Глава 36
Изпълнено обещание
– Проклятието! – Повторих аз и гласът ми заглъхна.
– Да. Кадам го е оставил за накрая.
– Оставил го е последно в списъка с определена цел, нали?
Ана кимна:
– Искаше първо да имаш време да обмислиш всички последствия.
– Винаги е бил умен – казах аз, обръщайки й гръб.
Ана замълча за момент, оставяйки ме да събера мислите си. Накрая тя сложи ръка на рамото ми и каза:
– Никой от нас няма да те принуди да вземеш това решение. Ако решиш да отмениш проклятието, за да предотвратиш всичко това да се случи, няма да те съдя.
Хванах ръката й и я обърнах към себе си и япопитах:
– Какво би избрала, Ана?
– Какво аз бих избрала е без значение. Ти си този, който е загубил не една, а две жени, които си обичал. Преживявал си самотата и болката, докато си бил в джунглата. Ти си този, който беше обречен, до края на дните си да бъдеш тигър.
– А какво ще кажеш за себе си? – Попитах я. – Би ли избрала живота на богиня? Знам, че не го искаш. Във всеки случай не и когато Сунил си тръгна.
– Не – тихо отвърна тя. – Тогава не го исках.
– А сега?
– Сега, аз… Това е живот, който искам да живея, но не и без… – Тя прекъсна и прехапа устни.
– Не и без мен – завърших вместо нея.
– Да – каза Ана. – Ако след тази последна точка от списъка, решиш да останеш човек, да се отречеш от силата на амулета Деймън, тогава аз също ще изживея живота си като смъртна.
Допрях челото си до нейното.
– Ако направя това, ние никога няма да се срещнем.
-Не.
– Няма значение – разтвожено казах. – Няма решение, което да трябва да се взима. Ако аз не приема силата, Йесубай пак ще умре. Рен и аз вероятно щяхме да загинем от ръцете на Локеш, ако не веднага, то съвсем скоро, а ти… ще бъдеш роб на онова чудовище, което малтретира деца. Това ли искаш?
– Не – каза Ана – но това, че ще отхвърлиш амулета, не означава непременно, че всички тези неща, които спомена, са неизбежни. Помисли си. Без амулета Локеш щеше да умре преди много години. Йесубай никога нямаше да се роди. Това ще нулира времето. Кой знае какво ще бъде въздействието върху света? Може би това означава, че човекът, който малтретираше мен и децата, също няма да се роди, или може би ще бъде напълно различен или ще живее в някой далечен град. Не можем да знаем.
– Кадам знае – казах тихо. – Може би, ако не бях такъв страхливец, щях да тръгна по пътя, както той направи, и да зърна бъдещето си, да следвам различни времеви линии.
Вземайки лицето ми в ръцете си, Ана каза:
– Той не искаше това за нас, помниш ли? Сам видя как това знание го натовари.
Кимнах.
Тя продължи:
– Не позволявай страхът от това, което си видял в миналото, или страданията на твоето семейство и приятели да решат този най-важен избор за теб. Никога в историята на света не е имало човек, който да е притежавал дарбата да вижда назад във времето по този начин. Да, мисли за миналото си, но помисли и за неизживените предстоящи години. Позволи на сърцето си да те води и слушай само неговия шепот. Обещай ми, че ще направиш това, Сохан.
Хванах китката й и доближих дланта й до устните си. Затворих очи, целунах я и казах:
– Обещавам, Ана.
– Тогава, когато си готов, ще тръгваме. Ще наблюдаваме невидими известно време, за да можеш да вземеш решение и бъди сигурен, че аз ще подкрепя избора ти, какъвто и да е той.
С върховете на пръстите си тя докосна амулета на Деймън, който беше на мен, и се наведе, за да целуне бузата ми.
Когато вдигна глава, аз се облегнах назад и свалих бижуто, което бях скрил зад амулета. Бях го взел, когато събудих Ана, след като придружих Лейди Копринена буба до дома й, мислейки, че ще намеря подходящия момент да й го дам.
– Без значение какво се случва – казах аз – искам да вземеш това. Технически, той вече ти принадлежи. Беше скрит в една от тиквите в Къщата на кратуните.
