РОМЕРИЯ
Зората наднича през прозрачните прозорци, когато стигам до последната страница от дневника на Нилина, а очите ми са хлътнали от недоспиване.
– Осем пъти – викам в тихата стая.
Зандер вдига поглед от бюрото. Купчина запечатани писма лежи в подредена купчина, готова да бъде доставена на бързи криле от пратениците на Мордаин. Те обаче не са само до управляващата класа на Ибарис. Има писма, подписани от Зандер и адресирани до островните лордове и дами, в които той обявява съюза ни и намерението си да си върне трона.
– Нилина е накарала своите елементали да призоват съдбите осем пъти. – Веднъж Венделин ми каза, че за да призовеш съдба като елементал, на практика си обвързан с тях за цял живот. Но Нилина е имала достъп до стотици елементали през годините, в които е била кралица. Тя можеше да се свърже с всяка от съдбите без ограничения. С изключение на Малахи, разбира се, защото всички, които имаха афинитет към него, бяха убити при раждането си.
– Те отговорили на пет от тях. – Три призива бяха пренебрегнати, за голяма ярост на Нилина, въз основа на нейните язвителни записи. Тя обвинила елементалите и ги накарала да се отровят през нощта, с фалшиви твърдения, че са се поддали на промяната и са умрели в рамките на часове след като са се разболели. – Нищо чудно, че настояваше да ги държи тук, на каишка.
– Не е изненадващо, че владетел с достъп до властта ще я използва, въпреки законите и клетвите, които забраняват това. Трябваше да предположим това. – Зандер се изправя и се отправя към голямото легло, където съм се настанила, като сваля пластовете дрехи и оръжия, докато се приближава. – Не е изненада и това, че елементалите биха се съгласили за да спасят собствената си кожа. – Огромното легло потъва от тежестта му до мен.
– Двама отказали. Тя ги екзекутирала за измяна.
– Поданик, който не се подчинява, не е полезен. – Въпреки темата клепачите му натежават. Видът му може да работи с малко сън, но той изглежда уморен. – И така, какво е поискала от Съдбата?
– Веднъж Аминадав да излекува земеделските земи, повредени от разлома, който е направил.
– Той със сигурност не го е направил.
– В това е въпроса. Очевидно е, че го е направил. В продължение на сто години земята отново произвеждала.
Очите му светкавично се отварят.
– Извинение от една съдба?
– Тя не казва нищо за извинение. Тя попитала и той отговорил, и те отново имали посеви. Хората построили домове и цели села в покрайнините, търговията се възстановила. И тогава изведнъж всичко отново се сринало. Отначало фермерите помислили, че е странна зараза, но на следващата година нищо не пораснало. Затова Нилина накарала друг елементал да призове отново Аминадав и го помолила за още. – По-скоро поискала, ако думите в дневника ѝ са нещо подобно на това, което му е казала. – Тя настоявала, че Съдбата ѝ е длъжна след онова, което беше сторил на нейното царство.
– И? – Зандер слуша, заинтригуван.
– И се събудили през нощта, и всички тези полета, били избуяли с нови култури.
Веждите му се повдигат.
– Аминадав отново и е дал това, което е искала?
– Тя си мислила така. Нилина казала на хората, че именно нейните елементарни лечители са излекували земята. Ибарисанците я похвалили и нарекли празника на реколтата в нейна чест. И тогава хората започнали да се разболяват. Болки в стомаха и треска, усещане, че вътрешностите им горят. Лечителите на Мордаин продължавали да лекуват хората, а после те отново се разболявали. Не можели да го поправят. Никой не го свързал с реколтата до мъртвата среда на зимата, когато хората влязли в складовете си и открили, че всичко е почерняло от гниене за една нощ.
– Да кажеш на Съдбата, че ти е длъжна, не е начин да спечелиш благосклонност.
– Пише, че единственото нещо, което е оцеляло от заразата на Аминадав, е овеса.
– Именно с него жителите на Ибарис са оцелявали дълги години. Но според крал Барис през последните десетилетия дори овесените ниви са се поддали на гниенето. – Зандер поклаща глава. – Мордаин би трябвало да се досети за това, което е направила Нилина.
