СОФИЯ
Вратите на терасата към покоите на кралицата се отварят и Илайджа влиза, облечен само в черни ленени панталони, които седят ниско на бедрата му, разкривайки изваяно тяло.
За миг пулса ми се учестява от нужда. Но бързо е прогонен от осакатяваща тревога, която заплашва да ме разкъса на парчета.
Това не е моя Илайджа.
– Ето те. – Студените кафяви очи ме намират в леглото ми. – Търсех те.
– Не е възможно да си търсил усилено. През последния час бях в покоите си. – Преструвам се, че се съсредоточавам върху книгата, която намерих в зоната за сядане, докато късам нишки от всичките четири сродства, сплитайки ги в плътно оплетена сребърна спирала, в готовност.
– Напуснала си празненството без мое разрешение – заявява Малахи.
– Не знаех, че ми трябва разрешение. – Не мога да помогна на сърдитостта в тона си.
„Кажи ми, ключ, какво е чувството да знаеш, че си играла пешка в продължение на векове с надеждата да се събереш със съпруга си, само за да откриеш, че вероятно никога повече няма да го видиш?“
Часове по-късно думите на прогонения крал – и неговата арогантност – все още парят под кожата ми. Как се осмели да ми каже такива неща? Как се осмели да посегне толкова близо до мен?
– Освен това бяхте зает с поданиците си, Ваше Височество. – По време на пиршеството през голямата зала се проточи постоянна опашка от лордове и дами, които един по един идваха на нашата маса, за да се представят и да се поклонят в краката на новия си владетел.
– Те също са и ваши поданици. Нима сте забравили короната, която украсява главата ви? Тази, която поставих там?
Напрегнах се, когато той заобиколи леглото и се настани на ръба му. Той взима книгата от ръцете ми, без да пита.
– Търсенето на Самара. – Захвърля я настрани, а разгорещения му поглед се плъзга по черната копринена нощница, която намерих в гардероба. Въпреки въстанието, при което безброй части от замъка бяха разрушени, покоите на краля и кралицата останаха непокътнати. Дочувайки стражите, звучи така, сякаш бунтовниците са съсредоточили усилията си върху търсенето на изчезнали деца. – Вие сте ми ядосана.
– Уморена съм. – Това не е изцяло лъжа. Изморена съм. Три века чакане ще го направят.
– Днес ти се нахвърли върху нашите посетители с много повече от умора.
Улових страната на звяра с удар от афинитета си. Предполагам, че ще им трябват кастери, за да излекуват изгарянето.
Малахи погали бузата ми с длан, преди да подхване брадичката ми, както би направил един любовник.
Настръхвам и се опитвам да се отдръпна, но хватката му се стяга, докато граничи с болка.
Тъмните му очи са изгарящи, докато се опитват да ме разчленят.
– Мислиш, че понеже съм приел тази физическа форма, не мога да усетя какво се случва в този твой отмъстителен ум? – Веждите му се извиват забавно, дори когато пръстите му се свиват.
В очите ми се появяват сълзи, но те не са от болка. Във всеки случай не физическа.
– Чаках почти триста години, направих всичко, което поискахте, и все още не сте ми върнали съпруга.
– Не го ли направих? – Той затваря очи, а устните му се изкривяват от мека усмивка.
Афинитетът ми бълбука под повърхността, молейки се да бъде отприщен. Мога да сложа край на това мъчение сега.
Когато очите му отново се отварят, той мига многократно, сякаш се връща в съзнание след дълъг сън. Той се фокусира върху лицето ми и очите му се разширяват от паника.
– Боже мой. – Той отпуска силната си хватка за мен, отдръпвайки се, сякаш изгаря.
Боже мой.
Съдбата на огъня никога не би казала такова нещо.
– Илайджа? – Питам несигурно.
Той въздъхва тежко и обвива ръцете си около мен, придърпвайки тялото ми към своето.
– Да, любов моя. Това съм аз. – Горещи устни се притискат към челото ми. – Аз съм все още тук. Бях тук през цялото време. Откакто ме намери в Нулинг. – Гласът му е дрезгав. – Това е един безкраен кошмар. Виждам и чувам всичко, но тялото и думите ми не са под мой контрол.
– Но ти ме виждаш?
– Виждам те. Твоята мъка, твоето разбито сърце.
Надеждата избухва в гърдите ми.
– Тогава не е твърде късно. Все още не съм те загубила.
– Не си. – Устните му се движат по бузата ми, после по устните ми.
Наслаждавам се на вкуса им срещу моите за дълъг миг, докато сълзите ми не се сливат с целувките ни.
– Не това исках да направя. – Поклащам глава, ридая. – Това не е това, което той ми обеща.
– Какво те предупредих за Малахи, най-скъпата ми София? Че не може да му се вярва. Че ще ти отнеме всичко.
Сезонът за кастриране отдавна е настъпил и отминал.
– Какво да правя?
– Нямам отговор за теб. – Бузите на Илайджа също са влажни от сълзи. – Но знай, че аз съм тук с теб. Ти не си сама. Твоята болка е и моя. – Целувката му се превръща в трескава, изпълнена с отчаяние и спешност, сякаш часовника е на път да изтече в нашия момент.
Аз отговарям на интензивността, ръцете ни отстраняват дрехите на другия, докато не останем само с кожа и хладния въздух, който нахлува от терасата.
Изкрещявам при първия тласък на Илайджа, обзема ме сънно чувство, когато спомените, които съм пазила векове наред, се връщат. Краката ми се увиват около бедрата му, докато той ме притиска, а пръстите ни се преплитат над главата ми. Толкова дълго съм чакала да усетя тежестта му върху себе си и вкусното парене от това, че ме изпълва толкова изцяло. Бих пожертвала всичко, за да запазя този момент завинаги.
– Виждаш ли, любов моя? Не съм те предал.
Косъмчетата в тила ми настръхват от внезапната промяна в тембъра.
Колкото бързо си беше тръгнал, толкова бързо се беше върнал.
Бедрата му спират и той се отдръпва, за да ми покаже жестоката си усмивка.
– Съпругът ти е с теб през цялото време. – Задъхвам се, когато той се втурва силно, а ръцете му се свиват около моите, докато заплашват да смажат костите ми. – И всяка вреда, нанесена на мен – от когото и да било – ще бъде двойно усетена от него.
Не толкова деликатно предупреждение, в случай че съм планирала да си отмъстя.
Преглъщам.
– Няма да ти се случи нищо лошо, докато съм на твоя страна.
– Не съм мислил така. И ако си ми добър слуга, може би ще ти позволя да го виждаш, от време на време. – Той ни преобръща, докато аз не разпъна бедрата му, а дължината му все още се намира дълбоко в мен. – Добър слуга ли си? – Топлите му ръце ме галят по бедрата, стискат ме, докато ме подканя да продължа.
Поглеждам отвъд чудовището под мен към мъжа, когото обичам, скрит дълбоко в него.
– Добър съм. – Извивам бедрата си, с което си спечелвам гърления стон на Малахи.
Ще защитавам Илайджа, докато не намеря начин да го освободя от този кошмар.