Отворих пръсти и тя взе пръстена, като го поднесе към светлината. Беше обикновен пръстен – сребърна лента от вплетени една в друга лози, който е в мен още от Горичката на сънищата, когато бях там с Келси и сега знам, че ми е напмонял за нея, за нас. Никога не ми се е струвало правилно да го дам на Келси, въпреки че го бях запазил с намерението да ѝ го подаря в някакъв момент. Сега вече знаех защо не го направих. Винаги е трябвало да принадлежи на Ана.
– Даваш ми този пръстен, за да спечелиш благоволението ми ли? – Попита тя с усмивка. – Ако е така, ти вече имаш способността да подчиняваш богинята на волята си.
Поклатих глава.
– Не искам нищо в замяна. Това е символ на уважението ми към теб.
– Ах. Трява ли да тълкувам това, че съм някакъв плевел, който те задушава? – Подразни ме тя.
Хванах ръката й и я притеглих към себе си.
– Не – казах тихо. – Възприемам те така, както ти цветята.
Докоснах върховете на пръстите си до косата й, продължих:
– Ти си рядък и скъпоценен цвят, който ми носи наслада всеки път, когато го приближа. Каквото и да се случи след това, искам да знаеш, че не съжалявам за това пътуване с теб, а връзката, която споделяме, е нещо, което ценя.
Ана плъзна пръстена на пръста си и след това уви ръцете си около врата ми.
– Тогава и пръстенът е нещо, което ще ценя – каза тя.
Обгърнах я с ръце, призовах силата на амулета и двамата прескочихме във времето. Ние се рематериализирахме в двореца на Локеш и останахме извън времето, така че да бъдем невидими за хората около нас. Ана хвана ръката ми и закрачи напред, следвайки звука на гласовете. Завивайки зад ъгъла, се натъкнахме на бившия ми аз, който говореше с Локеш.
– Къде е той? – поиска моето старо аз. – Не можеш просто да го хвърлиш в затвора.
– Успокой се, млади принце. Той не е пострадал. – Под носа си Локеш добави: – Поне не толкова, че да не оцелее.
По-младото ми аз се обърна и присви очи, но Локеш залепи усмивката на политик на лицето си.
– Трябва да ми вярваш, когато ти казвам, че това ще проработи. Всичко, което трябва да направим, е да му покажем, че дъщеря ми те обича и твоят Дхирен сам ще развали годежното споразумение. След това, ако той наистина е любящият брат, за когото твърдите, че е, ще договорим нови условия.
– Що се отнася до мен, аз ще играя ролята на отмъстителния баща, който е бил измамен от семейство Раджарам. За да защитя своята чест и тази на семейството си, наследникът на Раджарам трябва да плати каквато и да е цена, която пожелая, за да не се разчуе този срам. О, той може би ще те намрази за известно време, но съм сигурен, че накрая всичко ще се нареди както трябва.
Той хвана рамото на предишното ми аз и каза:
– Заедно ще му намерим нова булка, която ще бъде по-подходящ избор. След като бъде щастливо женен, той скоро ще забрави всички тези неприятности.
„Подъл човек“ – изсъска Ана. – „Радвам се, че е мъртъв.“
Съгласих се. Останахме да слушаме как двамата правят планове и след това последвахме стария си аз навън, като го следвахме, докато не намери Йесубай. Когато тя беше в ръцете му, и отдръпна воала си, чух изненаданото ахването на Ана.
„Тя е прекрасна“ – каза Ана. – „Спомените ти за нея са неточни.“
„Спомените често са такива. Когато предитова, чрез моите спомени видя Йесубай, аз все още мислих, че съм влюбен в Келс. И вероятно това е изкривило спомена. Но ти си права, Йесубай беше красива.“ – Замислих се, докато гледах как двамата се прегръщат. Погледнах лицето на Ана и установих, че изражението й е неразгадаемо. Дали мрази Йесубай? Ревнува ли? Ако Ана беше тази, която е в обятията на непознат, не знам какво бих направил. Вероятно ще го удуша. Но Ана наблюдаваше тихо.