– Те го направили. Праймът по онова време, наречен – прелиствам страниците, за да намеря записа – Цирцея, тя разпитвала Нилина. Тя искала да знае кои елементали лекуват земята, но Нилина знаела, че Цирцея подозира истината. – В дневника има запис от шест страници за това. – Затова, за да прикрие следите си, Нилина накарала Прайма и елементала да бъдат екзекутирани в същия ден, като обявила, че са замислили да отровят ибарисанците.
– И Мордаин е повярвал на това?
– Не. Те спряли да ѝ изпращат елементали. – Има една изпъстрена с ярост страница от плановете на Нилина да отреже Мордаин от Ибарис и надарените ѝ деца, да ги запази и обучи за себе си, като използва тези, на които има доверие. Тя щяла да изгради свой собствен Мордаин в Ибарис.
– Именно това е предизвикало войната между Нилина и Мордаин. – Зандер се ухилва, докато парчетата си идват на мястото. – Беше ли достатъчно глупава да призове отново Аминадав?
– Не. – Тя го прокле и се прехвърли към Вин’нила, като предположи, че тъй като афинитета ѝ е към нея, ще бъде облагодетелствана. Трима различни елементали призоваха Вин’нила на три пъти, преди тя да се откаже. – И ги убила заради неуспеха им – или просто за да ги накара да замълчат. – Затова тя призовала Аоифе, която отговорила веднага.
– И ни даде дара на принцеса Ромерия?
– Все още не. Първия път, когато я призовава, тя помолила Аоифе да излекува земите на Ибарис. Аоифе ѝ казала, че не може да върне назад стореното от Аминадав и че единствения начин да продължи напред е да си върне Ислор. Аоифе я убедила, че той по право е техен и те се нуждаят от тези земи, ако Ибарис иска да оцелее. Затова тя убедила Барис да започнат война. Отнело му време, но накрая се съгласил.
– Да, спомням си – сухо казва Зандер. – Преди един век. Те загубиха.
– И тя го обвинила за това. – Омразата ѝ към съпруга ѝ и желанията му за вярност на практика изскачат от страниците. – Тя отново призовава Аоифе и този път я моли за помощ в победата над Ислор.
– Принцеса Ромерия.
Поклатих глава.
– Това е последното призоваване, когато тя поискала оръжие, което да убие всички. – Случило се точно както Ианка каза на Гезин, че се е случило, като Нилина и командира на армията на кралицата ѝ се чукали на олтара в светилището пред съдбата, която дори не можели да видят. Единственото видимо доказателство, че е била там, били златните рога в ръката на Ианка – ценен символ за защита и изцеление, който Нелина трябва да носи винаги. Това и бебето, което се появило девет месеца по-късно, с кръв, която един ден щяла да започне война. – При това второ призоваване Аоифе ѝ обещала съюзник.
– Саплините?
– Киер.
Зандер се намръщи, обмисляйки това.
– Ислор и Киер са в противоречие от векове. Искаш да ми кажеш, че Нилина стои зад тази армия, нахлула от изток? Че е работила с Адли? – Гласът му е натежал от шок. – Това е невъзможно. Дори той не би си партнирал с нея.
– Тук не пише нищо за Адли. Единственото, което пише, е това, което Аоифе е казала на Нилина чрез заклинателя, че – прелиствам страниците, където къдравия ѝ почерк е отбелязал думите – начинът да победим Ислор ще бъде първо да ги отслабим, така че да не могат да се борят със заплахите от две страни. Аоифе щяла да отрови Киер, принуждавайки ги да търсят решение на проблемите си в Ислор. – Ако Нилина следи събитията в Киер, тя не ги включва в този дневник.
– Да търси в Ислор, а не в Ибарис.
– Така е написано.
Зандер изучава тавана.
– Крал Черал никога не се е обръщал към нас за каквато и да е помощ. Не го е правил и баща му. Как да потърси Ислор?
– Не е казано. Може би Киер е работил с Нилина и Адли не го е знаел. Но изглежда, че отровата е дело на Аоифе.
