този човек беше много по-лош. Липсваха му няколко пръста от дясната ръка, така че носеше ръкавица. Беше специално направена и вместо пръсти имаше пришити остриета. Първото нещо, което направи, беше да ни заплаши, че ще ни изкорми, ако излезем от строя, като размахваше ръката с ръкавицата, за да покаже как ще го направи. Повярвах му.
Веднага се заловихме за работа. Силният ми гръб беше използван за по-тежка работа, от колкото другите роби. Бързо доказах своята издържливост, но другите двама не бяха толкова здрави или толкова силни като мен и пострадаха от побои. Не ми отне много време, за да разбера, че съм прав в първите си предположения. Камиларството било параван, който прикриваше продажбата на оръжие.
Тъй като мъжът с тюрбана продаваше оръжие на всеки платежоспособен клиент, той имаше няколко посредници, които търгуваха с различни богати племена на много различни места – дори извън Индия. За да не си навлече неприятности, че продава оръжия на враговете на страната или че осигурява оръжия и на двете армии, които се бият една срещу друга, самоличността му се пазеше в тайна и повечето от сделките се сключваха от посредниците. В рамките на една седмица опаковах хиляди остриета, ножове и комплекти стрели със стоманени глави в тайни отделения, създадени специално да могат да се качат на гърбовете на камилите.
Върху тях натоварвах зърно, платове, подправки, мед и различни други стоки, за да прикрия факта, че се търгува с оръжия. Търговията с кервани беше ежедневие, но ако се знаеше, че много търсени оръжия са скрити сред цветните топове плат, можеше да изкуши други да нападнат кервана. Търговците имаха няколко допълнителни мъже, които яздеха редом, като охрана, но и това не беше нещо необичайно.
Трябваше да призная, че цялата организаци беше добора и брилянтно изпълнена.
След седмица все още нямаше следа от Анамика, въпреки че забелязах едно от другите деца, момче, което изглеждаше на около четиринадесет или петнадесет години. Имаше синини по двете ръце, накуцваше и устата му беше подута. Тялото му беше слабо, а очите му бяха кухи. Момчето изглеждаше изгладняло и не бях огледал достатъчно добре другите деца, за да съм сигурен, че е купен по същото време като мен или вече е бил тук от известно време.
Той ми подаде хляб и напълни чашата ми с вода и докато го правеше, аз му хвърлих съчувствен поглед. Но не казах нищо на момчето, освен да изсумтя моите благодарности. Въпреки това господарят на робите ме наблюдаваше внимателно и когато момчето си тръгна, той предупреди:
– Не говори с децата.
Погледнах нагоре, за да потвърдя, че съм го разбрал, но си затворих устата си и отхапах още една хапка, знаейки, че ще ми трябва сила, за да освободя Ана. Въпреки ограничените свободи, които ми бяха дадени, все още не бях успял да съставя план. Цитаделата, в която бях затворен, беше добра. Изградена от дебели камъни в склона на планина. Стражите бяха подредени покрай стените по всяко време на деня и нощта. Стрелците наблюдаваха околността през специално направени вертикални отвори в стените на цитадеталата, достатъчно големи, за да се изстрелват през тях и снаряди, които биха свалили брониран боен слон.
Без силите си дори не бях сигурен, че мога да се измъкна, камо ли да спася Ана. Тя дори не беше държана на същото място като мен. Знаех само, че е била отведена в укрепения дом от другата страна на цитаделата, заобиколен от друга стена. Доколкото можах да преценя, единственият път беше през дебела желязна врата и само господарят на робите държеше ключа.
Беше строго охраняван. За да вляза с взлом, ще трябва да взема ключа, да премина незабелязано през всички пазачи на стените и преди да стигна до двамата, които пазеха вратата. Основният въпрос е какво ще заваря от другата страна. Доколкото знаех, Ана беше в тъмница. Потърках челюстта си, мислейки си, че ако имах въже, можех да се изкатеря по стената и да вляза през прозореца.
Можех да зърна върха на покрива на господарския дом, който надничаше иззад стената.
Надзирателят на робите ме удари по тила, за щастие с нормалната си ръка.
