ФЛОРА
Гостилницата в никакъв случай не беше петзвездно място за настаняване. Всъщност това бяха останки от стара кръчма, която от миньорската епоха беше превърната в уютно място за спане и закуска. Тя се отличаваше с оригинални тухлени стени и дървени греди, както и с ръчно изработен бар, който изпълваше помещението в съседство с бюрото за регистрация.
Барът беше изпълнен с вечеряща публика и беше ясно, че е популярен не само сред малкото туристи, посещаващи малкото градче, но и сред местните жители. Те запълниха по-голямата част от масите, а тези, които не се интересуваха от храна, се тълпяха на бара. Имаше дори малък дансинг, който Флора можеше да си представи изпълнен с хора, танцуващи под звуците на старовремския джубокс в ъгъла.
Дрейвън я поведе през претъпканото помещение към бара, за да вземе напитки за групата, докато Кейд и Матео им осигурят маса, но мислите ѝ все още бяха на тротоара, размотавайки се над това, което ѝ беше казал Дрейвън.
Не беше сигурна дали той казваше, че тя е негова, или че не иска да я защитава. А може би и двете. Така или иначе, в резултат на едната възможност в стомаха ѝ бяха излетели пияни пчели, а в резултат на другата в гърлото ѝ беше заседнала софтбол топка.
Флора се нуждаеше от неговата закрила, определено в Луна и поне за известно време, ако той станеше неин баща. Вампирите се нуждаеха от напътствия през промяната и ако беше честна, предпочиташе да е привързана към Дрейвън, отколкото към Калъм. За краткото време, през което го познаваше, Калъм се бе проявил като мистериозен задник, който вероятно щеше да направи живота ѝ нещастен. Дрейвън не ѝ беше дал никаква причина да се съмнява в него, но думите, особено тези, изречени в гняв, винаги съдържаха частица истина и тя предпочиташе да знае къде се намира той.
Жена с жилави кафяви къдрици, натрупани на върха на главата ѝ, и превръзка на окото удари с юмрук по бара пред себе си, което накара Флора да подскочи.
– Какво ще пиете тази вечер?
– Хм. – Тя погледна към стената с бутилки зад бара, несигурна какво да каже. Всъщност никога не беше ходила на бар, камо ли да си поръчва коктейл. – Ще взема едно просеко.
Веждите на жената се изправиха на челото ѝ.
– Какво?
– Шампанско? – Предложи Флора.
– О, защо не го казахте?
Барманката се обърна към Дрейвън и притисна гърдите, които почти изскачаха от блузата ѝ с дълбоко изрязване, към бара. Гласът ѝ се сниши и излезе задъхан, а тя присви едното си виждащо око.
– А за вас, сър?
Начинът, по който сър се изтърколи от езика ѝ, подразни Флора повече, отколкото искаше да признае. Повече, отколкото трябваше.
Ако Дрейвън забелязваше флиртовете ѝ, той не даваше да се разбере. Когато отговори, очите му бяха твърдо насочени към Флора.
– Ще си взема „Гленлевит“ с лед, както и джин с тоник и „Гинес“ за приятелите ми.
– Уиски. Човек по моето сърце.
Дрейвън ѝ се усмихна учтиво, а ръката му се плъзна по гърба на Флора.
Погледът на жената проследи движението му и усмивката ѝ леко се развали. Тя прекоси бара и постави чашите за уиски и джин пред тях. Пред Флора тя постави бутилка светла бира.
Веждите ѝ се смръщиха.
– Какво е това?
– Милър Хайлайф – каза жената с кикот. – Шампанското на бирата.
Няколко от посетителите наоколо се разсмяха, след като чуха общуването им. Бузите на Флора почервеняха от смущение, а Дрейвън пусна ръката си, като гърбът му вибрираше от тих смях.
– Съжалявам, сладурче, но това е единственото шампанско, което имаме. – Барманката я изгледа нагоре-надолу. – Нямаме нищо от онези изискани неща, с които явно си свикнала.
