Глава 25
Цирка и пещерата
Рематериализирахме се в гъста гора. Въздухът беше топъл, но облаците се събираха над главата. Вдишах и веднага познах мястото.
– Орегон – казах аз. – Защо сме тук?
Анамика тръгна напред през дърветата и каза през рамо:
– Трябва да освободим Рен.
Намръщих се и тръгнах след нея.
– Да го освободим? От какво точно?
– В момента той е в капан като тигър. Това е нещо, което ти му причини, когато беше заловен, нали?
– Да, но…
– Ние сме тук, за да освободим неговата човешка страна. За разлика от теб сега, той ще бъде ограничен по отношение на това колко дълго може да поддържа човешката си форма, но това ще му даде възможността, от която се нуждае, в крайна сметка да развали проклятието си.
Замръзнах.
– Тогава Келси го среща в цирка.
– Поне така е записано. – Ана се обърна към мен. – Какво точно е цирк?
Самият аз никога не съм бил на цирк, но чух за него от първа ръка от онези, на които имах доверие, казах:
– Келси и Рен имат противоположни гледни точки относно цирка. Може би трябва да разберем сами.
– Съгласна съм – каза тя.
Когато стигнахме до края на дърветата и видях голямата сграда пред нас и паркинг, пълен с коли и ремаркета, докоснах лакътя й.
– Може би трябва да се преоблечем, за да паснем на местните?
Ана кимна и въпреки че Келси все още не беше срещала нито един от нас в този момент от живота си, решихме, че ще е най-добре да променим и външния си вид. След като използвахме шала, и двамата изглеждахме като средностатистическа млада двойка от Орегон, излязла за една вечер на… ъъъъ, цирк. Поне се надявах, че е така. От моя опит в страната на Келси, повечето събития можеха да се посещават, облечени в това, което тя наричаше дънки. Ана потри ръце в бедрата си, чувствайки се много неудобно.
– Сигурен ли си, че жените носят такива неща в това време? – попита тя.
– Покрива много повече от тази рокля, която носеше на сватбата на Рен – казах аз.
– Да, но… – Ана пристъпи по-близо и прошепна в ухото ми. – Показва формите ми.
Веждите ми се свъсиха, когато направих крачка назад и я огледах от горе до долу.
Чифтът дънки, прегръщащи тялото й, определено подчертаваше нейната фигура. Въпреки че бяхме маскирани като други хора, фигурата й беше почти същата. Оставих се да оценя гледката само за няколко дълги секунди, докато тя се движеше неудобно.
– Би ли предпочела пола? – Попитах.
Ана погледна надолу към дългите си крака, замислено.
– Не – накрая въздъхна тя. – Ако това е, което жените носят, би било най-добре да се впиша.
– Да – съгласих се аз.
Като ми кимна, тя хвана протегнатата ми ръка и аз я заведох до предната част на сградата, където срещнахме млад мъж, продаващ билети.
– Колко? – попитах го.
– По десет на човек. Общо двайсет – каза той
Изсумтях, потупвайки джобовете си. Ана ми подаде голям скъпоценен камък и аз поклатих глава. Едно семейство се нареди зад нас.
– Сигурно съм оставил портфейла си в колата – казах аз. – Ще се върнем веднага.
Обърнах се и потърсих знак, който да показва къде може да е машината за пари, която Келси ми беше показала. Не бях сигурен, че мога да го накарам да работи, използвайки нашите сили, но няма да навреди да опитаме. След като намерих, показах го на Ана, която потупа отстрани.
– Къде е ключалката? – Попита тя.
– Не съм напълно сигурен – отговорих аз. – Има и камери. Не можем да си играем с това твърде дълго, защото банката ще бъде предупредена.
– Камери? Банка?
– Камерите снимат. Сякаш някой рисува твоя образ. Но вместо художник, това го прави. А банката е тази, която притежава машината.
– Разбирам.
Не бях сигурен, че разбира.
– Мога ли да взема амулета назаем? – Попитах.
Тя го свали от врата си и ми го подаде. Хванах го здраво в ръката си, казвайки му какво искам, но машината дори не бръмчеше. Когато опитах отново, чух гласа на Ана да казва:
– Много благодаря.
Хвърлих поглед през рамо и я открих да разговаря с един млад мъж, който приличаше на студент. Той й подаде нещо и се ухили, докато се отдалечаваше, вървейки назад, докато едва не се спъна.
– Какво беше това? – Попитах.
– Той ми даде това – отговори Ана.
