ФЛОРА
Флора дръпна ръкавите на огромната риза, която беше намерила в скрина. Предположи, че е на Дрейвън, но дори и да не беше, поне беше чиста. Нямаше как да каже същото за роклята, която беше облякла предния ден, а чантата, която беше донесла, вероятно все още беше на асфалта, където я беше оставил Матео. Щеше да си я поиска, но беше сама, когато се събуди, и не беше виждала никого през останалата част от сутринта.
Не че не беше опитала. Превъзбуденият кръвопиец достави закуска, докато тя спеше, и вместо да я събуди, я заключи в пищното мазе на затвора. Добре де, затворът беше малко разтеглив. Тя не познаваше други килии, които да са придружени от оргазъм, собствена баня и гурме закуска, но поне не очакваше да се събуди сама. Не и след това, което бяха направили предната нощ.
Колкото повече мислеше за това – а тя мислеше за това много по време на заточението си – беше глупаво от нейна страна да очаква нещо от Дрейвън. Беше една нощ, а той дори не я беше докоснал. Не и в действителност. Не смяташе, че е държал краката ѝ надолу, докато тя си е доставяла най-добрия оргазъм от любов към себе си, който някога е изпитвала, за докосване. Но щеше да излъже, ако кажеше, че между тях не е имало нищо. Беше нещо повече от искра, но всичко се усложняваше от случващото се с лунния камък и политиката на вампирите и вълците. Макар да мразеше онази малка част от себе си, която се надяваше, че не е едностранчиво, тя не искаше да повярва, че връзката, която имат, е истинска. Защото ако беше… нещата щяха да станат наистина шибано сложни.
Надеждата беше непостоянно нещо. Тя можеше да нахрани едно гладно за любов сърце, но можеше и да укрепи една илюзия, обречена на разрушение. А при Дрейвън тя не се съмняваше, че единствената крайна цел е унищожението. Може и да беше казал всички правилни неща в момента, но момчета като него имаха предвид само едно нещо, а тя вече беше обещала да му го даде. Всъщност го беше молила да му го даде.
Флора освободи дълбоко вкоренена въздишка, придърпа одеялото, в което беше увита, и щракна върху препоръчаните за нея предавания в приложението за стрийминг. В замъка нямаха достъп до нищо друго освен до стари DVD-та, но след като изпита безкрайните епизоди, които беше намерила на този телевизор, щеше да поиска в двора на Калъм да бъде инсталиран огромен телевизор с всяко стрийминг приложение. Не я интересуваше колко старомодни са вампирите, безвкусното риалити и романтичните романи бяха необходимост.
Тя щракна дистанционното, за да пусне поредния епизод на „Бакалавърът“, но преди да започне озвучаването, вратата в горната част на стълбите се отвори. Влезе дребна брюнетка, която държеше кафяв хартиен плик в едната си ръка и влачеше яркорозов куфар след себе си. Тя се усмихваше прекалено бодро и се движеше по стълбите с лекота, която беше като от друг свят. Флора може и да беше обучена да слиза по стълбите на шестсантиметрови токчета с високо вдигната глава, но дори тя не се движеше с такава грация.
Жената не каза нищо по пътя си надолу, но изпусна тих дъх, когато видя какво гледа Флора.
– О, това е един от любимите ми сезони! – Изпищя тя, а южняшкият ѝ акцент беше също толкова силен, колкото и болезнено сладкият ѝ тон. – Дали Джакулин Р. вече е влязъл в конфликт с Ники? Това вероятно е една от най-добрите котешки битки, които някога съм виждала по риалити телевизията.
Флора искаше да намрази жената въз основа на факта, че се е сдружила с вълка, който я беше оставил сама, но връзката с кичозната телевизия беше такава, че не можеше да се отрече. Усмивка дръпна устните на Флора.
– Не, но парите ми са за Ники.
– Тогава няма да ти го развалям. – Жената пристъпи напред и постави кафявата хартиена торбичка на масичката за кафе пред Флора. – Аз съм Дона, между другото. Дрейвън ме помоли да ти донеса обяд. Идвам и с подаръци от дрехите, които сте опаковали, както и с най-хубавите панталони и огромни пуловери от тази страна на Мисисипи.
Устата на Флора се отвори. Той наистина я беше изслушал. Тя наполовина очакваше, че малката му проява снощи е била свързана с факта, че той просто е искал да я види гола. Но дори и в светлата част на деня Дрейвън беше изпълнил уговорката им. Почти и се искаше да си върне всяка обида, която и беше минала през ума през цялата сутрин. Почти. Той все още я беше оставил без нито една бележка, която да и каже какво, по дяволите, трябва да прави, освен да стои на място.