– Внимавай! – Каза той. – Чух за това, че си се опитал да се подиграеш на господаря. В момента той е зает с децата, но обича да се развлича и с млади мъже като теб. Ще си спомни за теб и ще дойде и твоя ред. Повярвай ми, когато казвам, че не искаш това да се случи.
Той размърда смъртоносните си остриета в лицето ми, които докоснаха бузата ми и кръвта ми замръзна. Господарят му ли е отсякъл пръстите му?
– Казвам ти това, защото те харесвам – каза мъжът, докато се опитвах да покажа колко съм ужасен. – Ти си умен, работиш усилено и държиш главата си наведена. И аз бях войник. – Той направи пауза. – Беше много отдавна, но не съм твърде стар, за да разпозная друг воин, когато го видя.
– Как… как разбра? – Попитах.
Той изръмжа.
– Наемниците са хитри и подли. Войник ще те гледа в очите, докато те убива. Не изпитва никакво удоволствие от това. Очите ти ми показват какъв си, момче.
Кимнах, преглътнах и казах:
– Оценявам съвета.
Мъжът се наведе напред.
– Не приемай лекомислено това, което казвам, синко. Това, което се случва в тази къща, е нещо, което като се замисля, превръща мускулите ми във вода. – Той се огледа предпазливо, за да види дали някой слуша разговора ни и вените ми се превърнаха в лед. Каквото и да прави мъжът с тюрбан в силно укрепената си къща, очевидно е достатъчно лошо, за да изплаши твърд човек като надзирателя.
През втората седмица все още не бях успял да направя нещо повече от това да си набавя малко въже и да проуча стената за лесно място за катерене. Когато ми възложиха да направя инвентаризация на нова пратка, забелязах, че едно остро, добре изработено острие, дошло от Азия, надзирателя го тества, и му направих забележка.
Той веднага го поднесе към гърлото ми и поиска да разбера какво знам за него.
След поредица от въпроси и кратка история за това как семейството на майка ми е дошло от далечна земя, доказвайки това, като проговорих на няколко различни езика, той попита какво знам това оръжие.
За щастие бях ученик на Кадам и знаех много повече за въпросните мечове от всеки един от мъжете около мен. Попитах дали мога да демонстрирам използването на меча и той се съгласи, наблюдавайки ме с предпазливи очи. Бързо бях заобиколен от наемници, размахващи лъкове и стрели, и той ми подаде оръжието.
Направих серия от движения с меча и след това намерих кутията, в която беше донесен. Вдигайки второ острие, завъртях и двете във въздуха и започнах сложен танц, използвайки много от техниките, които бях усъвършенствал през годините. Когато свърших, се поклоних над мечовете и ги протегнах с дланите нагоре към надзирателя.
Той погледна към друг мъж и кимна, за да му покаже да вземе мечовете. Когато се върнаха на сигурно място в кутията, той взе друго оръжие и когато ми беше поставено в ръцете, направих колело, довеждайки острието до врата на един мъж, преди той дори да успее да изстреля стрела и да прережа плитката от главата на друг.
Бяха донесени още оръжия и след като показах уменията си с всяко, прехвърлиха ме към към другите роби и бях използван да проверявам оръжията за дефекти и да тествам здравината на остриетата. Доволен от работата ми, надзирателят се отнасяше с мен повече като доверен човек, отколкото като роб, особено когато цялата пратка се оказа дефектна.
Успях да разбера дилърите, които говореха на техния език и разбрах не само как са планирали да ни излъжат с парите, но и че са задържали най-добрите мечове. В резултат на това, по-добрите оръжия бяха извадени и беше сключена много изгодна сделка. Надзирателят ми даде допълнителни дажби, свободен следобед и златна монета за усилията ми.
В края на тази седмица той ме отведе настрана и ми каза. „Ти си много ценен за мен. Бих искал да те взема с мен, за да договорим друга пратка. Ти разбираш от оръжията по-добре от всеки друг и можеш да говориш езика. Ако дойдеш с мен, ще изчезнеш от погледа на господаря, което ще бъде от полза и за двама ни.“ Той видимо потръпна, когато погледна към стърчащия покрив над стената.