Аз също проучвах момичето с виолетовите очи, тъй като тя беше точно това, момиче, едва на шестнадесет години. По онова време Йесубай щеше да е подходяща съпруга или за мен, или за Рен. Но сега, векове по-късно, тя ми изглеждаше толкова млада. Ако се погледна в огледалото, лицето ми може и да не изглежда толкова различно от младия мъж, който държи Йесубай в прегръдките си, но в очите ми се виждаше възрастта ми. Носех годините в себе си. Бяха ме разтеглили и оформили точно толкова, колкото и са го направили белезите по плътта ми.
Толкова много ми се беше случило, откакто бях това момче. Чувствах се съвсем различен човек. Тялото ми беше младо, но духът ми беше толкова стар. Докато ги гледах заедно, сърцето ми се разтуптя. Не от чувствата към това сладко момиче, което беше дъщеря на чудовище, а с чувство на тъга и скръб заради един прекъснат живот.
– Какво се случва? – Попита Йесубай, отдръпвайки се от прегръдката.
Моето по-младо аз отговори:
– Баща ти каза, че ще трябва да се изправим открито срещу него и че той вярва, че Рен ще бъде по-отстъпчив, ако гледа на нас тримата като на единен фронт. Брат ми технически е затворник на баща ти, но той ме увери, че ще заплашва Рен само докато не ни даде това, което иска, след което ще подпише ново споразумение за годеж.
– Но…
Точно тогава Локеш се натъкна на тях.
– А, ето те, скъпа моя.
Беше очевидно, че Йесубай се страхува до смърт от баща си. Тя вдигна воала си, веднага щом чу гласа му и наведе глава. Отдръпвайки се бързо от момчето, което обичаше, Йесубай постави ръката си върху тази на баща си.
– Ако ни извиниш, Кишан – каза Локеш – ще придружа дъщеря си до нейната стая, за да си почине и да се преоблече, преди брат ти да бъде повикан.
– Разбира се – каза старото ми аз.
Внимавах да стоя на голямо разстояние от него, докато изоставяхме стария Кишан и вместо това тръгнахме след Йесубай и Локеш. Той поведе дъщеря си нагоре по каменни стъпала. С три заключени врати между нейната стая и градината, той беше направил така, че Йесубай да не може да избяга.
След като Йесубай и Локеш влязоха в стаята й, вратата беше заключена веднага след тях. Решихме, че е най-добре да изчакаме в залата. Въпреки това чухме части от разговор и прошепнати заплахи. Ана така или иначе се канеше да влезе, когато вратата внезапно се отвори и Локеш излезе. Тъй като Йесубай беше на безопасно място с бавачката си, решихме да последваме Локеш.
Бащата на Йесубай заключи вратата й и след това влезна в следващата стая.
Точно когато се канехме да го последваме, през вратата чухме тревожния глас на момичето. Йесубай говореше достатъчно тихо, така че войниците отвън да не можеха да я чуят, но достатъчно силно, за да бъде чута от една богиня и нейния тигър.
– Иша – каза тя – толкова съм уплашена! Той ще ги убие!
Ана ме погледна многозначително. Хванах ръката й и я стиснах. Оставихме Йесубай с бавачката й, която я утешаваше, и мигновено прекосихме двора, минавйки през самите стени на двореца, и проследихме Локеш, който беше в тронната зала с най-довереният си човек.
– Когато го доведеш – каза Локеш – увери се, че Йесубай е първото нещо, което ще види. Двамата влюбени принцове ще се надпреварват да ми дадат това, което искам.
– И след като умрат, ще получа наградата си?
– Да, да, дъщеря ми ще бъде твоя. Сега върви. Приготви затворника.
След като мъжът си тръгна, Локеш затвори вратата и я залости, след което вдигна ръце и започна да упражнява да използва силата на амулета. Ана го гледаше като зашеметена. Силата не дойде естествено за Локеш. И двамата усещахме как амулетът се съпротивлява на желанията му.
„Не е той този, който трябва да го контролира“ – каза Ана. – „Амулетът се бори с него.“
„Така е.“
„На Локеш и неговите предци никога не е било писано да притежават тази сила. Те са били само пазители.“ – Гледахме как Локеш се опитва. Вените на ръцете му се открояваха почти черни на фона на кожата му. – „Това го унищожава“ – каза Ана. – „Ще го доведе до лудост, както и Кадам каза.“
„Дали ще засегне и Кадам по същия начин?“ – Попитах.