Погледнах надолу към парите, стиснати в ръката й, които тя ми ги подаде. В ръката й имаше повече от двадесет долара. Изглежда, че младежът и бе дал също и целия си портфейл. В него имаше няколко банкноти, възлизащи на поне триста долара, както и личната му карта и листче телефонният му номер.
– Достатъчно ли е? – Попита тя.
– Повече от достатъчно. – Протегнах и ръка.
– Защо се мръщиш? – Попита тя. – Не се ли радваш, че имаме пари?
– Да. Просто не ми харесва идеята млади мъже да ти дават телефонните си номера.
– Не знам какво означава това.
– Да, знам, че не знаеш. Това означава, че той те харесва.
– Ако той не ме харесваше, тогава нямаше да ми даде пари.
– Не че не искам хората да те харесват. Знам, че те обичат. Те са привлечени от теб.
– Те харесват богинята – каза тя.
– Така е, но е и повече. Още преди да станеш богиня, хората ти са те следвали сляпо.
– Това лошо ли е?
– Не. Да Не. – Прокарах ръка през косата си. – Хората трябва да те следват. Просто не искам да им хрумват накои идеи.
– Идеи като…?
– Идеи за романтика.
Ана ме изгледа дълго, докато плащах на продавача на билети. Когато предложих ръката си, тя я пое и ме последва вътре. След като намерихме място, тя най-накрая проговори.
– Не искаш да изпитвам романтика?
Изпуснах тежка въздишка.
– Не мисля, че ще искаш. Не и след случилото се.
– Това, което ми се случи, беше отдавна.
– Не ми се струва отдавна.
– Не.
Видях един мъж, който държеше голям контейнер, пълен с червено-бели кутии с пуканки. Вдигнах ръка и купих една.
Отворих кутията и я наклоних към Анамика, която обви ръката си около моята и я вдигна към носа си.
– Какво е това? – Попита тя.
– Пуканки. Всъщност, това е царевица с карамел, която е дори по-добра от оригинала. – Побутнах я по рамото. – Опитай.
Предпазливо тя взе едно и го постави на края на езика си. Ухилих се на изражението на изненада на лицето й, когато тя го задъвчи и чух хрущенето.
– Харесва ли ти? – Попитах.
Тя кимна и аз наклоних кутията, за да може да си вземе още. Когато грабнах голяма шепа, тя протестира с писък и пълна уста и дръпна кутията към себе си. Пуканките щяха да излязат от устата й и тя ги напъха с ръката си, дъвчейки бързо, като ме заплаши ми, ако взема пак толкова много.
Засмях се и направих вял опит да грабна кутията от нея, но тя ловко я отдръпна и когато я видях да мърмори и кутията да се пълни сама, аз я предупредих:
– По-добре не позволявай на някой от тези смъртни да види това. – Тя само ми се усмихна и се облегна назад, дъвчейки.
Хората напълниха палатката, заемайки местата си, а Ана предложи да се преместим, за да виждаме по-добре. Когато се настанихме и тя изяде половината от пуканките, каза:
– Не ме попита за Сунил.
Аз повдигнах рамене.
– Мислех, че е разбираемо, че искаше да видиш дали е щастлив. Честно казано, радвах се да видя, че Нилима е намерила любовта. Тя е невероятно момиче. Мисля, че ще се справят добре заедно.
– Значи одобряваш тяхната… романтика?
– Да. А ти?
Тя обмисли отговора си за момент и след това каза:
– Обичам брат си. Той беше истински и лоялен спътник и ще се посвети на твоята Нилима точно, както направи и с мен. Нейната безопасност никога няма да бъде поставяна под въпрос.
Кимнах, като реших да не и обяснявам опасностите, които дебнав във времето на Келси.
– Останах с впечатлението, че му е отнело много време, за да я победи. – Когато веждите й се сбърчиха озадачено, обясних: – Да я убеди да се омъжи за него.
– Той е упорит – каза тя.
Подсмивайки се, казах:
– Спомням си. В този случай неговата упоритост му се отплати.
– Да, но все пак му е отнело повече от две години, от както ме напусна, за да спечели напълно нейното благоволение.
Поех си дъх. Чакал е много дълго време. Бях ги видял да се целуват на сватбата на Рен, която, по мои изчисления, беше само няколко месеца след завръщането им, но Нилима беше упорита. Очевидно мислите на Ана бяха в същата посока, защото следващият въпрос, който тя зададе, беше:
– Ако сърцата им бият един за друг по такъв начин, защо са се колебали толкова време, за да създадат връзка?