– Би трябвало да има причина Киер да се съюзи с когото и да било, така че какво им е направила Аоифе? Трябваше да следим по-отблизо това царство.
Изучавам красивото му лице, докато той прехапва долната си устна в размисъл.
Той вдишва рязко. Нещо важно е щракнало.
– Най-доброто място за лорд Адли да се бие за територия и да спечели щеше да е при река Сангуин. Между неговите хора и армията на Киер те биха могли да завземат тази част на острова и да я задържат за себе си без проблеми. Но те прекосиха Сангуин и се насочиха към равнините на Аминадав. Те искаха тази земя. Или това, което тя може да даде.
– А реколтата не е ли това, за което баща ти и крал Барис преговаряха в замяна на принцеса Ромерия?
– Да, тя е ценна. Но Киер разполага с изобилие от богати и плодородни земи. Те търгуват с Кетлинг от години. Защо да рискуваш да изпратиш огромна армия от смъртни в царство с кръвно проклятие, за да се бориш с чужда кауза, ако не получиш нещо ценно в замяна? Нещо, което нямаш. – Той потупа долната си устна с показалец. – По време на жътва е имало набези от Киер, банди от крадци и нещастници. Атикус има много истории. Всички заловени пееха една и съща песен, оплакваха се от крал, който не споделя реколтата си. Но ако самия крал е готов да изпрати огромна армия през тях, като размера, който описа Бексли, може би вече не разполага с реколтата си.
Започвам да разбирам накъде са насочени мислите му.
– Защото Аоифе е отровила земята.
– Съдбите са го правили и преди. Доказателството е в онази книга. – Той кимва към дневника в ръката ми.
Ако Аминадав е използвал земята срещу Нилина…
– Стихията на Аоифе е вода – мисля на глас. – Значи тя е замърсила водата, която храни земята. Може би реките?
– Може би. Единственият начин да разберем това е да отидем в Киер и да попитаме самия крал. – Този път, когато той примигва, клепачите му се успокояват за няколко секунди.
– Бихме могли, нали знаеш. Да отидем и да се видим с този крал Черал.
– Ти просто искаш да видиш брат ми във вериги.
– Наречи това бонус. – Усмихвам се. Но знам, че Зандер често мисли за него. Усещам го.
Той въздъхва.
– Нека първо уредим нещата тук. Но нещо ми подсказва, че Аоифе е крояла интриги от толкова време, колкото и Малахи, за да се върне. – Очите му отново се затварят.
И все пак тя не е тук. И къде е тя? Погалих един заблуден кичур от челото му, но запазих мислите си за себе си. Той има нужда от сън.
През прозореца тъмна сянка прорязва пастелното небе, а крилата ѝ се протягат от двете страни на зверската ѝ форма, докато патрулира отгоре.
Слизам от леглото и се втурвам към перваза на прозореца. И се усмихвам. Тя се е върнала сутринта, както я помолих.
– Кайндра. – Това не е вик. Едва ли е нещо повече от шепот.
Масивното ѝ тяло се завърта във въздуха, като се насочва към Аргон.
Вдигам ръка и махам, надявайки се да забележи движението през прозореца, за да знае къде съм, да знае, че съм в безопасност.
Тя отговаря с многопластов писък, от който косъмчетата по врата ми настръхват и се чуват тревожни викове отдолу.
– Сигурно е трябвало да предупредя пазачите за нея, а? – Когато не получавам отговор, поглеждам през рамо.
Зандер спи дълбоко.
По-малко от трийсет секунди по-късно Кайндра се приземява на една кула, а ноктите ѝ се опитват да я задържат. Скъпоценните камъни от прочутия покрив на замъка Аргон се изсипват като дъжд.
***
Майстор-лечителката Бригита ни чака, когато пристигаме в лазарета час по-късно, като не спира да гледа предпазливо към Зандер и легионерите. Торбичките под очите ѝ са натежали, а бялото им е кръвясало. Всички признаци на лечител, който е изчерпал афинитета си, помагайки на друг.
– Къде е Алегра? – Залерия спи на едно от леглата, но Втория не е открит никъде.
– Тя е будна и е с другия Втори в една стая в края на коридора – потвърждава Бригита. – Тя ще се възстанови напълно.