Тя бързо затвори зейналата си уста, преди да е хванала някоя муха.
– Благодаря ти, Дона, оценявам това. Аз съм Флора.
– О, знам, захарче. По дяволите, всички в земите на глутницата знаят коя си. Доста шоу сътвори снощи.
Флора изсумтя.
– Толкова лошо, а? – Нямаше значение, че никога не е имала намерение да предизвиква сцени, но на базата на обидите от страна на глутницата репутацията, която си беше спечелила предишната вечер, нямаше да ѝ направи услуга.
Дона вдигна рамене и се спусна на дивана до Флора.
– Тенденцията ти е някъде между „ау“ и „благослови сърцето ѝ“.
– Не съм съвсем сигурна какво означава това, но предполагам, че не е добре. – Флора посегна към хартиения плик на масата и извади нещо, което изглеждаше като багета, увита в хартия. Тя я постави на масата и я разгъна, за да открие дълъг сандвич, зареден с месо, сирена и зеленчуци.
– Не, не е. Но Дрейвън ми каза, че го правиш по всички правилни причини. Предимствата на това да съм помощник на глутницата е, че получавам целия чай, преди да е подсладен от глутницата. Аз…- Дона направи пауза и се съсредоточи върху мястото, където Флора седеше и гледаше с широко отворени очи сандвича на масата. – Нещо не е наред ли?
– Не, просто никога не съм яла такъв сандвич. Обикновено те са нарязани на малки триъгълници и се сервират с чай. Смята се, че не е прилично да се яде такъв сандвич… Флора се изчерви. Едно е да бъде груба пред Дрейвън. Доста се радваше на начина, по който предизвикваше усмивка на лицето му, но да бъде нахална и вулгарна през цялото време щеше да и отнеме известно време да свикне.
– Като че ли би приела пенис в гърлото си. – Завърши с усмивка Дона. – Ти наистина си разглезена принцеса, нали?
– Може и да съм израснала в замък, но повярвай ми, не съм принцеса.
– Тогава го кажи с мен. Ще изям този сандвич, както бих изяла един пенис.
Тя вдигна сандвича и го задържа в ръцете си.
– Ще изям този сандвич, както бих изяла един пенис – повтори тя, като едва успя да изкара думите, преди да изхърка. Като се има предвид, че току-що беше видяла пенис и беше сключила тази сделка с Дрейвън, това можеше да се счита за тренировка за в бъдеще.
Дона отметна глава назад и се разсмя.
– Не си такава, каквато очаквах, Флора, но мисля, че ще ми харесаш. Но ще трябва да изчистиш тази своя уста, ако искаш да се справиш с това в глутницата.
– Правилно отбелязано.
Чувствах се добре да се смея. Флора беше толкова напрегната след смъртта на Челси и заминаването на Емери, че беше забравила какво е усещането да имаш момент на радост.
Тя се обърна към Дона и постави ръка върху нейната в скута ѝ.
– Благодаря ти за това.
– Няма за какво, Флора. О, също така трябва да ти кажа, че утре ще трябва да си готова на разсъмване. Кейд ще дойде, за да те вземе и да те отведе до пистата.
Сърцето на Флора се разтуптя, а в стомаха ѝ се появи гадене. Почти беше забравила, че отиват в Луна. Но забравата вече не беше опция.
Тя кимна с половин сърце и постави сандвича на масата, а апетитът ѝ беше изчезнал.
– Благодаря ти, Дона. Ще се погрижа да съм готова.
Дона я дари с мека усмивка и изви ръце пред себе си.
– Слушай, майка ми сигурно ще ми каже, че това не е моя работа, но аз вярвам в женската солидарност повече от повечето тук и наистина те харесвам, Флора, но…
– Какво става?
Веждите на Дона се стрелнаха нагоре по челото ѝ.
– Израснала съм с вековни вампири, Дона. Ако има някой, който да познава настройката за доставяне на лоши новини чрез комплимент, това съм аз.
– Просто, не го разбирай погрешно, но тук долу мирише на секс. Възбуда. Твоя. Негова. Навсякъде. Едва ли ще повярвам, като се има предвид руменината по бузите ти, когато говориш за пенис, но ароматите не лъжат. Имаш късмет, че само аз съм била тук, защото всяка друга вълчица щеше да те вкара в ноктите си за секунди. Дрейвън е наследникът на нашата глутница и макар че ти изглеждаш мило момиче, всяка женска е мечтала да бъде партньорка на наследника на глутницата от Лунния хребет.