– Може да има редица причини.
– Като?
– Времето, в което живеят, преди всичко. Понякога начинът на живот е пречка.
– Не разбирам тази причина.
– Това е характерно повече за това време, отколкото за нашето. Понякога един човек иска първо да завърши училище, докато друг да започне работа в друга страна.
– Физическа раздяла?
– Да.
– Това не би ми попречило.
– Аз… не бих си помислил, че може – казах бавно, без да харесвам накъде отива разговорът. –
Какво друго? – Попита тя. – Какви други неща пречат на романтиката?
– Понякога чувствата на единият са по-силно от другия.
Тя кимна мъдро, сякаш й бях дал отговора, който обяснява произхода на Вселената.
– И трето?
Светлините угаснаха и музиката започна и никога не бях изпитвал такова облекчение, че ме прекъсват. Едър мъж с ярък грим излезна под светлината на прожекторите, докато обявяваше програмата. Ана бързо се наечи в изкуството на ръкопляскането и започваше да пляска твърде рано, или свършваше твърде късно, за да бъде естествено, но очите й бяха приковани в изпълнението.
Тя изобщо не се впечатли от клоуните, но пареса акробатите и се радваше най- много на кучетата особено, което ме накара да обещая да й намеря куче. Опитах се да й кажа, че кучетата и тигрите не се разбират в повечето случаи, но тя махна с ръка и ме накара да замълча. Долавях миризма, позната човешка миризма, което беше шокиращо предвид огромните количества пуканки, захарен памук и хот-дог навсякъде около нас.
Оглеждайки тълпата, най-накрая я забелязах само няколко пейки по-надолу. Тя носеше искрящ костюм и прибра кичур коса зад ухото си, а издайническа панделка беше вързана на края на плитката й. Дъхът ми спря и усетхи пулса си в гърлото.
– Какво има? – попита Ана, след което проследи очите ми към човека под нас, седнал съвсем сам. – Тя ли е? – Тихо попита тя.
Аз кимнах. Дланите ми се изпотиха, така че ги избърсах в бедрата си и след това стиснах юмруци на коленете си, без да осъзнавам, че са побелели, докато Ана не докосна опакото на ръката ми.
– Тя няма да ни познае – прошепна тя в ухото ми.
Обърнах ръката си, хванах пръстите й и тя се плъзна малко по-близо до мен на пейката. Не отместих поглед от Келси, докато не усетих друга миризма. Безпогрешно я разпознах. Ноздрите ми се раздуха. Чух тихото ръмжене, звук от нокти и раздразненото съскане, преди да бъде изведен на арената.
Музика засвири, когато един мъж излезе, за да обяви финала. Думите му кънтяха в ушите ми.
– …хванат от суровата, дива джунгла на Индия и доведен тук в Америка.
От прожекторите, които се стрелкаха наоколо, ми се зави свят. По слепоочието ми изби пот. Сякаш усещах как очите на тълпата са втренчени в мен. Аплодисментите станаха груби за ушите ми. Шумът идваше към мен от всички страни. Пулсът ми биеше неистово. Имах чувството, че ме преследват. Щяха да ме убият.
Изкараха голяма клетка и нервите ми подскочиха неистово. Трябваше да избягам. Зад завесата, вътре във вагона, тигърът, който беше и мой брат, крачеше в клетката нервно.
В мозъка ми изплуваха, изкрещяни думи.
Ловец.
Опасност.
Хищник.
– Наблюдавайте внимателно нашия треньор, докато рискува живота си, за да ви представи…Дхирен!
Рен изтича надолу по рампата и влезе в голямата клетка, ревейки към тълпата. Подскочих при изпукването на камшика и от очите ми бликнаха сълзи. Меки пръсти се прокраднаха около разгорещения ми врат. При докосването ме обля охлаждащо изтръпване. Ана нежно ме придърпа по-близо до себе си и промърмори в ухото ми:
– Тихо, Сохан. Тук съм с теб. – Усетих притискането на устните й върху мократа си буза и кимнах.
Пресегнах се към ръката й, увих моята около нея, като започнах да стискам нервно пръстите й, докато гледах. Беше като в кошмар. Знаех през какво Рен беше преминал. Той ми го описваше достатъчно често. Докато представлението продължаваше, наблюдавах Келси. Тя седеше там, възхитена от всичко. Когато мъжът с камшика постави главата си в устата на Рен, юмруците ми се стегнаха. „Охапи му я“,свирепо прошепнах.