Ана прехапа устни.
„Колкото повече се използва тази сила, толкова повече тя унищожава онези, които я използват. Но Кадам притежава само едно парче.“
Тя хвана ръката ми.
„Ние ще бдим над него.“
„Тогава какво ни защитава нас?“ – Попитах.
Ана ми хвърли поглед, който беше многозначен. Единственият проблем беше, че не знаех какво точно казва или не.
„Може би някой ден ще разберем“ – тихо отговори тя.
След около час използване на амулета, Локеш се беше изпотил. Той посегна за една кърпа и избърса челото си точно, когато на вратата се почука. Той я отвори и изсъска:
– Какво има?
– Дъщеря ви е готова. Тя е с по-младия принц. Реших, че е най-добре да не ги оставям сами твърде дълго.
– Много благоразумно от твоя страна – каза Локеш. – Дай ми момент и след това ги придружи вътре.
Човекът изчезна и Локеш използва силата на амулета, за да охлади тялото си. Той навлече халата си и приглади косата си. Когато приключи, неговият слуга влезе, поклони се и покани Йесубай и моето старо аз в стаята.
Колко горд изглеждах тогава. Колко щастлив и самоуверен. Да, тревожех се за Рен, но бях по-загрижен за момичето, хванало ръката ми. Ана беше права, че спомените ми за Йесубай не бяха точни. Тогава всичко, което виждах, беше нейната красота. Добротата в очите й. Любовта, която очевидно изпитваше към мен. Сега можех да видя как страхът блести в очите й, треперенето на устните й, което помрачаваше усмивката й, и неизплаканите сълзи, каращи очите й да блестят.
След като седнаха и Локеш ича даде последни инструкции, войниците доведоха Рен. Той беше бит, но това не беше нищо в сравнение с мъченията, на които Локеш щеше да подложи Рен в бъдеще. В този момент от живота си Рен все още беше пълен с надежда и самочувствие. Дори когато ме видя да седя на трона с Йесубай и разбра за моето предателство и нейната нелоялност, неговият гняв и тъга бяха много слаби, сравнени с това да загуби Келси.
Рен каза:
– Защо ти – ти, който си почти семейство – се отнесе ксъм мен с такова… негостоприемство?
– Скъпи мой принце – отговори Локеш – имаш нещо, което желая.
Трепнах, принуждавайки се да слушам отново всяка дума, казана от Рен. Сякаш той задаваше въпросите на мен, а не на Локеш. Да, бащата на Йесубай ни беше причинил болка, но сега вината беше моя. Аз, Кишан, всъщност щях да го накарам да страда с години.
– Нищо, което би искал, не може да оправдае това – каза Рен. – Няма ли нашите кралства да се обединят? Всичко, което имам, беше на твое разположение. Трябваше само да поискаш. Защо направи това?
Защо, наистина? Въпреки че брат ми не можеше да ме види, аз се приближих до него и сложих призрачна ръка на рамото му. И двамата се взирахме в Локеш, докато той прокарваше ръка по челюстта си. Да бъда с Рен така, да стоя до него, това е нещо, което винаги е трябвало да бъде. Братя, рамо до рамо.
– Плановете се промениха – каза Локеш. – Изглежда, че брат жи би искал да вземе дъщеря ми за своя жена. Той ми обеща определени възнаграждения, ако му помогна да постигне тази цел.
Двамата тръгнаха напред-назад. Сърбяха ме ръцете да направя нещо. Да спра Локеш. Тук. Сега. Но не трябваше да го правя. Бях там, за да взема решение. Такова, което щеше да повлияе не само на моя живот, но и на всеки един човек, когото обичах.
По-младото ми аз изсъска:
– Мислех, че имахме уговорка. Доведох брат си при теб само защото се закле, че няма да го убиеш! Трябваше да вземеш самоамулета. Това е всичко.
– Ти трябваше да си научил досега, че вземам каквото си поискам – отговори Локеш.
Това ли бях и аз, човек, който вземаше? Бях взел Йесубай. Бях взел Келси. И сега имах Ана. Ако взема решението да запазя силата на амулета, щях ли да отнема нейния избор? Този на Рен?
