ФЛОРА
Тя беше идиотка.
Без значение от начина, по който се опитваше да погледне на това, в светлината на деня тя се беше влюбила в мъж, който беше избрал да се ожени за друга жена по-малко от дванадесет часа след като я беше прецакал.
Това трябваше да е някакъв рекорд.
Тя не знаеше, че той е бил сгоден, преди да я заведе в леглото си. Това беше просто напомняне, че не знаеше нищо за Дрейвън.
Колкото и да се опитваше да си наложи да се отпусне и да се наслади на пътуването през гъстата гора, Флора не можеше да спре да мисли за Дрейвън. Не помагаше и фактът, че гората не оживяваше около нея, не като тази зад замъка. Не беше осъзнала колко много жадува за връзка със света, докато не беше принудена да се откаже от ежедневните си разходки. Можеше да се окаже и от мъжът, между чиито крака седеше, той не беше този, когото желаеше.
Сърцето ѝ се сви.
Успокояващите ръце и мръсните думи на Дрейвън бяха точно това, от което се нуждаеше предната вечер, но сега споменът я караше да се чувства само мръсна.
Истината беше, че вината беше само в нея. Знаеше в какво се забърква, когато си позволяваше да се отдаде на чувства, които се простираха отвъд тяхната сделка. Флора скочи с двата крака, пренебрегвайки всички неща, които логиката ѝ казваше. Но логиката не издържаше, когато ставаше въпрос за сърдечни въпроси. Опитът беше важен, а сега тя го имаше. Между звездния пример на баща ѝ за това какъв трябва да бъде един мъж и израстването със съзнанието, че има шанс едно на двадесет да стане кралица на вампирите, тя нямаше много какво да направи преди Дрейвън. Не че е очаквала той да ѝ признае любовта си и да падне на колене след по-малко от седмица. Знаеше, че това се случва само във филмите. И все пак не очакваше да и откаже толкова скоро…
Или пък ужилването от горещия секс, който пробождаше сърцето ѝ всеки път, когато мислите ѝ се връщаха към него.
Слава богу, Дрейвън и Матео избраха да се движат на голямо разстояние зад нея и Кейд. Не ѝ се налагаше да наблюдава как мускулите му се напрягат и изместват под карираната риза, която му отиваше толкова добре, или как задникът му приляга на седлото. Мъжете на коне бяха слабост, която не знаеше, че има, но по дяволите, ако той не накара вагината ѝ да се размърда в момента, в който преметна крака си през седлото.
Добре, че Кейд и Матео не бяха от нейния тип. Кейд беше пълен с едри мускули и в сравнение с него Дрейвън изглеждаше слаб. А Матео, той излъчваше вибрации на мафиот. Силен и доминиращ, с нотка на мрачен и загадъчен дух. Така беше, докато не си отвори устата.
Докато продължаваха нагоре по пътеката, ранният летен вятър свиреше зловещо през дърветата. Това беше единственият звук освен този от копитата на конете им по меката земя, което не се хареса на Флора. По това време на годината гората би трябвало да е жива, а животните и техните малки да процъфтяват. Дори насекомите бяха тихи – нещо, което би трябвало да е невъзможно.
– Трябва да го изслушаш. – Прошепна в ухото ѝ Кейд. Не че щеше да има значение колко тихо щеше да бъде; Дрейвън и неговите проклети вампирски уши щяха да чуят всяка дума на втория.
– Не е нужно. – Флора не беше сигурна, че има нещо, което Дрейвън би могъл да каже и което би подобрило отхвърлянето му.
– Той го направи, за да защити глутницата и да си осигури мястото на Алфа – възрази Кейд.
– Аз знам защо го направи, Кейд. – Флора не откъсваше поглед от пътеката, не искаше да позволи на никой от вълците да види досадните сълзи, които заплашваха да се отронят. – Глутницата е всичко за Дрейвън, точно както моите хора са за мен – хора като Емери.
Кейд издаде звук, който беше нещо средно между подигравка и ръмжене.
– Значи това е всичко? Ще си тръгнеш от неоспоримото привличане между вас двамата?