Въздъхвам с облекчение. Всичките ни планове около Мордаин зависеха от това Алегра да оцелее.
– А какво става с писаря?
Тя ни води към неподвижната форма, сгушена под одеялата.
– Опасявам се, че не можем да направим нищо повече за Залерия.
– Ами ако опитам?
Усмивката ѝ е нежна.
– Това е любезно от ваша страна, но не е толкова просто като да излекуваш тъкан и кост, Ваше Височество.
Изучавам неподвижния заклинател. Очите ѝ са затворени.
– Какво им е направила Прайм?
– Тя прерови умовете им, нишка по нишка, търсейки информация. Алегра беше достатъчно силна, за да се съпротивлява, но ума на Залерия беше… Разкъсан, защото липсва по-добра дума. Сега той е по-разрушен от този на ясновидец, а тези умове не могат да бъдат излекувани дори от заклинател на ключове.
– Не знаех, че заклинателите могат да правят това.
Бригита потупа Залерия по предмишницата.
– Това е специално умение, което човек с афинитет към Аоифе може да овладее, ако пожелае. Повечето от нас полагат усилия да се научат да лекуват с дарбата си, а не да унищожават. Праймът видя стойност в последното.
Раменете ми се свиват.
– Това ще съкруши Агата.
Зандер изглажда успокояваща ръка по гърба ми.
– Направила си всичко, което можеш. Това е извън твоя контрол. Трябва да гледаме напред.
Бригита ни наблюдава.
– Значи това е вярно. Ибарис се е съюзил с Ислор.
– Не мисля, че сте се срещали официално. – Правя жест между двамата. – Майсторе лечителю Бригита, това е крал Зандер.
– Ваше Височество. – Тя навежда глава в знак на поздрав. – Трябва да кажа, че един островен крал, облечен като сянка, е почти толкова шокиращ, колкото и една ибарисанска кралица, маскирана като стар писар.
– И не се опитахте да ме ударите до смърт в скифа по пътя. Ще считам това за напредък – помисли той.
– Не съм глупачка. – Тя се колебае. – Чух една интересна история от кастер Серенис. Тя е елементал и един от най-умелите ни лечители.
– Червена коса. Запознах се с нея в разлома. Тя премина на наша страна, за да лекува ранените войници. Работеше върху някой много важен за нас човек. – Зандер се намръщва, вероятно се чуди накъде отива това, както и аз.
– Да, ама тя има стаи в кулата на заклинателите тук, едната с голям прозорец, който гледа към кралското крило. От него се открива гледка към покоите на Негово Височество, когато завесите не са спуснати. Такъв случай имаше в нощта на Худемската луна, когато и крал, и селянин наблюдават сребърната светлина. Серенис била седнала на перваза на прозореца си, когато чула схватка. Кралица Нилина и пълководеца били в покоите на краля. Серенис видяла как кралицата забива кинжала в гърдите на крал Барис, докато Кедмон Тиберий го държал на земята.
Веждите на Зандер изскачат.
– Тя е станала свидетел на убийството. И то от ръката на самата Нилина.
– Не се е виждал никакъв островен убиец. Излишно е да казвам, че Серенис беше ужасена от това, което беше видяла.
– Каза ли на някого? – Питам.
– Да. На мен. И я инструктирах да мълчи, докато няма смисъл да говори. Нямаше друг смисъл, освен да се самоубие.
Като се има предвид всичко, което току-що прочетох в този дневник – за това докъде би стигнала Нилина, за да скрие престъпленията си – това беше добър съвет.
Бавна усмивка докосна устните на Бригита.
– Сега мисля, че е време да говорим. Хората трябва да знаят истината. Трябва да знаят, че Ислор не е виновен за това.
Зандер навежда глава.
– Благодаря ви за помощта, майсторе лечителю.
Тя му отговаря с поклон.
– Както мъдро се изразихте, всички трябва да гледаме напред.
– И в тази връзка, време е Ромерия да посочи новия ви Прайм. – Той се обръща към мен, изражението му е решително.