Тогава го чух.
„До теб съм, братко.“
Зашеметен, бързо вдигнах поглед и видях, че Рен и старият ми аз се гледат право в очите. Това моят глас ли беше или на Рен? Възможно ли беше винаги да сме били свързани по някакъв начин чрез амулета на Деймън, или просто чувах ехо от мисли, идващи от по-младото ми аз? Нямаше как да знам.
Викът на Локеш отклони всички погледи към него.
– Може би имате нужда от демонстрация на моята сила. Йесубай, ела!
Бедното момиче скимтеше и извиваше тялото си на златния стол, когато той се приближи. Преди да успее да я достигне, Рен, винаги героят, се намеси и върна вниманието на баща й към него.
Брат ми извика:
– Ти си като навита кобра, която се е скрила в кошницата, чакайки момента да удари.
Той погледна Йесубай и след това стария ми аз.
– Не виждате ли? Вашите действия освободиха усойницата и ние сме отровени. Неговата отрова сега тече през кръвта ни, унищожавайки всичко.
Колко иронично, че всъщност усойницата е тази, която в крайна сметка унищожи Локеш. Ако само Фаниндра беше тук сега.
– Искаш ли да я чуеш как крещи? – Локеш се закани. – Обещавам ви, че го прави доста добре. Предлагам ти избор за последен път. Отстъпи ми твоето парче.
Докато Локеш, с лилаво лице, заплашваше Рен, си помислих за Йесубай.
Сега знаех от първа ръка какво е претърпял Рен от ръцете на Локеш. Но какво беше изстрадала тя? Рен беше в капан с Локеш само за няколко месеца, но Йесубай беше живяла с него шестнадесет години.
– Така да бъде – каза Локеш и извади нож от мантията си. Той прошепна някакви думи, докато въртеше медальона, извиквайки кръвното заклинание, за да направи Рен негов роб.
Докато работеше, забелязах нещо, което не бях видял преди. Светлината нарастваше около Рен и Локеш с напредването на заклинанието, но Йесубай също светеше.
„Виждаш ли това, Ана?“ Попитах.
„Тигровият камък, издълбан от яйцето на феникса, ни показва истината“ – отговори Ана.
Изглежда, че вече няма нужда да докосвам парче от камъка на истината, за да надникна в сърцата на другите. Можех да го видя през очите на Ана. Цялото тяло на Йесубай сякаш блестеше със златен блясък, който ми напомни за Ана, когато беше във формата на богиня. Отидох до Ана, където тя стоеше и гледаше тихо, с гръб към една колона.
„Какво се случва с нея?“ – Попитах точно когато бившият ми аз скочи от подиума, за да атакува Локеш.
Йесубай се изправи и аурата й нарасна, докато заприлича на малко слънце, което ще избухне.
„Мисля, че е дарба“ – каза Ана, скръстила ръце на гърдите си. Тя затвори очи. – „Да. Когато Локеш е убил майката на Йесубай, Ювакши е имала предсмъртно желание, родено от любов към дъщеря й. Последната й молба отеква в мислите ми дори сега.“
„И какво е то?“ – Попитах.
„Това е простото желание на една майка. Нейното бебе да знае, че е обичано и да бъде защитено от баща си. Молбата на Ювакши беше чута и Вселената изпълни молбата й. Поради това Йесубайда бъде невидима.“
„Искаш да кажеш, че тя може постепенно да напуска времето като нас?“
Ана се замисли над това.
„Не. Вярвам, че това е просто форма на камуфлаж, като тази на животните, които се смесват с околната среда.“
„Тогава тя е можела да се махне от него по всяко време.“
„Да, но младата Йесубай е обичала своята дойка и често е изпращала молби до боговете. Тя никога не би я изоставила. Баща й направи всичко възможно да я изнудва с нея.“
„Тогава каква е другата й дарба?“
„Чудото на изцелението, както за нея самата, така и за другите. Това е този дар, който тя ти дава сега.“
„Какво? Какво правиш…“
Ана ме хвана за ръката и ме обърна обратно към сцената. Локеш се бореше с по-младото ми аз, докато Рен се мъчеше да се изправи на колене. В същото време Йесубай, с вдигнати ръце, пееше и шепнеше молитви за божествена намеса. Ана и аз наблюдавахме как силата се издига от тялото на Йесубай в златен облак. Раздели се на две, половината от него се стрелна към Рен, а другата половина към предишното ми аз. Раните на принцовете моментално започнаха да заздравяват.
