ФЛОРА
Технически Флора не беше сама, но можеше и да е така.
Дрейвън спеше от два дни, тялото му бавно се възстановяваше от битката, а Кости, както тя с любов наричаше скелета, който седеше срещу него, не беше много за компания. Беше почти сигурна, че са минали два дни. Трудно беше да се каже, когато слънцето не изгряваше и те бяха заседнали във вечна тъмнина, а само кръговата пътека на пълната луна в небето отбелязваше как минава времето.
Флора се сви под меховете, които беше намерила в ъгъла на стаята до печката на дърва. Огънят поддържаше топлината в малката колиба и излъчваше достатъчно светлина, за да може Флора да вижда в тъмнината, но не толкова много, че сенчестите вълци да я потърсят. Те трябваше да знаят, че е там, но по някаква причина се държаха настрана. И тя беше благодарна за това.
Това обаче не означаваше, че им се доверява. През първата нощ беше прекарала по-голямата част от нея в това да натъпква столове под вратите и да блокира прозорците с най-тежките предмети, които можеше да намери. Е, по-скоро с най-тежките предмети, които можеше да премести. А те не бяха много. Нищо от това нямаше да спре вълците, ако те наистина искаха да стигнат до тях, но я караше да се чувства по-добре.
След цяла нощ сън тя разгледа хижата. От този, който я е обитавал преди, не беше останало много. В едностайната колиба имаше малко креватче, направено от изплетени лилави борови иглички и ушити кожи, за които знаеше, че могат да принадлежат само на това царство, като се има предвид, че бяха зелени със сребрист отблясък. Срещу една от стените имаше малък работен кът, на който в различни чантички се намираха много прости инструменти. До нея имаше умивалник, който имаше отвор за пускане на вода, която се изливаше от шише. Използваната вода се оттичаше през приличаща на бамбук тръба в дъното на бараката, която минаваше през външната стена навън. Встрани от основното помещение се намираше малка баня.
Но онова, което наистина привлече вниманието на Флора, беше купчината дневници, идентични с този, разстлан в скута на Кости. Тя бе измъкнала износените страници от ръцете на скелета и установи, че макар последното му послание да е било зловещо предупреждение, първото е било точно обратното.
Чрез дневниците му Флора научи, че собственото име на приятеля ѝ скелет е Джаксън, но Флора предпочиташе да го смята за Кости. Това ѝ помогна да отдели мъртвеца от историята, която прочете за ловец на съкровища, търсещ най-голямата си награда: съкровището на лунните крадци. Той не беше първият, но тя се надяваше, че ще бъде последният, или по-скоро, че Дрейвън и тя ще прекъснат трагичния цикъл и ще избягат от царството, в което се бяха натъкнали.
Ловците на съкровища никога нямаха шанс, не и когато в основата на търсеното от тях съкровище бяха магията и преданията. Както повечето хора, те повярваха на това, което им бяха казали, но вместо да намерят наградата си, бяха хванати в капан на място, изпълнено с кошмари, което щеше да открадне душите им, когато умрат.
В дневниците подробно се описва животът на ловец след ловец: Робърт, Лейни, Оливър, Уила и Доминик, Питър, Опал и Ейнджъл, Нолан и накрая Джаксън. Всички те бяха изгубени в царството и ако се вярваше на написаното от Джаксън, душите им се превръщаха в сенчести вълци след смъртта им.
Флора повърна, когато разбра кои са били сенчестите вълци. Тези хора, които бе обикнала чрез автобиографичните им разкази, бяха мъртви от нейната ръка. Е, поне един от тях беше мъртъв.
Измъчваше я чувство за вина. Не беше очаквала следващото ѝ убийство да е толкова скоро и определено не беше очаквала да е все още човек, когато това се случи. Както и при баща ѝ, животът беше неин или техен, но при вълците никога нямаше да разбере дали е имало шанс да стигне до тях. Да ги върне към това, което някога са били. Тези хора не бяха чудовища като баща ѝ. Бяха попаднали в капан точно като нея и Дрейвън.
И все пак тя намираше утеха в техните истории. Те и правеха компания, докато чакаше Дрейвън да се събуди. Флора се радваше на триумфа на Оливър, дърводелеца, който построил хижата с двете си ръце, и плачеше от мъка на Уила и Доминик, които претърпяха загубата на детето, което не знаеха, че Уила носи. Тя се възхити на изобретателността на Нолан – той инсталира система за капково напояване, която позволява на дъжда да се стича във варел под работното място, и монтира тоалетна, която премахва необходимостта от попиване на клек (за което тя беше много благодарна). Тя се смееше на първите опити на Питър да ловува за плевели, както ги наричаше той. Първоначално се опитал да ги ловува с издълбана на връх пръчка, но после разбрал, че са нещо като зайци и трябва да бъдат уловени.
Всеки от обитателите на хижата разказал по една история и нарисувал картина на света, на който се натъкнал, докато търсел своето съкровище. Дневниците бяха красиво свидетелство за способността им да преодолеят магията на заобикалящия ги свят и да приемат най-простите части от своята човешка същност.