***
Соланж посреща Ярек, Зандер и мен пред стаята на Алегра. Всички следи от кръвта от снощното изпитание с Лорел са изчезнали, а лидера на сенките се движи така, сякаш никога не се е случвало.
– Тя е будна, но слаба и травмирана. Не си спомня много. Със сигурност не и това, което се случи в залата на Съвета на гилдията.
– Знае ли, че Прайма е мъртва? – Пита Зандер. – И за новата си роля в Мордаин?
– Тя е наясно с първото. Що се отнася до второто, тя изглежда смята, че съм си проправила път към позицията. – Соланж се усмихва. – Все още не съм коригирала лъжливото ѝ предположение, тъй като сметнах, че най-добре е новината да дойде от Нейно Височество. Може да поговорите с нея и да решите, че тя не е подходящата.
– Възможностите ми са ограничени. – И този пръстен седи тежко в джоба ми.
– А какво да кажем за Мордаин? Има ли някаква вест оттам? – Пита Зандер.
– Гаян изпрати съобщение рано тази сутрин, за да информира Нейно Височество, че ибарисанските села са нападнати от нулингски зверове. Няколко през последните дни. Те имат слаба защита, като се има предвид, че по-голямата част от армията ни се сражава при разлома.
– Можем да предположим, че същото се случва и в Ислор. – Зандер проклина. – Имаш ли доверие на този заклинател?
– Че докладите му са точни? Да. Но той не е глупак. Гаян се опитва да се разграничи от предшественика си, но и да си спечели благоразположението на Нейно Височество и на новия Прайм. Но не е лошо Гаян да се опитва да ви угоди. Той е уважаван сред пратениците и вероятно е изградил толкова голяма мрежа от информатори, колкото и самият Баро.
– И той щеше да е чул същите слухове и да не е направил нищо – добавям аз. Но той нямаше да е единствения. Имало е действителен очевидец на убийството на крал Барис, който също не е казал нищо от страх за безопасността си. Става ясно, че всички, включително и самата Прайм, изглежда са знаели, че изказването срещу кралицата ще им донесе смъртна присъда.
– Прекарахме нощта в адресиране на писма до лордовете и дамите на Ибарис и Ислор – казва Зандер. – Трябва да сме сигурни, че те са предадени едновременно спешно и точно. Можем ли да се доверим на вашите пратеници, че ще го направят под ръководството на този майстор Гаян?
– Да, вярвам, че можете – казва Соланж с мрачна увереност. – Особено ако молбата идва от новия Прайм.
– Тогава предполагам, че трябва да се заемем с това. – Зандер посяга към дръжката на вратата.
Алегра е застанала пред прозореца, облечена в роба, а вниманието ѝ е насочено навън.
– Имате гости – съобщава Соланж, като изненадва Втората дотолкова, че тя подскача, преди да се обърне с лице към нас.
Снощи не бях осъзнала колко млада изглежда тя в сравнение с Майсторите. Трябва да е най-много на четиридесет, с карамелен цвят на косата, която седи свободно и небрежно на раменете ѝ. Тенът ѝ все още е блед, но вечнозелените ѝ очи са ясни, докато преценява всеки от нас, спирайки се на мен.
Алегра може и да е помогнала на Агата и Гезин, но какво наистина мисли за това, че ключовия заклинател не само диша, но и е кралица на Ибарис?
Миг преди тя сякаш да се овладее и да се поклони.
– Ваше Височество. – Тя кимва през прозореца към Кайндра, която все още е на своя покрив и се грее на слънчевата светлина. – Чух, че около замъка дебне силкс и че древен звяр се е върнал, за да служи като съюзник.
– На твое място не бих ѝ позволила да чуе, че я наричаш така – предупреждава Ярек, привличайки мимолетно вниманието на Алегра към себе си.
– Спомням си една-две приказки, но никога не съм си представяла някаква истина в тях. Детски истории, нали знаеш. – Погледът ѝ се насочва към Зандер. – Точно както никога не бих могла да си представя, че ще стана свидетел на островен крал, който стои до кралицата на Ибарис в замъка на Аргон.