Разбира се, не го направи, макар че на практика беше разтворил широко челюстта си, за да не нарани случайно мъжа.. Мислех си, че ако човекът е достатъчно глупав да си пъхне главата в устата на тигър, той поне заслужава драскотина за всичко това. Изобщо не можех да дишам, докато той не си тръгна под бурните възгласи на тълпата, включително и на Келси.
Чувствах го като предателство, това да гледам как Келси седи там и ръкопляска. Тя не знаеше нищо по-добро, което да направи след представлението. Знаех това. Но да я видя толкова увлечена в това, което за мен беше толкова унизително, беше обезсърчаващо. Ана седеше тихо до мен, усещайки настроението ми, както и аз често усещах нейното. Изпитах меланхолия. Колко пъти Рен беше правил това? Колко често са го били, бичували? Беше прекалено. Аз бях отговорен за залавянето му. Грешката беше моя.
– Сохан – каза Ана и ме обви с ръце.
Зарових лицето си във врата й и в първия момент не разбрах, че тя използва силите си. Беше нещо естествено, но безразсъдно от нейна страна. Ана усещаше напрежението ми и искаше да ме успокои по своя сладък начин, а светът около нея усещаше това и откликваше. В палатката се прокрадна лек ветрец, който носеше със себе си ароматите на нейната градина, която беше едно от любимите ни места. Хората се обръщаха ту на една, ту на друга страна, чудейки се дали това не е някакъв трик на цирка, но аз знаех какво е. Това беше безусловната любов на богинята.
Точно когато Келси се обърна към нас, насочих силата на амулета на Деймън, за да ни направи невидими.
Докато седяхме така, а ръцете на Ана ме прегръщаха, тълпата започна да се разпръсква.
Тъй като бяхме невидими, Анамика каза на шала да ни върне обратно. Усетих изтръпване по тялото си, когато физическата ми форма се промени, но това не облекчи тревожността, събираща се в червата ми. Келси стана и започна да си върши работата. Явно беше на дежурство по почистване. Беше удивително каква бъркотия можеха да оставят няколкостотин души.
Когато най-накрая останахме сами, Ана попита:
– Как се чувстваш, Сохан?
Засмях се тъжно.
– Чувствам…че съжалявам. Той е преминал през толкова много, а аз бях този, който го причини.
– Да. Ти го направи. Но той ти каза, че ти вярва. Нали?
– Да. Той ми се довери.
– Би ли преминал през това отново заради Келси?
Не отговорих за момент. Въпросното момиче беше влязло и започна да мести кашони от една част на сградата в друга. Докато тя се бореше с товара си, аз махнах с ръка и накарах половината от кутиите да изчезнат и да се появят отново от другата страна. Шокира ме, че имах способността да го направя само с мисъл. Сега, като се замислих, кутиите, които се преместиха, бяха пълни с храна, така че трябва шалът и Златният плод да са комбинирали силите си, за да направят това.
– Готово – казах накрая.
Келси спря и се обърна, вдигна една кутия под мишница и огледа пейките, сякаш ни чуваше да си говорим.
Когато Келс продължи, Ана каза:
– Това ли е, за което говори преди. Пречките пред романтиката. Рен и Келси бяха разделени, както по време, така и физическо местоположение. Разбира се, в техния случай те също бяха държани разделени поради тигровата природа на Рен. Това ли беше третата причина, за която говорише?
Ъгълчето на устата ми се повдигна. Ана винаги успяваше да ме разсее от киселите ми настроения. Не винаги ми харесваше, но независимо от това работеше.
– Не – казах аз. – Повечето романси не са осуетени от един човек, който се превръща в животно.
– Тогава каква е третата причина? – Попита тя, като стана и ме изчака да я последвам. – Одобрението на семейството ли?
– В миналото, да – казах аз, като я последвах надолу покрай редовете седалки. – Но не и през това време. Децата излизат на среща, с когото харесват.
– Среща?
– Модерен термин за ухажване.
– О! Ти… излиза ли с на среща с Келси?
– В известен смисъл. Вечеряхме заедно.
– И това е ухажване?
– Не толкова консумацията на храна, а колкото това да бъдете сами заедно, да се опознаете.
Тя обмисляше това, докато чакахме Келси да се върне, за да можем да я последваме до Рен. Ана ми каза, че Рен не може да се трансформира, докато тя не докосне главата му. Не знам защо това беше важно. Просто беше отбелязано в бележките на г-н Кадам. Гледахме Келси през целия следобед и вечерта, но тя не се доближи до Рен.