– О, хм… Имате ли нещо подобно, като с мехурчета? Харесвам мехурчетата.
Устата на барманката се пропука в усмивка и Флора разбра, че е на път да ѝ се изсмее още веднъж, този път вероятно по-силно, което само щеше да привлече повече внимание.
Дрейвън я прекъсна и бутна чашата си обратно към нея.
– Добави джинджифилова бира към моята. Аз ще взема „Хайлайф“.
– Но – възрази барманката, като погледна от Дрейвън към чашата – това е Глен…
Очите му се стесниха върху нея и той намали, докато прозвуча направо заплашително.
– Смятам, че те помолих да направиш нещо.
Флора искаше да се отдръпне от него, погледът в очите му беше повече, отколкото можеше да понесе. Не искаше той да предизвиква повече сцени. Тя се протегна и постави ръка върху бицепса си.
– Дрейвън, не е нужно да…
– Всичко е наред. – Той се обърна, за да срещне умолителния ѝ поглед. Той затвори очи и когато ги отвори, в тях вече нямаше гняв, но тя не можеше да определи какво вижда в изумрудените му дълбини. Със сигурност не можеше да бъде това, което съответстваше на собственото ѝ сърце. – Ще го изпия, Флора.
Жената наклони глава настрани, а очите ѝ се присвиха към Флора.
– Флора, това е хубаво име.
– Благодаря ви.
– Чувала съм го само веднъж досега – промърмори барманката, докато използваше пистолета за сода, за да налее джинджифилова бира в уискито му от най-високия рафт. – Има ли нещо друго, което мога да направя за вас? – Попита тя, наблюдавайки внимателно Дрейвън.
– Всъщност може би ще успеете. Търсим място в планината близо дотук. На…
– Пещерата, където луната докосва земята, в окото на нейните планини. – Барманката извъртя очи. – Ти и всички останали мъже. И нека предположа, не можеш да ми кажеш какво ще намериш там.
Дрейвън остана безмълвен, като гледаше жената с подозрение. Лицето му на покер наистина беше нещо, на което можеше да се възхити, цялото в плътни линии и загадъчност. Флора, от друга страна, се бе побъркала от факта, че не са единствените, които са дошли да търсят лунния камък.
– Не ме гледай така, сякаш аз съм лудата – подигра се барманката, избърсвайки бара пред тях. – Не сте първите и съм сигурна, че няма да сте последните, които търсят каквото и да е, което, изглежда, си мислите, че ще намерите. Надявам се обаче да се върнете. Прекалено си красив, за да умреш в тези гори.
– Да умреш? – Изпищя Флора. Имаше много причини да умре в Луна, но не мислеше, че получаването на камъка е в списъка. Когато Дрейвън и съобщи къде се намира камъкът, той използва реплика от стара история за пещерата, която и бяха разказвали като дете. Тя не знаеше къде всъщност се намира тя спрямо Луна, само че е наблизо.
Барманката сви рамене, но начинът, по който ъгълчето на устата ѝ се изкриви, подсказа на Флора, че тя се наслаждава на всяка минута от притеснението на Флора.
– Ами предполагам, че тези, които не се връщат през града, са мъртви. Предполагам, че може и да са си тръгнали посред нощ, когато никой няма да ги види.
Малко вероятно. Нищо никога не е било толкова просто. Нито в нейния живот, нито в свръхестествения свят.
– Знаеш ли нещо за района, към който се отправят? – Попита Дрейвън.
– Само легендите, които са ни разказвали.
– Лунните крадци – промърмори Флора.
– Вие знаете за Лунните крадци? – Попита рязко барманката.
Веждите на Дрейвън се сключиха, докато чакаше тя да отговори. Не че нарочно избягваше да му разкаже историята, но не смяташе, че е важно.
Тя кимна.