„Искаш да кажеш, че затова можем да се лекуваме? Винаги съм смятал, че е свързано с амулета или със самия тигър.“
Ана поклати глава.
„Изцелението ви винаги е било дар от Йесубай.“
Изпълни ме сладко чувство на дълбока благодарност. Колко често бях приемал за даденост способността ни да лекуваме? Рен и аз щяхме да умрем няколко пъти, ако не беше нейната саможертва.
Погледнах отново към момичето, но Йесубай изчезна. Ана я посочи и аз просто успях да различа призрачната й фигура, докато вдигаше нож. Тя заби оръжието в гърба на Локеш, но ударът не беше достатъчен, за да го убие.
Смелото момиче, чието наметало на невидима падна, скочи пред стария ми аз, за да го защити, когато Локеш го напна, за да го убие. Той използва силата на въздуха и земята, за да я удари достатъчно силно, за да вдигне дребната й фигура високо във въздуха.
Тя падна и очите ми се напълниха със сълзи, когато чух как главата й се удари в ръба на подиума. Дори и да не знаех какво се беше случило след това, и Ана, и аз имахме достатъчно опит, за да разпознаем в това смъртоносен удар. Времето замръзна.
Ана сложи ръка на моята.
– Сега ще отида при нея – каза тя, като се поколеба, сякаш ме молеше за разрешение.
Кимнах и Ана използва силата си, за да се трансформира в богинята, но без допълнителните ръце. Това не ме изненада, но се изненадах да видя, че Фаниндра се присъедини към нея. Змията надникна към Локеш и изсъска, отваряйки челюсти.
– Все още не, моя мила – каза Ана на Фаниндра и след това размрази времето около Йесубай. Виждах, че насочва достатъчно енергия, за да отложи смъртта на момичето. Ана коленичи до Йесубай и я хвана за ръката.
– Здравей Йесубай – каза тя. – Винаги съм искала да се запозная с теб.
Йесубай се опита да каже нещо, но само един дъх раздвижи въздуха. Ана се усмихна нежно и използва силата си, за да помогне.
– Можеш да говориш, ако искаш – каза тя.
– Кой… коя си ти? – попита Йесубай. – Какво се случи?
– Аз съм богинята Дурга.
– Богиня?
Йесубай попита дали Ана ще спаси всички. Въпреки че Ана каза не, се чудех дали това е вярно. Ана със сигурност ме беше спасявала безброй пъти.
– Не разбирам. Тогава защо си тук? – Попита умиращото момиче.
– Както казах, исках да се запознаем.
– Защо?
– Исках да разбера каква си.
Ана вдигна поглед към мен.
– По-конкретно, исках да разбера дали го обичаш.
– Да обичам кого?
Ана се поколеба, преди да отговори:
– Кишан.
Тогава пристъпих напред с намръщено лице и поклатих глава, но Ана продължи.
– Да – тихо отговори Йесубай. – Обичам го. Съжалявам за случилото се с Дхирен. Той е добър човек. Той не заслужаваше да бъде измъчван по този начин. Ако можех да върна времето назад и да направя нещата по различен начин, бих го сторила.
– Вярвам ти – каза Ана.
– Те не заслужават съдбата им да бъде обвързана с моята.
– Не искам да се тревожиш за съдбата им, Йесубай.
– Но Локеш…
Ана погали момичето по бузата, наведе се и прошепна:
– Баща ти ще бъде победен, но това няма да се случи сега.
– Ще доживея ли да го видя?
Ана отвори уста, но отговорът се забави.
– Аз не съм като другите, които предсказват бъдещето, така че ще отговоря на въпроса ти. Няма да преживееш този ден. Падането ти счупи врата.
– Но мога да се излекувам сама – настоя Йесубай.
Чувствайки се сломен, се спуснах на подиума до Ана и Йесубай, обхванал главата си с ръце. Докато Ана обясняваше на Йесубай, че дарбата й вече я няма, тя се пресегна и стисна пръстите ми.