Ана се намръщи, докато чакахме Келси да приключи с вечерята. Поставяйки ръката си върху списъка на Кадам, тя насочи енергията си и двамата усетихме пулса, който затуптя по кожата ни.
– Моментът е грешен – казах аз.
– Ти също ли го усети? – Попита тя. – Грешката е моя. Бях… разсеяна, когато ние се пренесахме тук.
Наклоних глава и я изчаках да завърши обяснението си, но тя предпочете да замълчи.
– Знаеш ли как да го поправиш? – Попитах.
– Дръж се за мен – каза Ана.
Поставих ръце на раменете ѝ и тя превъртя времето напред. Звездите се движеха над главите ни като мъглявина, а след това слънцето изгряваше и залязваше за броени минути. Все пак се усещаше, че времето леко се разминава, а когато тя най-накрая забави темпото, сякаш бяхме попаднали в отсечка, създадена само за нас. Беше късен следобед и циркът вече беше започнал представление.
Номерът на Рен току-що беше обявен.
Промъкнахме се невидими в палатката и се настанихме отпред. Този ден нямаше много хора, така че се озовахме много близо до клетката. Веднага разбрах, че нещо не е наред. Той не забеляза знака, който треньорът посочи. Вместо това тичаше около клетката, вдигнал глава във въздуха.
– Той може да ме подуши – казах, докато махнах с ръка, премахвайки миризмата си. – Твърде близо сме и забравих да прикрия миризмата си.
– Може би не е това – отговори Ана. – Изглежда вече се е успокоил.
Ана беше права. Каквото и да бе предизвиквало безпокойството му, сега нямаше как да разбера. Той се изпълняваше номера бързо и беше послушен като онези проклети кучета. Дръпнах яката на ризата си, обезпокоен, чувствайки се сякаш, че съм вързан с невидими окови.
Когато шоуто свърши и Келси приключи с почистването, ние я последвахме до голямата плевня. Можех да чуя, още преди да влезем в сградата, как Рен крачи неспокойно.
Явно беше развълнуван. Внимавайки да бъдем възможно най-тихи, ние се промъкнахме напред, като спазвахме дистанция, както от Келси, така и от Рен.
– Хей, Рен – каза Келси, приближавайки се до клетката. – Какво става с теб днес, господине? Притеснявам се за теб. Надявам се, че не се разболяваш или нещо подобно.
В момента, в който я видя, той се успокои. Очите му бяха вперени в нея и двамата не усещаха нашето присъствие. Тя изглеждаше също толкова поразена от белия тигър, колкото и той от нея. Тя бавно протегна ръка и докосна челото му. Хвърлих многозначителен поглед на Ана, но тя само поклати глава и каза с уста:
– Още не.
Чух как Келси ахна, когато той облиза пръстите й. Тя му благодари, че не я е изял и седна да му прочете стихотворение. Извъртях очи. Някои неща никога не са се променяли. Ако има двама души, които са предназначени един за друг, това са тези двамата. Фактът, че дори ми мина такава мисъл ме стресна. Наистина ли го чувствам по този начин? Беше ли писано Келси да бъде с него още от самото начало?
Въпреки че по принцип не обичам поезия, стихотворението за котките ме грабна. То ми хареса. То послужи за поправяне на малката пукнатина в характера ѝ, на която бях позволил да ме рани по-рано, когато тя ръкопляскаше на Рен. Келси беше млада. Тя все още не знаеше кои сме ние и през какво сме преминали. Не можех да я обвинявам, че е очарована от тигър, дори и такъв, който е в плен.
Докато я слушах как чете и говори с Рен, разбрах две неща. Първото беше, че на нея и Рен им е писано да бъдат заедно. Второто, че е време да я пусна. Да позволя на Келси да бъде свободна да живее живота, който сама е избрала.
В момента, в който тя прошепна:
– Иска ми се да си свободен – почти усетих магията да бумти в плевнята. Минаваше през мен така, както и през нея и Рен. Силата на богинята и нейния тигър се надигна, златна светлина се появи и се отдалечи от мен и Ана и след кратко побутване от страна на Ана се спря върху двамата, стоящи до клетката. Рен и Келси откликнаха на нея. Не бях сигурен дали ни виждаха или усещаха само силата ни, но определено виждаха нещо.