– Не смятах, че историята е важна. Майка ми разказваше за лунните крадци, които живееха в гората зад къщата ни. Не ми беше позволено да излизам и да играя след тъмно. Казват, че Лунните крадци пазят съкровищата си в гората. Те танцуват под лунната светлина, съкровищата им растат под нейната светлина и всеки, който се доближи твърде много до съкровищата им или се опита да ги открадне, ще бъде засмукан в леговището им и или измъчван, или убит. Легендата гласи, че ще искате да умрете.
– Помниш това от времето, когато си била на четири години ли? – Подигра се той и макар да изглеждаше закачливо, в гласа му се долавяше нотка на гняв.
– Спомням си всичко – прошепна тя. Никога не се беше замисляла колко странно може да е това, че помни толкова много неща от времето, когато е била толкова малка. Това винаги бе било просто част от нея, едновременно благословия и проклятие.
Дрейвън се напрегна до нея и издиша тежко. Обърна се към барманката, поръча рунд шотове, които да бъдат донесени на масата, им ѝ благодари, преди да подаде на Флора питието ѝ.
– Дрейвън, аз…
Той поклати глава и кимна с глава към мястото, където Матео и Кейд седяха на едно сепаре.
Флора мълчаливо последва примера му. Искаше и се да обясни, че не е крила нещата от него умишлено. В Поршето той много ясно беше показал, че се нуждае от нейната честност, а тя за пореден път му я беше отказала. Не че го е направила нарочно, но той щеше да разбере, ако я остави да обясни.
Когато стигнаха до сепарето, тя се настани до него. Едва беше сложила питието си, когато Дрейвън я придърпа към себе си и я обгърна с ръка. Тя изтръгна въздишка и преди да успее да реагира, той заби нос в косата ѝ и доближи уста до ухото ѝ. Флора се опита да се отдръпне, но той продължаваше да я държи здраво.
– Матео и Кейд могат да ме чуят, но не искам никой друг – прошепна той.
Тя погледна към мястото, където Матео и Кейд седяха срещу тях, и те леко ѝ кимнаха.
Дрейвън заговори тихо.
– Просто отговаряй с „да“ или „не“. Мислиш ли, че лунният камък може да е това, което лунните крадци пазят в легендите?
Флора се замисли върху тази идея. Имаше смисъл, че това може да е лунният камък, който те пазят. Но това беше само легенда. Приказка, която да предпазва децата от скитане в гората през нощта.
Тя сви рамене.
– Не знам…
– Да или не, Флора – изръмжа Дрейвън срещу мидата на ухото ѝ. Тежестта му я разтърси и предизвика нуждата да му се противопостави.
Знаеше, че той ѝ се сърди за това, че е задържала информация, но след това да я наказва с ръмжащите си глупости, когато се опита да обясни? Това беше адски дразнещо.
– Спомняш ли си нещо друго за тях?
Флора сдъвка долната си устна и кимна, но не каза нищо повече, въпреки че искаше да добави няколко избрани думи.
Дрейвън я захапа за ухото.
– Добро момиче. Обичам, когато ми се противопоставяш, но още повече обичам, когато ми се подчиняваш.
Тя замръзна в прегръдките му, положително си представи последните му думи, когато нито Матео, нито Кейд реагираха. Какво, по дяволите, означаваше това? Рутината от горещо и студено беше достатъчна, за да я подлуди. В един момент той шепнеше сладки нещица, които бяха достатъчни, за да накарат бикините ѝ да се измокрят, а в следващия ѝ напомняше, че не иска да се налага да я защитава. Тя никога не знаеше къде се намира с него, не че би трябвало да се намира някъде с него. Защото не би трябвало. За него тя беше средство за постигане на целта, а той за нея беше миг.
Флора отметна ръката му от рамото си и се премести на мястото си, така че той вече не беше притиснат директно към нея. Поглеждайки Дрейвън отстрани, тя отговори с пълни изречения.
– Те бяха нощни същества. Живееха в сенките. Някои хора казват, че можели да излязат в особено тъмен ден, но предпочитали светлината на луната, тъй като тя ги хранела.