– Ако докажеш, че си достоен – продължи той – ще ти бъдат дадени повече свободи. Може би дори ще се освободиш от тези вериги, докато спиш. Повече храна. Удобно легло. Ако се опиташ да избягаш, или да развалиш сделката, за да се опиташ да преговаряш за свободата си, ще загубиш ръката си или главата си, в зависимост от това какво отговаря на целите ми. Разбираш ли, момче?
Изпих чаша вода и каза.
– Разбирам.
Той се обърна и ние се върнахме към работата си.
Излизането извън цитаделата беше добре дошла промяна, но оставянето на Анамика в капан ми тежеше. Справих се добре с надзирателя и договорихме сделка в наша полза. С течение на дните доверието му в мен бавно нарастваше. Когато се върнахме, верен на думата си, ми даде удобно легло за спане и толкова храна и вода, колкото исках, а моите вериги останаха в миналото.
Измина цял месец, докато бавно работех, за да спечеля свободата си, когато една сутрин бях събуден от сън от груб мъж, който ме мушна с ножницата си, забивайки я в ребрата ми.
– Какво има? – Попитах.
– Господарят иска да те види?
– В този час?
Разтърках очи и се измъкнах от леглото, нахлузвайки ботушите си. На китките ми бяха сложени окови, а ръцете ми бяха дръпнати зад гърба ми. Замръзнах.
Нещо не беше наред.
– Къде отиваме? – Попитах.
Мъжът не отговори, докато ме измъкна навън. Шестима други мъже ни посрещнаха и ме заобиколиха, придружавайки ме до портата. Забелязах надзирателят, който стоеше наблизо. Той ме погледна в очите, докато минавах покрай него с каменно изражение. После нарочно погледна къщата, скрита зад стената.
Поех си въздух и кимнах леко с глава в знак на разбиране. Човекът с тюрбана най-накрая беше решил да насочи вниманието си към мен. С изправени рамене, последвах мъжете през портата, наблюдавайки внимателно как е заключена, а след това се вгледах в лицето на мъжа, който държеше ключа, и видях къде го държи.
Оглеждането на всеки детайл от заобикалящата ме среда ме отвлече от болката, която знаех, че ще изпитам. Рен беше страдал ужасно от ръцете на Локеш до такава степен, че сърцето му беше изтръгнато от гърдите. Със сигурност можех да понасям болка толкова добре, колкото и той.
След като влязохме в къщата, един килим беше отместен настрани, разкривайки капак, водещ към мазе. Пантите се изкърцаха при отваряне. Един мъж се спусна и взе фенер от стената, докато другите ме бутнаха надолу след него. Отне няколко минути очите ми да свикнат с тъмнината в стаята и когато го това стана, ми се прииска да не виждам това, което беше пред мен.
Вътре в мазето, навсякъде по стената, имаше малки клетки и във всяка имаше дете. Някои спяха. Други плачеха тихо. Няколко, твърде много, имаха превръзки, увити около ръцете или краката, и се сетих за липсващите пръсти на надзирателя. Едно момче имаше превръзка на окото. Всички деца изглеждаха отслабнали и обезводнени.
Докато минавахме, те се отдръпваха възможно най-назад в клетките си, искаха да станат малки и невидими. Оглеждах всяка клетка за Анамика, но не я видях. Ако богинята Дурга бъде призована на такова място, тя щеше да убие всички до последния мъж и да спаси всяко дете, и щеше да им намери дом, вероятно нашият, или да ги върне на родителите им.
Стиснах юмруци. Едно е да измъчваш мъж, но деца? В този момент се заклех, че ще убия мъжа с тюрбана, преди да си тръгна. А аз щях да си тръгна и ще взема и Ана с мен. Бях придружен до малка стая в задната част на мазето и ме оставиха да седна на един стол. Краката ми бяха заключени във вериги, заварени в пода.
Мъжете ме оставиха, като взеха светлината със себе си, и аз се замислих за къщата. Как може да е пълна с богатство и разкош, а под нея имаше болест, която разяждаше сърцето на дома и гниеше.
Не можеше да го видиш, докато не отлепиш достатъчно слоеве, но седейки там в тъмното, слушайки звуците на препускащи мишки и тихия плач на деца, усещах злото да пулсира около мен като осезаемо присъствие.
Не знам колко време седях, докато не видях светлина, която проникна в тъмнината.