Флора преглътна тежко, опитвайки се и без да успее да успокои непостоянния си сърдечен ритъм. Тя не искаше да си тръгне, но Дрейвън беше направил своя избор. Защо, по дяволите, щеше да се бори за някого, който не би избрал нея? Особено след като я бе поискал толкова старателно, колкото го бе направил, и бе говорил на шибаната ѝ душа с тялото си.
Тя разбираше защо е избрал глутницата. Логиката беше налице. Никога не се беше преструвал на друг, освен на бъдещия Алфа. Проблемът беше, че сърцето ѝ не можеше да обхване идеята, че мъжът, когото бе виждала в откраднати мигове, също не е част от уравнението.
Флора вдигна брадичката си и запази гласа си стабилен.
– Ако привличането е налице, ти си единственият, който го вижда, Кейд.
Ниско ръмжене откъм гърба им изпълни тясната пътека, по която се движеха. Флора извъртя очи. Ебати вампирския слух. Той нямаше право да ръмжи срещу нея, особено когато беше направил своя избор и това не беше тя. Сега трябваше да живее с него.
Слънцето се скри зад дърветата, оставяйки гората в красива гама от сенки и светлина, които трептяха, докато яздеха. Темпото им беше равномерно, но Флора не беше сигурна дали ще успеят да стигнат до подножието на планината преди да се стъмни, ако не увеличат темпото си. През следващите няколко часа пътуваха в относителна тишина, като изключим няколко шепота между Матео и Дрейвън, но дори и в тихата гора Флора не успя да разбере какво си говорят. И не искаше да пита Кейд. Истината беше, че това вероятно само би влошило настроението ѝ.
Кейд се премести зад нея и изпусна тиха въздишка, която гъделичкаше врата ѝ. Тя извърна глава, за да се увери, че той е добре, и установи, че гледа към небето. Когато проследи погледа му, установи, че в небето в късния следобед се издига растяща луна.
– Наистина ли тя е част от теб? – Замисли се на глас Флора. От момента, в който пристигна с вълците, тя беше толкова заета, че не беше обмислила истински връзката на вълците с луната отвъд това, което Дрейвън беше споделил, или какво би означавало за тях обединяването на лунния камък.
– Нямаш представа – отвърна Кейд, а гласът му звучеше почти благоговейно.
– Призовава ли те? Както кръвта призовава вампира?
– Нещо подобно. Луната е съдът, чрез който нашата богиня ни дава сила. Тя я е използвала, за да изработи лунния камък, който ни дава живот, и за да отбележи времето, в което сме най-мъжествени. Именно под луната ние сме благословени от нея и навремето са ни давали лунни половинки като дар за това, че сме я следвали и сме спазвали волята ѝ.
– Докато лунният камък не се счупи.
Кейд извърна глава от нея, така че тя можеше да види само профила му, но Флора не пропусна изгубения поглед, който измъчваше чертите му.
– И ние се разбихме заедно с него. – Той затвори очи и заговори тихо, сякаш смелостта да се надяваш беше престъпление. – В продължение на векове не познавахме живота такъв, какъвто трябваше да бъде. Останахме винаги с усещането, че трябва да има повече, живеехме за няколкото часа в месеца, когато богинята ни озаряваше със светлината си. За пръв път не само в моя живот, но и в поколенията преди мен, има надежда за бъдеще, което ще обедини нашия вид и ще ни позволи да станем това, което е трябвало да бъдем от самото начало. – Той сведе очи към Флора и тя усети, че я моли да разбере. – Никой от нас няма да направи нищо, за да застраши това.
Това, което искаше да каже, беше, че Дрейвън няма да направи нищо, за да застраши това.
Тя не можеше да не се възхити на лоялността на Кейд и на нуждата му да оправи нещата между нея и Дрейвън. Но в крайна сметка Дрейвън не трябваше да се жени за братовчедката на Матео или да стане алфа на глутницата от Лунния хребет, за да осигури камъка и да освободи народа си. Не беше нужно да следва правилата на племената, за да се превърне в Алфа, какъвто винаги е трябвало да бъде. Имаше и трета възможност, осъзна тя. В нея той сам си проправяше път. Проблемът беше, че не беше сигурна, че това е пътят, който Дрейвън иска. Или дали може да го последва.