– Доказах ли, че съм достойна? – попита Йесубай.
– Няма какво да ми доказваш, Йесубай.
– Може би не, но Кишан каза, че дарба може да бъде дадена дори на най-низшите същества, които боговете смятат за достойни.
Дъхът ми спря. Какво би пожелала Йесубай? Да живее? Да накара богинята да ни отведе далече от тази стая?
– Какъв дар търсиш? – попита Ана с присечка в гласа.
– Ще… ще се погрижиш ли за него?
Ана се усмихна нежно на безкористното момиче.
– Да. Ще бдя и над двамата принцове. Това ти го обещавам.
След това Йесубай помоли богинята да спаси бавачката й. Тогава тя каза последното си желание, това, което щеше да остане гравирано в сърцето ми, от този ден нататък.
Йесубай каза:
– Тогава жертвата си е струвала.
Сърцето ми замлъкна. Заслужавах ли си тази жертва? Това красиво, сладко и смело момиче мислеш, че засужавам. Рен също мислеше така. Кадам също. Ако имах възможност да попитам Келси, знам точно какво би казала.
– Сега си почивай, мила моя – каза Ана. – Много си смела.
Ана погали косата на Йесубай и постепенно изчезна от времето, рестартирайки го и ставайки невидима.
Старият ми аз падна на колене и вдигна умиращото момиче.
– Даяйта, любов моя. Не ме оставяй – помоли той.
И двамата усетихме момента, в който сърцето на Йесубай спря да бие.
„Защо й зададе този въпрос?“ – Попитах Ана.
„Имаш предвид за любовта й към теб?“
Аз кимнах.
„Трябва да знаеш. Част от теб винаги се е чудила дали тя наистина те е обичала или е била съучастничка на баща си. Когато бях във формата на гарван, видях какво се е случило тук от твоята гледна точка. Беше очевидно, че много те е грижа за нея, но носиш болката в себе си дълго време. Обвиняваш себе си за смъртта й, но също така се обвиняваш, че не си видял капана, в който влезна.“ – След това продължи: – „Изпитваше вина и се самообвиняваше и в резултат на това ти реши, че Йесубай не те обича.“
„Това донякъде определяше и твоите чувства към Келси. Съмнението, относно мотивите на Йесубай, не можех да премахна. Досега. Ето защо я попитах. Йесубай те е обичала, Сохан. Трябва да я почитаме за дара, който тя даде доброволно.“
Ана се наведе до ухото ми и прошепна:
„Изчакай малко, докато се погрижа за прислужницата на Йесубай.“
Кимнах й и тя изчезна. С едно щракане на пръстите времето отново замръзна. Обиколих сцената, оглеждайки всеки един от участниците.
Дори Локеш, с обезумялото си изражение на лицето, беше човек, с когото трябваше да се съобразя. Насочих се към големите колони, зад които се виждаше джунглата, застанах на мраморните стъпала и погледнах към дърветата.
Това беше то.
Големият ми избор.
Щях ли да преживея всичко това отново, да прокълна себе си и Рен да станем тигри или да си върна смъртността и да прегърна младия принц, който трябваше да бъда?
Ако се откажа от всичко, никога няма да срещна Келси или Ана. Ако амулетът останеше у нас, тогава Рен и аз заедно, щяхме да се бием с Локеш, може би дори щяхме да победим, но амулетът на Деймън завинаги щеше да остане на парчета. Или, ако загубим, тогава Локеш ще успее да вземе всички части на амулета. Той ще го съедини и ще се издигне, като бавно ще полудява и накрая ще унищожи себе си и много други.
Но има и друга възможност. Ако Ана беше права, тогава без тигъра, амулетът на Деймън нямаше да съществува и Локеш отдавна щеше да е мъртъв, когато Рен и аз сме се родили. Ако случаят беше такъв, Рен и аз щяхме да се върнем у дома, с родителите си и подготвяйки се за следващият етап от живота ни. Йесубай никога нямаше да бъде родена.
Потърках длан по гърдите си. Имаше твърде много променливи. Исках Кадам да ми каже какво да правя. Но не беше ли го направил вече? Да прокълна себе си, беше в списъка. Нарочно го беше поставил на последно място, но предложението му беше ясно.