– Дори ти? – Изглежда, че инвестирането в брака на техния наследник не беше присъщо само на вампирския двор. И макар да не се притесняваше за шансовете си в тази конкретна ситуация, последното нещо, което Флора искаше, беше да се повтори Съревнованието, издание за вълци.
– Не. Може и да не сме лунни половинки, но Грант е моята луна и звезди. Той ми даде моя Джеймсън. Най-сладкото малко момче, което някога ще срещнеш. Но аз се възхищавах на начина, по който се изправи пред цялата глутница и се бори за това, в което вярваше. Просто не искам да виждам как те нараняват. Защото, колкото и да ми се иска да видя янки като теб да стои до Дрейвън и да му дава акъл, той ще трябва да се бори за живота си, за да остане наследник на глутницата след това, което беше разкрито снощи. Той ще има нужда от чист вълк до себе си, за да убеди старейшините.
Флора присви очи и въпреки че нямаше защо да се интересува, почувства неистова нужда да защити Дрейвън.
– Но ти изглежда нямаш нищо против, че е хибрид.
Дона сви рамене, сякаш това не беше голяма работа.
– Дрейвън е един от добрите. Като негова асистентка мога да видя една негова страна, до която повечето не стигат. Той може да бъде пресметлив и направо плашещ, но под цялата тази твърда външност решенията му винаги са свързани с най-доброто за глутницата. За мен няма значение, че пие малко кръв настрани. Всички имаме своите пороци. Алтернативата е по-лоша.
– Как така?
– Има глутници, които искат да видят как глутницата от Лунния хребет пада и да поемат ролята на водеща глутница вълци. Тези глутници нямат ценности като Дрейвън и нашия Алфа.
– Е, не е нужно да се притесняваш за мен и Дрейвън. – Думите залепнаха за гърлото ѝ, но Флора ги мислеше сериозно. Дона беше знакът, от който се нуждаеше, за да ѝ напомни, че не трябва да се надява на нищо с Дрейвън, и тя нямаше намерение да го пренебрегне. – Всичко между нас е само една нощ на забавление и ти давам думата си, че ще направя всичко по силите си, за да му помогна да остане наследник на глутницата.
– Надявам се, че между нас няма да има тежки чувства. Наистина те харесвам. Ако беше някой друг вълк, можех да кажа, че щеше да е хубаво да видиш как нещата тук се разклащат.
– Благодаря. – Флора се усмихна, въпреки че нежелани сълзи се забиха в задната част на очите ѝ. – Аз също те харесвам.
– Също така оценявам това, което правиш. Знам, че е за твоя приятелка, но лунният камък е абсолютно всичко за нас. Само мисълта, че може да бъде намерен…- Гласът на Дона секна и Флора не пропусна да забележи далечния поглед, който се появи в очите ѝ. – …ми дава надежда за моя сладък Джеймсън, че може да живее в свят, в който ще познава своя вълк повече от десетина пъти в годината.
Дрейвън ѝ беше казал защо камъкът е толкова важен, но като видя надеждата, която Дона излъчваше, тя дръпна струните на сърцето си и колкото и да не ѝ се искаше да отиде в Луна и да се изправи пред детството си, думите на Дона направиха убождането по-малко болезнено. Колкото и да и се искаше да се превърне, преди да стъпи отново в този град, вече не ставаше дума само за Емери и детството и, нито за Дрейвън и мястото му в неговата глутница. Ставаше дума за бъдещето на вълците и за това, което те биха могли да бъдат, ако са цялостни.
– Бих искала някой да направи същото за мен и моите хора, ако нещата се обърнат.
Дона се изправи и тръгна към стълбите, преди да се обърне. Тя кимна с глава и се усмихна:
– Ти също си една от добрите, Флора. Успех и не позволявай на тези момчета да ти създават прекалено много проблеми по време на пътуването.
– Ще се опитам. – Ако само Дона знаеше колко неприятности ги очакват в Луна.
Тъмнината, която обещаваше да я намери, заобикаляше периферията на съзнанието ѝ, докато Флора гледаше как Дона си тръгва. Но посещението им ѝ даде ново усещане за цел. Дори и да не успее да се върне от Луна, тя щеше да направи всичко по силите си, за да помогне на вълците. Ако не заради Дрейвън, то заради Дона и Джеймсън. Те заслужаваха бъдеще, в което да бъдат такива, каквито винаги са били предназначени да бъдат.
Само ако можеше да каже същото за себе си.
Флора вдигна сандвича и отхапа, като устните ѝ се накривиха от пълна усмивка. Още едно нещо, което можеше да зачеркне от списъка на желанията, за които не знаеше, че има. Никога повече нямаше да погледне сандвича по същия начин.
Назад към част 9 Напред към част 11