Флора вдигна очи към луната, изненадана, че намира утеха под лъчите ѝ.
– Скоро ще бъдеш отново цяла.
Гърдите на Кейд се разтресоха зад гърба ѝ от смях.
– Знаеш ли, че никога не съм предполагал, че една малка блондинка може да бъде нашата спасителна благодат.
– Аз не съм спасителка – засмя се Флора. – Аз съм просто момичето, което е било на правилното място в грешното време, под властта на един сакат шотландец.
Кейд се разсмя искрено с пълен корем и Флора се усмихна, обичайки лекотата, която струеше от обикновено мълчаливия изпълнител.
– Мисля, че се мотаеш около нас твърде дълго. Нашите ругатни се отразяват на теб.
Флора вдигна рамене, доволна от оценката на Кейд. През последните няколко дни тя се чувстваше повече като себе си, отколкото през целия си живот.
– Сега, ако и другите ти способности последват примера ти, ще бъда права като дъжд.
Кейд сбърчи вежди.
– А какви способности желае принцеса като теб?
Тя мълчаливо обмисли въпроса му. Ако времето, прекарано с вълците, я беше научило на нещо, то беше, че има остра нужда от обучение, което не включва дипломатически етикет. – Умението да се бия. Да се защитавам.
– Ще те науча – предложи Кейд без колебание.
– Наистина?
– Абсолютно. – Кейд изпъчи гърди и вдигна брадичка. – Ръчният бой е моята специалност. А всяка жена трябва да може да се защитава сама.
– Кажи това на шефа си – издекламира Флора. Не че не оценяваше нуждата на Дрейвън да бъде неин защитник, но беше време да се научи сама.
– Ти не си вълк – отвърна Кейд неангажиращо, сякаш това обяснение беше напълно логично.
Флора стисна юмруците на поводите и прехапа устните си.
– Не съм и порцеланова кукла.
– Уау, уау, уау. Успокой се, малка палавнице. Ти абсолютно не си. Видях на какво си способна снощи срещу баща си. И повярвай ми, когато казвам, че повечето вълци не биха били в състояние да направят това, което ти направи.
Флора вдигна вежди и наклони глава, без да е сигурна какво означава това.
Усетил объркването ѝ, Кейд продължи.
– Искам да кажа, че ако беше вълк, щеше да бъдеш научена да се биеш още като кутре. Нашите жени също се смятат за воини. Единственото нещо, което мъжките изискват от тях, е да владеят удоволствието им.
Разбира се, че го правеха.
Флора извъртя очи, но бузите ѝ се разгорещиха и тя не можа да не си спомни начина, по който Дрейвън бе поискал да ѝ достави удоволствие предната вечер. Зърната ѝ се стегнаха и тя стисна бедрата си, което накара коня да набере скорост под нея.
– Мисля, че оттук нататък сама ще си доставям удоволствието, благодаря.
Кейд се засмя тихо и я заобиколи, за да дръпне юздите.
– Както искаш. – Гласът му и подсказа, че не и вярва нито за миг, но това беше прекрасно. Една нощ с вълк и последиците от нея бяха достатъчни за цял живот.
Зад гърба ѝ се чу дълбоко ръмжене, по-силно от предишното, и Флора отново извъртя очи.
– Нямаш право да ми ръмжиш – прошепна тя, знаейки, че Дрейвън ще я чуе.
Кейд изхърка.
– Никога не съм виждал някой да го разгневи така, както ти.
Копитата гръмнаха към нея и секунди по-късно Дрейвън вече яздеше до тях. Той беше намръщен, а тя се опита да не го смята за секси, но не успя. Ако щастливият Дрейвън беше съблазнителен, то ядосаният Дрейвън беше опияняващ. Особено, когато челюстта му тиктакаше с обещанието за възмездие.
Той срещна втвърдения ѝ поглед с огън в очите.
– Ще те науча да се биеш, Флора. Ти си под моя закрила, докато си в моята глутница.
Имаше доста топки в себе си, ако си мислеше, че тя ще клекне на всичко, което каже.
– Защита не означава контрол, Дрейвън. Може и да си имал думата вчера, но не бих искала годеницата ти да получи погрешна представа при завръщането ни. Освен това смятам, че Кейд е повече от способен да ме научи, като се има предвид, че е почти твой бодигард.