Камъните на истината, които висяха на вратовете ни, блестяха и видяхме бялата светлина на аурите на Рен и Келси да стават златисти и ярки като слънцето. Келси падна назад върху бала сено, ахкайки и вдигна пръсти към устата си, а Рен, ръмжейки, се изкатери до задната част на клетката си. Приближавайки се до брат си, позволих си да стана видим и използвах амулета на Деймън, за да му върна способността да се трансформира в човек, макар и само за двадесет и четири кратки минути на ден.
Когато ги оставихме, те нямаха спомен нито за нас, нито за случилото се.
Доколкото знаеха, единствената магия беше в това момичето да докосне тигъра. Тръгнахме обратно към гората.
– Какво следва? – Попитах.
– Пещерата на Канхери – промърмори тя, след като прегледа списъка на Кадам. – Трябва да я създадем.
– Да я създадем? – Невярващо повторих. – Не съм сигурен как трябва да изглежда.
– Тъй като не съм напълно запозната с това, ще трябва да разчитам на твоя опит.
Потърках с ръка тила си, мислейки, и след това щракнах с пръсти.
– Имам идея. Все пак ще трябва да бъдем хитри.
Тя с готовност пристъпи в прегръдките ми, за да мога да насоча силата на амулета, и аз я заведох обратно в дома си в Индия. Лунната светлина се процеждаше през широките прозорци, докато се промъквахме в офиса на Кадам. Той тихо хъркаше в стаята си наблизо. Използвайки моето тигрово нощно виждане, прегледах неговите папки и най-накрая намерих това, което търсех – снимки на пещерата Канхери. Келси ги беше направила, когато беше там.
Обръщайки се, се блъснах във една ваза, пълна с паунови пера, и я съборих. Анамика ме изблъска и чух стъпките на Кадам, който ставаше от леглото, и звука от тигрови нокти по плочките в кухнята. Стискайки снимките на гърдите си, придърпах Ана към себе си и изчезнахме, оставяйки падналата ваза.
Обратно в нашия дом внимателно разгледахме изображенията.
– Монолитът изглежда достатъчно лесен за направа – каза Ана.
– Има капани – обясних аз. – За щастие Кадам води подробни записки.
– Звучи опасно – каза Ана.
– Да – промърморих аз, разсеян от това, което четях. – Келси почти е умряла. – Посочих бележка, направена от Кадам. – Пещерата е древна – казах аз. – Ще трябва да разберем приблизителната година. Освен това е имало резби по стените.
– Ако тя почти е умряла, ще трябва да останем и да ги водим – каза Ана. – Не можем да рискуваме да ги оставим да преминат през това сами.
Погледнах нагоре.
– Да. Добре. Можем да направим това.
– Но какво ще стане, ако не трябва да сме там и да ги водим?
Свивайки рамене, казах:
– Има ли значение? Кадам каза, че ние отговаряме за това. Той беше умишлено неясен.
– Предполагам – каза тя. След малко тя ми подаде лист хартия. – Какво ще направим по този въпрос? – Попита тя.
Дъхът ми спря, когато тя ми подаде много ясна снимка на печата на кралското семейство Раджарам. Направих снимката и я започнах да я проучвам. Сега за мен беше още по-очевидно, че нещото, което бях започнал да правя от яйцето на феникса, докато Ана спеше, се е превърнало в семейната реликва от снимката.
– Да, това може да е проблем.
– Нямаш ли го?
– Не точно. Още не съм го… ъъъ… завършил.
– Не си го завършил? Какво имаш предвид?
Разказах й съкратената версия на истинската каменна резба, която бях направил.
Тя знаеше, че идват от яйцето, но аз все още не бях намерил начин да споделя с нея произхода на моя семеен печат.
Тя каза:
– „Не виждам причина защо това трябва да ни спре. Ще имаш много години, за да го завършиш и знаеш как трябва да изглежда. Със сигурност можеш да направиш таен вход към пещерата, който се отваря с този печат.
– Предполагам, че бих могъл – казах аз.
– Тогава да тръгваме.
Със силата на амулета Деймън отне изненадващо кратко време, за да се оформи пещерата. Върнахме се назад във времето, в което според Кадам, е открита и създадохме цялата подземна структура, използвайки земната част от амулета. Имахме снимки на монолита и Ана се гордееше със създаването му, докато аз поставях различните капани.
Решихме да не поставяме много такива на повърхността, водеща надолу към пещерата.