Въпреки това и той, и Ана искаха да ми дадат възможност да избирам. В сърцето си знаех какво трябва да направя. Сега просто трябваше да събера смелост.
Ноздрите ми се разшириха, когато долавях аромата на жасмин и рози.
– Имаш ли нужда от повече време? – тихо попита Ана.
Обърнах се и я придърпах в ръцете си.
– Не, прекрасна милейди. Направих своя избор.- Погледът на Ана се отмести. – Но преди това да се случи, има нещо, което трябва да знаеш.
– Какво, Сохан?
Направих пауза. Думите бяха там, чакаха да бъдат казани. В сърцето си вече бях признал истинността им, но се въздържах, защото не исках да бъда уязвим отново. А сега бях тук, готов да взема решение, което щеше да промени живота ми завинаги. Единственото, което оставаше, беше – Ана.
Докоснах с върха на пръста си брадичката й, повдигнах я, за да ме ме погледне.
– Преди това, искам да ти кажа…
– Да?
– Искам да знаеш, че те обичам, Ана. – Устата й се отвори с тиха въздишка. – Трябваше да ти го кажа отдавна.
– Кога… кога го разбра? попита тя.
– Трудно е да се каже. Когато ми върна спомените ми, момчешката ми влюбеност се върна с пълна сила. Предполагам, че ако го погледнеш по този начин, аз съм влюбен в теб от дванадесетгодишен. Съжалявам, че ми отне толкова време да го призная. Както знаеш, аз съм малко твърдоглав.
Ана се протегна и ме погали по косата. Хванах ръката й и наведох глава, за да целуна дланта й.
– Ако това е моментът за признания, тогава ще призная, че и аз те харесвам, още от както дете.
– Значи изпитваш към мен просто привързаност? – подразних я с усмивка.
– Не, Сохан – твърдо каза тя и ме хвана за ръцете. – Привързаност е думата, която използвам, за да опиша чувствата си към оръжията или любимия си кон или – как се казваше? – Пуканки. Това, което чувствам към теб, се превърна в постоянна болка в сърцето ми. През деня копнея да усетя устните ти върху моите и как ме гледаш. През нощта мечтая да съм сгушена в ръцете ти. Това е доста изнервящо преживяване и крайно неприлично за войн. Разсейваш ме от всичко, върху което трябва да остана съсредоточена. Ако кажеш, че това е любов, тогава вярвам, че е така.
– Разбирам. – Погалих с върха на пръста си лицето й и проследих луничките по носа й. – Може би има някакъв вид еликсир, който може да поправи това.
Тя се намръщи и ме блъсна в гърдите.
– Не желая никакъв еликсир.
– Искаш да кажеш, че искаш да продължиш да се чувстваш по този начин? – с престорено удивление, попитах аз.
Ана скръсти ръце и се извърна, мърморейки:
– Ти си глупак и жалко извинение за тигър. Не знам как мога да обичам такъв неприятен мъж.
Смеейки се тихо, емоциите бяха горчиви, скръстих ръце около нея и промърморих в ухото й:
– Значи наистина ме обичаш.
– Да, Сохан – каза тя, накланяйки глава, за да мога да целуна ухото й. – Обичам те. Повече, отколкото някога бих повярвала, че е възможно.
Точно това беше, което исках, не, което трябваше да чуя и въпреки това дори сладостта на думите й не можеха да направят по-лесно това, което щеше да се случи. Тя се изви в ръцете ми и уви своите около кръста ми. Вгледах се в прекрасните й зелени очи и сплетох копринената й коса между пръстите си. Плъзнах ръката си зад главата й и я притеглих към себе си. Когато устните ми докоснаха нейните, това беше различно от всички останали наши целувки. Не беше пълна със сила или сътворение. Това не беше целувка на богиня и нейния партньор.
Беше просто целувката на мъж, целуващ жената, която обичаше.
За първи път отворих ума си за нея напълно, напълно, без колебание и резерви. Споделих всичко с нея – надеждите си, мечтите си и по-важното – моето решение.
Тя се поколеба за момент, но след това ме стисна още по-здраво.
И двамата игнорирахме солените сълзи, които се стичаха по бузите ни.
Назад към част 37 Напред към част 39