Дрейвън не се приближи, но и нямаше нужда да го прави, за да засили топлината между тях. Ръката му намери бедрото ѝ и нежно го стисна.
– Има ли нещо, което да ги предизвиква?
Тя си пое рязко дъх и сведе очи към мястото, където беше ръката му. Когато погледна отново към него, погледът му я предизвика да го накара да помръдне. И тя го накара да помръдне. Ако той наистина беше мимолетен момент, тя щеше да живее за него. Не се нуждаеше от загадъчните му думи или от добротата му. Нуждаеше се само от преживяването. И тя щеше да вземе всичко, което можеше да получи.
Направлявайки вътрешната си кучка, тя се спусна и постави ръката си върху неговата.
– Не си спомням никакви слабости. – Тя хвана ръката му, впивайки нокти в кожата му, и я придвижи към мястото, където сърцевината ѝ пулсираше в такт със сърцето ѝ. – Както казах, това беше детска приказка.
Ако Кейд и Матео подозираха за тихата битка, която се водеше от тяхната страна на масата, те не казаха нищо. Но когато барманката се появи с шотовете им, те скочиха да грабнат подноса.
Дрейвън не се отдръпна. С едната си ръка впи пръсти в бедрото ѝ и ги прокара нагоре по разгорещената ѝ сърцевина, а другата заплете в косата ѝ, като я дръпна точно толкова, колкото да я накара да въздъхне.
– Благодаря ти за помощта – изрече той, а после с едно бързо движение притисна клитора ѝ през дрехите. – Сега е време да поживеем малко.
През нея преминаха адреналин и нещо, което можеше да опише само като чиста неподправена похот. Тя стисна бедрата си едно до друго и се опита да овладее непостоянния си сърдечен ритъм. Той искаше тя да поживее малко? Това беше смешно. Всичко, което правеше, беше да живее, откакто беше напуснала замъка, и макар да беше шибано вълнуващо, нямаше съмнение, че е прекалила. Флора може и да можеше да се състезава в малките му игри, но Дрейвън доминираше в тях.
Тя го изучаваше, докато той изпиваше шота си и се смееше с Кейд и Матео, сякаш току-що не беше подпалил вътрешностите ѝ. Той ѝ подаде чашата за шот, пълна със светлорозова течност.
– Не е с мехурчета, но ще ти хареса. Долу горе.
Флора погледна чашата, а после Дрейвън. Устните му се извиха в секси усмивка.
Проклет да е той.
Тя взе чашата и отхвърли плодовата течност. За нейна изненада нямаше почти никакво парене, докато преглъщаше.
Момчетата се развеселиха и въпреки че по бузите ѝ цъфна топлина, тя беше придружена от искрена усмивка.
– Какво мислиш, Флора? – Попита Матео, но очите му бяха залепени за дупето на близката сервитьорка.
– Беше изненадващо добро. Как се казва?
Сексапилната усмивка на Дрейвън се разшири до злобна усмивка.
– Мокра вагина.
Устата на Флора се отвори, поразена от глупостта.
Кейд, Матео и Дрейвън отметнаха глави назад от смях. Изглеждаха така, сякаш не им пукаше за нищо на света. Сякаш не бяха на мисия, която можеше да промени живота им завинаги. Изглеждаха по-млади. По-освободени. И макар да беше за нейна сметка, Флора искаше да може да изпие този момент и да го запази за времето, когато нещата неизбежно се влошат. Защото те винаги се влошаваха.
Нощта минаваше безгрижно едно след друго. Напитките никога не се изпразваха, а храната беше вкусна.
Кой би си помислил, че ще и харесат пържени кисели краставички?
Дрейвън занесе шепа с монети до джубокса и пусна всичките ѝ любими песни и не след дълго накараха целия бар да пее с пълно гърло „Бохемска рапсодия“.
Тя не беше сигурна каква е целта на Дрейвън. Той я обгрижваше и между продължителните докосвания и разгорещените изумрудени погледи я насърчаваше да живее. Флора не беше сигурна какво общо има една нощ в бара или дори карането на Порше с максимална скорост с живота, но се радваше, че тези спомени ще и останат завинаги. Много дълго завинаги.