Тежките стъпки се приближаваха и бавно вратата се отвори. Човекът с тюрбана влезе. Този път обаче той изобщо не носеше тюрбан и забелязах, че кръглата му глава беше почти плешива. Дълги тънки косми бяха отметнати от челото му, което обилно се потеше.
Един наемник влезе с него, остави лампа и след това се застана отвън, затваряйки вратата след себе си.
– Най-после се срещаме – каза мъжът, очите му блестяха от интерес.
Когато не казах нищо в отговор, той се наведе напред, поставяйки мършави ръце на масата между нас. Не бях осъзнавал точно колко плът имаше мъжът, защото беше увит в много парчета плат на търга за роби. Нищо чудно, че се потеше на слънцето. Той се размърда на стола си, движейки се почти лениво, докато сваляше връхната си дреха.
От вътрешната част извади торба и я разви на масата пред мен. Различни инструменти, блестящи сякаш наскоро полирани, бяха пъхнати в малки джобове. Извади един и започна да почиства ноктите си с него. Ъгълчето на устата ми се повдигна. Може да успее да изплаши децата по този начин, но досега не бях впечатлен.
– Какво искаш? – Попитах, без да участвам в играта, която той беше замислил.
– Мислеше си, че изграждаш място за себе си тук, нали?
– Какъв друг избор имам? – Отговорих.
– Вярно. Много вярно – отговори той, след това въздъхна и върна инструмента. Погледът му се впи в мен, докато ме оценяваше от другата страна на масата, потупвайки с пръсти. – Ще бъда откровен с теб – каза той.
– Оценявам го – отговорих неутрално.
– Придобих предмет, който някога е принадлежал на теб, и любопитството ми е достатъчно възбудено от него, за да се опитам да те принудя да ми изясниш какъв е този предмет.
– О? – Попитах, преструвайки се, че нищо не разбирам.
Той излая заповед и мъжът отвън влезе и остави позната раница на масата.
Когато отново останахме сами, той отвори чувала и извади яйцето от феникс.
– Този… скъпоценен камък ти принадлежеше, нали? – Попита той.
– Така е. – Казах аз.
– Наистина! – И след това уточни с дрезгав глас. – Сега принадлежи на мен. Това, което искам да знам е… какво е?
Аз повдигнах рамене.
– Както каза, това е скъпоценен камък.
Той се засмя.
– Мислиш ли, че съм идиот? – Попита той.
Избирайки да не отговарям, се отпуснах на стола си. Очите му тлееха от мълчанието ми и плешивата му глава придоби различен оттенък.
– Обещавам ти – предупреди ме той – ще ми кажеш…
Прекъсвайки го, казах:
– Или какво?
Ако преди си мислех, че е ядосан, сега той кипеше. Плешивата му глава беше на път да се запали като някоя от външните факли. Бързо, като горещ меч, потопен в кофа с вода, той седна, темпераментът му се охлади и могех да си представя как от ушите му излиза пара и ми се усмихна студено.
– Или какво, наистина – каза той. – Ще ми кажеш това, което искам да знам. Това ти обещавам – заплаши той.
Той извика и изчезна през вратата, оставяйки ме с мъжа, който свали оковите, увити около глезените ми.
– Не трябваше да правиш това – прозвуча гласът на мъжа, докато ме водеше до една празна клетка. – Това просто ще го направи по-трудно.
– Не харесвам насилниците – казах в отговор.
Той ме поведе надолу покрай редицата клетки, отвори една празна и ме бутна вътре.
– Главата ти е на дръвника – каза той. – Не го забравяй.
С тези последни думи мъжът излезе и мазето отново потъна в мрак. Не знам колко време е минало. По някакво време трябва да съм заспал, но се събудих, когато вратата на мазето се отвори и друг затворник беше отведен долу. Клетката срещу моята беше отключена и вътре хвърлиха едно кльощаво дете. Детето се измести в дъното, обвило с ръце възлестите си колене.
Когато мъжете си тръгнаха, огледах сенките, но не видях лице.
– Здравей? – Извиках тихо, като се уверих, че пазачите не могат да ме чуят. Последва леко движение и тогава зърнах дълга тъмна коса и зелено око, точно когато вратата на мазето се затвори с трясък.
Назад към част 18 Напред към част 20