Кадам беше казал, че будистки монаси ще се заселят там някъде през трети век след Христа. Ние обаче създадохме белег, който пасва на печата, и го оформихме така, че да отваря вратата към пещерата, когато се натисне и завърти. За да го прикрие, Ана използва силата си, за да пресъздаде всички глифове от снимката, направена от Келси. Никой от нас не можеше да ги разчете и дори не бяхме сигурни, че е истински език, но щеше да остане там, докато вековете отминаваха.
Решихме да създадем буболечките, когато Келси и Рен влязат в пещерата, защото в противен случай щяхме да имаме или пещера, пълна с буболечки, или куп вкаменени, изчезнали насекоми. Когато оформихме вратата, където щеше да бъде монолитът, разказах на Ана за отпечатъка от ръка, който позволяваше достъп на Келси, и за рисунката с къна, направена от Фет. Ана се разхождаше известно време, мислейки как да го направи.
– Как е създал вълшебен отпечатък от къна? – Попита Ана.
– Не съм сигурен. Може би силата за отваряне на вратата идва от светкавичната сила на огнения амулет – казах аз, след което се сетих за нещо друго. – Не. Това не е възможно. Келс получи тази част от амулета по-късно.
– Не можем ли просто да направим същото, което направихме със собствения си дом? – Попита тя. – Да създадеш ключалка, която да се отваря, когато тя я докосне?
– Но тогава ключалката ще се отваря само от нас двамата.
Размишлявайки, Ана каза:
– Видяхме как силата на богинята и нейния тигър ги обгърна двамата в цирка. Може би вратата ще отговори на това.
– Предполагам, че можем да опитаме. Ако не работи, ще направим нещо друго, за да ги пуснем вътре.
Ана докосна с ръката си каменната стена близо до вратата и аз притиснах моята върху нейната. Под дланта й блесна сребриста светлина. Когато вдигнахме ръцете си, остана светещ отпечатък.
Когато бяхме уверени, че сме пресъздали пещерата по правилния начин, ние ускорихме времето, докато стигнахме точния момент, когато Келси и Рен влязоха в пещерата. Печатът на Раджарам висеше на врата на Келси, така че, въпреки че технически все още не съществуваше, знаех, че един ден ще завърша този изключително важен предмет.
Отново невидими, Ана и аз ги преведохме през лабиринта. Плъзгахме се по вятъра, който тя извика с амулета. По този начин краката ни не докосваха земята, за да не направи Рен подозрителен. Въпреки че може би инстиктите му ще са в готовност, за да го предупредят при опасност, това само щеше да го направи по-бдителен и предпазлив. Доверихме се на това негово вродено чувство да защити и двамата от капаните, които бяхме създали.
Когато Келс почти сви по грешна пътека, аз накарах да се появи стена и я накарах да се върне назад. Въпреки че я изплаши, Келси се придвижи напред и се насочи към мястото, където трябваше да попаднат на буболечките. Лично аз смятах буболечките за най-големите вредители. Бълхи, въшки, комари, мухи, комари – тези в най-добрия случай дразнеха тигъра, а в най-лошия – бяха разпространителите на чума. Но Анамика обичаше животни от всякакъв вид, дори буболечки.
Минахме през тунела, преди Рен и Келси да пристигнат. Анамика вдигна ръце и миг по-късно рояци буболечки запълзяха по стените и върху нас. Те се отдръпваха от пътя й при всяка нейна стъпка и подът се появяваше под краката ни, а когато тя протегна ръце, те полетяха към дланите й, повдигайки острите си мандибули и щраквайки с тях, сякаш бяха домашни любимци, които искат лакомство. Докато тя гукаше над тях, аз потръпнах от отвращение.
След като излязох, започнах да отръсквам тялото си, опитвайки се да ги махна от себе си.
Тя изсъска и ме накара да стоя неподвижен, докато търпеливо ги махаше от дрехите и косата ми. Внимателно тя ги върна обратно в тунела, докато чакахме Рен и Келси да се появят.
Когато двамата ни подопечни избягаха от тунела, Ана се намръщи ядосана, виждайки как толкова много от нейните творения са унищожени. Тя изсумтя тихо, махна с ръка и ние двамата се издигнахме във въздуха и продължихме към следващия ни капан, оставяйки Рен и Келси да се възстановят от преживяването. Следващият капан бяха отровните шипове. Те наистина не бяха отровни, но аз изпратих миризмата на отрова към тигровия нос на Рен.