Кейд наведе глава.
– Както казах, за мен ще бъде чест.
Очите на Дрейвън се присвиха към нея, но тя само за миг се наслади на топлината на погледа му, преди да се обърне и да даде на Светкавицата ритник, за да се изтегли напред.
Дрейвън изчезна от периферията ѝ и тя предположи, че е паднал обратно на мястото, където яздеше Матео.
Кейд лукаво вдигна юмрук в знак на солидарност и го вдигна до мястото, където нейният седеше на помпела. Тя го удари със своя и на устните ѝ се изписа триумфална усмивка.
Изсмучи го, Дрейвън.
Измина още един час в относителна тишина; единствените разговори между тях бяха насочени към потвърждаване, че са на правилния път. Тя не се обърна, за да погледне къде язди Дрейвън, въпреки постоянното желание да го направи.
С всяка крачка към подножието на планината небето потъмняваше, а заедно с него гората се превръщаше от зловеща в направо страховита. Дърветата образуваха плътна стена от двете им страни и освен местата, където луната осветяваше пътеката, нямаше нищо друго освен тих мрак.
Флора изтръпна и искаше да повярва, че е само заради вятъра, но по гърба ѝ пропълзя зловещото усещане, че ги наблюдават.
– Чувстваш ли това? – Прошепна тя на Кейд.
– Да. – Той беше напрегнат зад гърба ѝ, но не каза нищо повече. Ако това беше опит да я успокои, той се беше провалил епично.
Когато планината беше почти над тях, в ушите им се чу шум от бучаща вода. Пред тях имаше достатъчно голяма река, за да няма съмнение, че ще се намокрят, когато я прекосят. Флора изстена вътрешно. Температурата в гората бе спаднала значително, след като слънцето се спусна под линията на дърветата, а тя не разполагаше с лукса на свръхестествената телесна топлина като вълците. Не и се искаше да се опитва да се стопли след потапянето в тази вероятно студена вода.
Дрейвън и Матео застанаха от двете страни на нея и Кейд.
– Да спрем тук и да оставим конете да си починат и да получат вода, преди да намерим по-добро място за преминаване – нареди Дрейвън, като очите му не поглеждаха в нейна посока. – Не съм сигурен колко още ще трябва да вървим, но барманката каза, че мястото, което търсим, според слуховете се намира точно отвъд реката, в тази част на гората.
Кейд пръв слезе от коня, а Флора го последва. Още щом ботушите ѝ докоснаха земята, тя забеляза, че нещо не е наред. Червата ѝ се свиха и тя сякаш се завъртя в кръг и изведнъж спря, само че светът около нея продължаваше да се движи. Тя се препъна напред и хвана врата на Светкавицата, който се отдръпна от докосването ѝ.
– Флора. – Гласът на Дрейвън беше приглушен и тя едва успя да го различи над звъна в ушите си. Той протегна ръка и се опита да я успокои, но в мига, в който я докосна, кожата ѝ избухна в мехурчеста болка.
Флора се отдръпна от него и погледна ръката си. През непрекъснатата смяна на зрението си тя видя, че кожата не е наранена, но все още гореше като в адска жега.
– Не ме докосвай – изкрещя тя, а в гласа ѝ се появи паника. Отдръпна се от него, което успя само да я дезориентира още повече, изпращайки я да падне към земята. Само че не земята прекъсна падането ѝ.
Ледената вода открадна дъха ѝ, докато тя потъваше под повърхността и в бурното течение на реката. Краката ѝ се подкосиха под нея, но тя не можеше да разбере коя е посоката нагоре. Вълнуващата вода се мяташе около нея, а дробовете ѝ изгаряха за кислород.
Тя щеше да умре.
Току-що бе върнала живота си. Беше оцеляла след огнестрелна рана и опит за отвличане от баща ѝ, но една проклета река щеше да я погуби.
Нямаше значение колко пъти мигаше, за да се опита да оправи зрението си, то продължаваше да се стеснява. За кратко време тя виждаше само светлината на луната над себе си, а след това тъмнина.
Назад към част 19 Напред към част 21