– Защо не отидеш да танцуваш с Матео? – Очите на Дрейвън бяха насочени към приятеля му, но той се наведе така, че топлината на дъха му да дразни голата ѝ шия. – Изглежда така, сякаш има нужда от спасяване.
Флора проследи погледа му до мястото, където еднооката барманка се беше увила около мускулестата фигура на Матео. Матео стоеше с ръце, прилепени до тялото му, докато тя го люлееше в ритъма на музиката.
Флора се захили и скочи от сепарето. Тя беше нестабилна на краката си, докато се разхождаше по дансинга. Третият изстрел на „Мократа вагина“ определено беше виновен за това. Или поне така си казваше. Със сигурност не беше вкусният хибрид, чийто поглед практически усещаше, докато поклащаше дупето си.
Беше на десетина метра от Матео, когато една ръка я сграбчи и я завъртя, докато не се приземи срещу солиден гръден кош. Флора погледна в тъмните очи на лице, което бе виждала отново и отново в кошмарите си, но се молеше никога повече да не види.
– Здравей, мило момиче.
Паниката обхвана гръбнака ѝ и тя се задъха, сякаш целият кислород беше изсмукан от стаята. Ако Пети знаеше, че е там, баща ѝ също знаеше. Нямаше да мине много време, преди да се окаже в капан в задната спалня и само птиците зад прозореца да ѝ напомнят, че животът продължава и отвъд тези четири стени.
Флора притисна ръце към гърдите на Пети и го избута назад, колкото можеше по-силно. Ръката му се стегна около тила ѝ, спирайки всякакво пространство, което тя се опитваше да постави между тях.
Не. Не. Не.
Тя беше в капан. Той щеше да я убие.
Очите на Флора се стрелнаха по бара и тя пожела на Матео да погледне в нейна посока, но той все още беше в капана на собствената си бъркотия с барманката.
Тя отправи безмълвна молитва Дрейвън да я види и да я защити. Сега или никога. Моментът, в който щеше да разбере дали той има предвид това, което казва.
– Отдавна чакам да докосна това съвършено малко тяло. Ръката на Пети се заплете в косата ѝ, а другата му ръка се спусна по извивката на торса ѝ, като се стегна на бедрото ѝ до степен да има синини.
– Хубаво си пораснала, малката Флора.
Тя искаше да отвърне на удара. Искаше да бъде своя собствена спасителка, но не можеше да помръдне.
– Аз…
Пети премести ръката си от косата ѝ към гърлото, прекъсвайки дихателните ѝ пътища.
– Нищо ти няма, Флора.
– Пусни ръцете си сега.
Тя би познала това ръмжене навсякъде, но се молеше никога да не е в обсега на смъртоносните му намерения.
Устните на Пети се изкривиха в ръмжене, докато извиваше шия нагоре, за да се срещне с много ядосания Дрейвън.
– Отдръпни се, задник. Тя е моя.
– Всъщност тя е моя. – Дрейвън се пресегна през ръцете на Пит и го хвана за яката. Флора можеше да се закълне, че очите му вече не бяха зелени, а плътни като обсидиан. – И ако не махнеш ръцете си от това, което е мое, няма да имаш нито ръце, нито сърце. Затова ти предлагам да избереш мъдро.
Пети пусна хватката си върху Флора и с едно движение на китката си Дрейвън изхвърли лакея на баща ѝ настрани и го запрати към чакащите Кейд и Матео.
Ръцете на Флора полетяха към гърлото ѝ, а коленете ѝ се подкосиха. Светът се преобърна около нея, но преди да падне на земята, Дрейвън я прибра в прегръдките си. Тя увисна срещу него и свежият му боров аромат я обгърна, успокоявайки нервите ѝ. Той я вдигна на гърдите си и Флора се задави от ридание, заравяйки лице във врата му.