– Или пък островен крал да стои срещу двама от най-високопоставените членове на гилдията на Мордаин. Ти не си по-изненадана от мен – отвръща равномерно Зандер. – Но подозирам, че през следващите месеци ще станете свидетелка на много неща, които не сте си представяла, че са възможни.
– Нещо ми подсказва, че си прав. – Тя се колебае. – Казаха ми, че трябва да благодаря на всички вас за спасяването ми.
Кимвам към водача на сенките.
– Соланж изигра голяма роля. Както и Агата.
Споменаването на главния писар предизвиква мека, искрена усмивка на устните на Алегра.
– Тя все пак те намери. Знаех, че ще го направи.
– Тази хитруша стигна чак до разлома, преди да я открия – промълви Соланж.
– И колко пъти е споменавала за предстоящата си смърт? – Пита Алегра.
Смея се.
– Поне пет пъти. На ден – добавям след малко.
Алегра се засмива.
– Тя беше очарована от новините за вашия велик град на нимфите зад стената. С удоволствие би завършила дните си там, ако ѝ бъде позволено.
– Тя е в библиотеката, преглежда книгите заедно с останалите писари. – И един раздразнен воин от легиона.
– Не се учудвай, ако поиска да бъде погребана с тях. – Тя прави пауза. – А какво става с Гезин?
В гърдите ми се появява бодеж.
– Тя беше убита в Кирилея, докато освобождавахме смъртните.
Алегра сбърчва вежди.
– Тогава Съдбата успокоява душата ѝ.
Майната му на Съдбата, искам да кажа. Те са причината за тази катастрофа. Влизам по-дълбоко в стаята.
– Тази библиотека е пълна с книги, за които вярваме, че съдържат отговора на въпроса как да се отървем от Малахи. Писарите търсят всякаква улика.
– Соланж ми каза, че той е претендирал за трона на Ислор. И че Аоифе също е някъде, но не знаем къде, нито какви са плановете ѝ. – На челото ѝ се появява тревога. – А действията на Малахи?
Повдигам рамене.
– Не много, макар че се съмнявам, че това ще продължи дълго.
– Все още не е направил никаква крачка, за да поиска армиите в разлома – добавя Зандер. – Но има на своя страна ключов заклинател.
Очите на Алегра пламват.
– Има втори заклинател на ключове?
– Защото един не беше достатъчно лош, нали? – Казвам язвително. Нека наречем нещата с истинските им имена. Прекарах твърде много месеци, криейки какво съм, за да се предпазя.
Зандер ме стрелва с предупредителен поглед. Той наистина трябва да се научи да оценява хумора ми.
– Ромерия сложи край на кръвното проклятие и обедини двете ни царства. Но да, тя е ключов заклинател, а ние знаем докъде е стигнал Мордаин, за да държи такава сила недостъпна. Каква е твоята позиция по всичко това? – Той я наблюдава внимателно. Познавам добре този поглед. Той търси всички неща, които тя не казва в следващите си думи.
– Бих предпочела да имам такъв съюзник, отколкото враг. – Алегра прехапва долната си устна. – Това беше неизбежно, нали? Ясновидците са предвидили завръщането на нимфите в епохата на заклинателя. Ако не беше от Нейно Височество, щеше да е от друг. Пророчеството винаги намира начин.
Вълна от дежа вю ме връхлита. Гезин каза точно тези думи, при това неведнъж.
– Съдбите не са обвързани с времето, както ние. По каквато и причина да е пожелал да управлява тук, Малахи не би се спрял в опитите си. Ето защо помогнах на Агата и писарите в тяхната кауза. Това, което Нилина накара Ианка да направи, беше безразсъдно, но колелата бяха в движение в момента, в който една Съдба пожела да ходи по тази равнина. Отричането или пренебрегването на виденията на ясновидците не би помогнало на никого, въпреки позицията на Мордаин.
– Тези колела са били в движение много по-дълго, отколкото си мислехме. – Вдигам дневника на Нилина и обяснявам как съм прекарала нощта в четене.
Проклятията на Вторите са едновременни.
– Призоваването е отворена покана за сеене на хаос. Кой знае как Аоифе е решила да изпълни такава молба! – Соланж се изплюва, а яростта белязва лицето ѝ.