Несъмнено им беше трудно и бяха уплашени, но никога не бяха в опасност. Премествах времето бавно, докато те напредваха, наблюдавайки всяко тяхно движение много внимателно. Дори когато Келси се подхлъзна, можех лесно да накарам шипа да изчезне. Вместо това го оставих да мине през раницата й, само за да се уверя, че Рен е правилно мотивиран да се грижи за Келси. Нямаше нищо по-лошо от това да гледаш как момичето ти почти умира, за да за да изпитваш самодоволство.
Следващият капан беше резервоарът с вода. Притесних се заради времето, което им беше нужно да избягат. Мислех си, че това е доста ясен капан. Келси просто трябваше да използва печата, за да го отвори и да източи водата.
Въпреки всичко, те бяха запазили чувството си за хумор, което беше добър знак. Горките Рен и Келси. Искаше ми се просто да им кажа, че съм тук, или да им помогна да разрешат цялата загадка, използвайки силата си, но това щеше да развали графика им и както Кадам често ме предупреждаваше, имаше последствия, понякога катастрофални, ако се намеся.
Когато Ана и аз се настанихме от другата страна на стаята, тя вдигна ръце и земята се разтресе, когато се появи пропаст. Тя използва силата на вятъра, за да им помогне да преминат. Погледнах настрани, чувствах се неудобно да видя нежния начин, по който Рен държеше Келси. Когато се обърнах и видях Ана също да ги наблюдава, усетих как топлината пълзи по врата ми. Тогава най-накрая се озоваха пред вратата, където беше скрит монолитът.
Келс притисна ръката си към отпечатъка на вратата и извика при появилата се светлина, но Келси не можа да види какво направихме. За нея къната просто светеше в червено, но ние видяхме връзката между нея и нейния тигър. И Келси, и Рен блестяха със златистата си светлина, аурата, която показваше тяхната връзка и сърцата им, които бяха в хармония едно с друго. Тя се уви около телата им и ключалката реагира не само на нас, но и на другата версия на богинята и нейния тигър.
Вратата се плъзна и аз и Ана ги последвахме.
Келси направи нужното, за да задейства монолита и Ана вдигна ръце, предизвиквайки химическа реакция, която разкри резбите. Двамата седнахме на върха на голям камък, когато киселината започна да се разпространява по страните на камъка и по пода. Искахме да останем достатъчно дълго, за да сме сигурни, че няма да се изгорят и че двамата са успели да излязат безопасно, преди да унищожим пещерата.
Без да обръща внимание на разпръскващата се златиста течност, Келси се беше навела над един камък и го чистише и правеше снимки. Рен вече беше видял опасността, но Келси не я забелязваше. Той изръмжа тихо. Ана си помисли, че ако ги стресне малко, може да ги раздвижи, затова леко разклати пещерата. Камък падна от тавана и се пръсна в киселината.
Петно златиста течност падна върху ръката ми. Изсъсках, размахвайки я и очите на Рен се стрелнаха нагоре към мястото, където бяхме, сякаш можеше да ни види, но бях убеден, че не може нито да ни види, нито да ни помирише, и така или иначе беше много по-загрижен за Келси, отколкото за всеки друг странен звук в рушащата се пещера.
Киселината бълбукаше върху опакото на ръката ми, бързо прояждайки кожата ми.
Дори когато се излекувах, тя продължи да работи. Каквото и да беше направила Ана, беше мощно. Просто се надявах, че няма да стигне до Келси или Рен.
Анамика стисна устни. След това се наведе, взе ръката ми в своята и духна тихо на място. Киселината изсъхна и се разнесе. Внимателно прокарвайки пръсти по вече заздравялата кожа, тя вдигна ръката ми към устата си. Дъхът спря в дробовете ми, докато гледах плътните й устни да докосват кожата ми. Въпреки че не дишах, сърцето ми започна да бие в стакато.
– По-добре ли е? – изрече тя, след целомъдрената си целувка.
Кимнах тъпо, отворил собствената си уста. Казвайки си, че трябва да се съвзема, чух Рен да скимти. Той отскочи, клатейки предпазливо лапа. Ана изпрати целувката на богинята и на Рен, лекувайки раната му и аз се зарадвах, че не й се наложи да го целува така, както мен. После размаха върховете на пръстите си и треперенето се засили. Точно когато монолитът се пръсна и счупи и тежки парчета започнаха да падат, Ана отвори дупка, водеща навън, и Рен се възползва от това, проправяйки път с нокти, докато стана достатъчно голяма, за да избягат и двамата.
След като излязоха, един камък се стовари върху дупката и ние потънахме в мрак.
Назад към част 26 Напред към част 28