Дрейвън я отнесе от дансинга, а предателското ѝ сърце се разтуптя в гърдите ѝ. Никога не се беше чувствала по-сигурна. Дори сред стените на замъка никой не беше направил нещо повече за нея. Не и като Дрейвън.
В нея се надигна друг вид паника и се настани в стомаха ѝ. Тя не можеше да направи това с него. Той трябваше да бъде мимолетен момент. Не и когато толкова много неща са заложени на карта. Емери и вълците се нуждаеха от нея, за да успеят. Нямаше значение, че погледът му нагряваше всяка част от тялото ѝ или че докосването му я подпалваше. Те щяха да получат лунния камък, тя щеше да се превърне и това щеше да е всичко. Той щеше да се върне при глутницата си, а тя щеше да отиде в Шотландия.
Когато стигнаха до долната част на стълбите, Флора се пребори с всеки инстинкт да остане в ръцете му и се развърза около врата му.
Дрейвън се напрегна.
– Моля те, Бабълс.
Тя изкриви врат, за да го погледне, а по лицето ѝ проблясваше объркване.
– Бабълс?
– Точно това каза, че харесваш в шампанското. – Усмивка накърни устните на Дрейвън, той се наведе и натисна целувка на бузата ѝ. – Подхожда на характера ти.
Имаше много неща, които не разбираше в света, но погледът, който Дрейвън ѝ хвърли, когато се отдръпна, беше един от тези, които знаеше. Това беше същият поглед, който Огъст хвърли на Емери, преди да се разделят. Този поглед караше сърцата да прескачат, а нейното не беше имунизирано.
Флора поклати глава, сякаш това щеше да промени желанията, които никога нямаше да изрече на глас.
– Трябва да сляза. Мога да се кача по стълбите.
Хватката му се затегна и той я придърпа плътно към гърдите си.
– Знам, че можеш. Това е за мен. Моля те, позволи ми да се уверя, че си в безопасност.
В безопасност.
Сякаш четеше мислите ѝ. Да бъде в прегръдките му беше всичко, което някога е искала. Но това не го правеше правилно. Те бяха от различни светове и искаха различни неща. Нямаше значение, че той натискаше, когато тя дърпаше, или че макар да се преструваше, че ненавижда тактиките му, за краткото време с него беше преживяла повече, отколкото за двадесетте си години в замъка.
Не можеше да има значение.
Но имаше.
Затова противно на добрата си преценка Флора се съгласи и отново потъна в прегръдките на мъжа, който я пазеше. Позволи му да прави кръгове по гърба ѝ, докато се изкачваше по стълбите на хотела, и не се възпротиви, когато влезе в стаята ѝ и я сложи на леглото. Не протестираше, когато и приготви вана с лавандулови мехурчета, нито когато провери двойно ключалките на всеки прозорец и врата.
– Всичко е готово. Погрижи се за себе си тази вечер. Отпусни се. Почини си. И ако имаш нужда от нещо, аз съм само от другата страна на тази врата. – Той посочи към съседната стая. Неговият начин да се увери, че тя ще бъде в безопасност, докато останат в Луна.
Флора прехапа устни, спирайки думите, които искаше да изрече. Думите, които щяха да го задържат там и да я принудят да изследва чувствата, които някак си беше успяла да развие към него.
Той щеше да остане, ако тя го помолеше; и ако тя го притиснеше да изпълни обещанията, които ѝ беше дал, той щеше да го направи с усмивка на лице. А тя, по дяволите, го искаше. Но беше почти сигурна, че няма да може да живее вечно със себе си, ако тръгне по този път с него и после си тръгне.
Флора кимна с глава и му се усмихна сдържано. Усмивка, която не издаваше мръсните мисли, които се въртяха в главата ѝ.
– Благодаря ти, Дрейвън. Не беше нужно.
– Знам. – Той отвърна на усмивката ѝ и Флора с изненада видя, че тя стигна до очите му.
Назад към част 13 Напред към част 15