– Скоро ще разберем. Но първо, нещата трябва да се подредят с Мордаин. Имат ли Ибарис и Ислор пълната ви подкрепа? – Настоява Зандер.
Алегра отваря уста, но се колебае.
– Ами ако кажа „не“? Какво ще направиш? – Тя го гледа предизвикателно в продължение на няколко удара, преди да се отдаде на мълчание. – Като Втори в гилдията, да, подкрепям всяка кауза, която се противопоставя на щетите, които Съдбата може да нанесе на нашите царства. Но аз не говоря от името на Мордаин. Единствено Прайма диктува позицията на Мордаин. – Тя поглежда към Соланж.
– Само че Соланж не е новия Прайм на Мордаин. – Бръквам в джоба си и изваждам невзрачния пръстен, като ѝ го подавам. – Назначавам те за Прайм, Алегра. Ти си помогнала на писарите и на пророчеството. Сега имаме нужда от теб, за да ръководиш Мордаин.
Тя се взира в него, без да помръдне.
– Предположението ти, че се интересувам от политика, беше забавно – казва Соланж, гласа ѝ е равен. – Отказах предложението.
– Соланж е тази, която те препоръча – добавям аз.
Това вдига веждите на Втория по-високо.
– Това е… Неочаквано.
– Не си губи прекалено много време, за да бъдеш удостоена с честта – казва Соланж. – И прекарай още по-малко време в решаване, защото има много работа.
Алегра прави крачка към мен, но после спира.
– Е? – Вдигам пръстена малко по-високо.
Минават няколко секунди и тогава Алегра казва:
– Трябва да откажа, Ваше Височество.
Настроението ми се понижава, а ръката ми се спуска настрани.
– Защо?
Проницателните зелени очи се срещат с моите.
– Защото твоята роля е да претендираш.
Главата ми се разтреперва още преди да съм изрекла „не“.
– Не искам.
– „Когато тя възкръсне отново като дъщеря на мнозина и кралица за всички, само тогава може да има надежда за мир между народите“. Ти си този човек, ти си тази надежда. – Тя се придвижва напред, като гласа ѝ се засилва с всяка дума.
Сърцето ми се разтуптява в гърдите, желанието да избягам от това е непреодолимо. Обръщам се и поглеждам към Зандер.
– Ти имаш ли нещо общо с това?
– Сякаш един островен крал може да повлияе на двама членове на гилдията. – Засмива се той. – Но ти знаеш къде съм.
Той иска аз да управлявам Мордаин.
– Соланж ми разказа за твоята визия за нашето бъдеще, като съюзник на Ибарис, а не като слуга – казва Алегра. – Само с това можеш да спечелиш кастерите.
– Да, но…
– Вземи Пръстена на Минерва и ще овладееш цялата ни сила срещу Малахи. Трябва. Ти си кралицата за всички народи на тази равнина – смъртни, заклинатели и елфи.
Забавям се. До мен Зандер вибрира от енергия. На практика усещам във въздуха вкуса на неговата неотложност.
– Но аз не знам нищо за Мордаин.
– Не знаеш нищо и за Улиседе или Ибарис – отвръща Ярек, с което си спечелва страничния ми поглед.
– Ще поема ролята на управител на Мордаин вместо теб – предлага Алегра. – Ще гарантирам, че гилдията ще действа в най-добрия интерес на хората. А Соланж ще ръководи кастерите там, където имаш най-голяма нужда от тях. – Тя поглежда към колегата си и повдига вежди, сякаш иска да каже:
„Така ли е?“
Соланж пристъпва напред и заедно коленичат.
– Мордаин е твой, Прайм.
Ръката ми трепери, а леката златна лента изведнъж натежа. Вече имам две корони. Този скромен пръстен на практика е трета.
– Нуждаем се от тяхната сила, Ромерия – прошепва Зандер. – Може да не я искаш, но трябва да я вземеш. Поне засега.
Срещам погледа на Ярек и той навежда глава. Той се съгласява.
Мисля, че кръвта ми може да бликне от ушите ми всеки момент, колкото и силно да тупти сърцето ми.
– Добре. Ако искаш, можеш да ме наречеш свой Прайм, но няма да нося този пръстен. Ще го пазя за теб, а когато всичко свърши, гилдията на Мордаин ще реши кой да я води. Това е единственият начин, по който ще се съглася с това.
Вторите разменят погледи.
– Тогава имаме споразумение.
Бавната въздишка на Зандер изпълва ушите ми.
Те се изправят на крака, Алегра много по-бавно, с ръката на Соланж, която ѝ помага.
Чувствам се отпаднала.
– Знаеше ли, че Алегра ще откаже? – Чувам обвинението в тона си.
Ъгълчето на устата на Соланж потрепва.
– Надявах се, че ще го направи, и знаех, че няма да заявиш това по своя воля. Направи го много ясно – казва Зандер.
Прибирам лентата в джоба си, за да я съхраня.
– Какво сега?
– Сега ще напишем още едно писмо.
Въздишам.
Той увива ръка около кръста ми и ме повежда към вратата.
– Между другото, кой е този Чингис хан?
***
От устните на Ярек се изплъзва ниско свистене, докато той вади нещо от един сандък в кралското хранилище.
Оставям Абаран, Зандер и Лукреция да минат покрай мен и спирам до него, за да видя на какво се възхищава – гривна, обсипана със сапфири.
– Не мислех, че блестящите неща те впечатляват.
– Не ме впечатляват. – Палецът му изглажда камъните. – Спомням си, че майка ми носеше нещо много подобно. Само при специални поводи. Представям си, че е била погребана с него.
Никога досега не съм го чувала да говори за семейството си.
– Живеели са в Линдел, нали? Елисаф го спомена.
– Разбира се. Любопитният пазач, който клюкарства повече от кухненския персонал. – Той се намръщва, недоволен. – Да, през целия им живот. Баща ми беше офицер от армията до смъртта си.
– В последната война срещу Ибарис. – Според Елисаф Ярек е бил само момче.
– Да. – Той внимателно слага гривната.
– Можеш да я задържиш, ако искаш. – Ибарис няма да я търси.
– А какво ще правя с една гривна, Ромерия? Всичко, което притежавам, е на тялото ми.
– Дай я на Идън. – Тя ще я пази.
Очите му се насочват към мен.
– Защо казваш това?
– Не знам… – Но явно съм казала нещо погрешно.
– Той е прекратил неприличната си афера със слугинята – мърка Лукреция в ухото ми, внезапно там. – Тя е с разбито сърце.
– Откъде знаеш това? – Развиква ѝ се Ярек, а аз възкликвам:
– Какво си направил?
Ако само погледа можеше да убива, то очните кинжали, с които той пробожда Лукреция, биха я убили десет пъти.
– Какво стана? – Питам нежно.
– Нищо не се е случило. Тя е смъртна и ще живее щастлив смъртен живот без мен в него. – Завъртайки се на петите си, той тръгва към вратата на нимфата.
Аз се мъча да го настигна.
– Ярек!
– …и аз щастливо ще умра с острието в ръка, независимо дали ще е утре или след години. Не ме интересува живота, който тя иска. Сега, когато кръвното проклятие е отминало, тя няма нужда от мен. И това е всичко, което ще кажа по въпроса, Ромерия.
Вдигам ръце в знак на капитулация. Изпускането на името ми е толкова добро, колкото да ми каже да се махам.
Зандер хвърля любопитен поглед към кипящия ми легионер.
– Нека приключим с Улиседе бързо.
Извиквам сродствата си и усещам как се преплитат като гнездо от змии.
– Ваше Височество! – Един метален юмрук удря шумно по външната страна на вратата на трезора. – Още ли сте там?
Това е гласът на Ярдли.
– Да. Защо?
– Драконите! Навън вече има трима от тях.
– Но аз току-що изпратих Кайндра да ни посрещне в Улиседе. – Гледах я как отлита.
– Тя се върна и то с още. Изглеждат развълнувани, Ваше Височество.
Всички споделихме поглед.
Лицето на Зандер се променя в мрачно.
– Сигурно нещо се е случило в разлома.