Стомахът ѝ изпищя и се размърда, а Флора погледна надолу към обидния орган. Макар че инженерството на Нолан утоли жаждата ѝ, два дни без храна не ѝ се отразяваше добре. Беше намерила нещо, за което беше почти сигурна, че е джърки, в един от пакетите до далечната стена, но нямаше представа кога е било консервирано, а като се има предвид състоянието на Кости, спокойно можеше да се каже, че не е отскоро.
Тя погледна към Кости, сякаш той щеше да знае отговора.
– Защо не можа да запишеш срока на годност? – Ако Дрейвън останеше да спи още дълго, тя щеше да бъде принудена да опита коженото месо, освен ако не искаше в крайна сметка да свърши като Кости.
Дрейвън се премести до нея и в гърдите ѝ се появи надежда. Той се обърна и очите му се разшириха, когато я видя свита до себе си. Устните му се разтвориха и езикът му се стрелна да ги намокри.
– Това стомахът ти ли беше?
Флора взе чашата с вода на пода до себе си и му я поднесе. – От всички неща, това е, което те събуди?
Дрейвън отпи малка глътка и седна до нея. Изпъна ръце нагоре и одеялото, което покриваше голата му форма, падна до кръста му.
– Колко време съм спал?
Очите ѝ веднага проследиха пътя на одеялото, но тя ги върна обратно веднага щом усети, че облизва устни.
– Мисля, че два дни, но е трудно да се каже.
По дяволите, трябваше да се съвземе. Да бъде сама в продължение на два дни започваше да ѝ дотяга.
Той наклони глава с въпрос и тя намрази факта, че го намираше за толкова дяволски очарователен. Не трябваше да се интересува от него, от глупаво добрия му външен вид или от факта, че за пореден път ѝ е спасил задника. Не трябваше да иска да го прегледа, за да се увери, че всичките му наранявания са заздравели. Те бяха екип с мисия да намерят лунния камък и нищо повече.
– Тук слънцето не изгрява – обясни тя, като опипваше с пръсти меховете в скута си, за да не провери дали той е добре. – Луната винаги е пълна и обикаля небето. Понякога е блокирана от розовите облаци, които се образуват понякога, но в повечето случаи се вижда по цялото небе независимо от времето на деня.
Дрейвън протегна ръка, сякаш искаше да вземе нейната в своята, но спря, преди да я докосне. Той стисна устни и върна ръцете си в скута.
– Добре ли си? Вълците върнаха ли се?
Колебанието му да я докосне не би трябвало да е болезнено, но беше.
– Все още са там, но не са се опитали да нападнат колибата.
Очите на Дрейвън се отклониха от нея и той изучи колибата около тях. Очите му се спряха на луната през прозореца и тя се зачуди какво ли си мисли. Изражението му беше безизразно, с изключение на малкия тик в челюстта му. Дали беше ядосан? Имаше дни, за да се примири с битката и с това къде се намират, но изненадващо, никога не бе помисляла да се ядоса за затрудненията им. Особено сега, когато Дрейвън се беше събудил и тя не беше сама.
– Кой е този? – Той направи жест към мястото, където седеше Кости.
– О, това е Кости.
Дрейвън сбърчи вежди, без да си прави труда да скрие забавлението си.
– Ти си кръстил скелета Кости?
– Слушай, имах нужда от нещо, което да ме забавлява и да не ме кара да се плаша, докато се лекуваш.
Той сведе поглед към коленете си.
– Съжалявам. Не знам какво се е случило.
– Знам. Това са сенчестите вълци. Нещо в отровата им забавя оздравителния процес.
– Откъде знаеш това?
По лицето на Флора се появи усмивка и тя подаде на Дрейвън дневника, който четеше.
– Не си се излекувал веднага. Но дори и без да си свидетел на това, дневниците го очертават. Мисля, че Доминик беше този, който пръв го откри.
– Доминик?
– Един от обитателите на колибата. Не съм сигурна кога е минал, тъй като датите са размазани. Но всеки след Оливър, който е построил колибата, е разказвал за преживяванията си тук. Наистина е невероятно колко много са преодолели. Все още нямам представа къде се намираме и как да се измъкнем оттук, но има тонове информация, която трябва да се пресее…
– Флора… – Прошепна тихо Дрейвън, но тя продължи да говори. Беше толкова адски развълнувана, че най-накрая има с кого да говори. И беше повече от горда, че можеше да му обясни нещо свръхестествено, вместо да е обратното.
– Джаксън беше последният от обитателите. Или Кости. Просто е по-забавно да го наричаме така.
– Флора. – Дрейвън повиши глас и Флора спря по средата на изречението. Изненадана, очите ѝ се разшириха и се спряха на почти болезненото изражение на Дрейвън.
Очите му омекнаха и потърсиха нейните, но за какво, тя не беше сигурна. Дрейвън беше загадка, която тя не се преструваше, че разбира, въпреки че много ѝ се искаше. Флора трябваше постоянно да си напомня, че той не е избрал нея; че вместо това ще бъде с някоя друга. Той протегна ръка и я дръпна към себе си, а Флора се претърколи напред, докато не се притисна към голите му гърди. Топлината му я обгърна и Флора замръзна.
Дрейвън въздъхна силно и тя някак си знаеше от какво точно се нуждае. Беше същото, за което копнееше през последните два дни.
Флора обгърна ръцете си около него и го притисна силно. Изчака няколко мига и отдръпна глава назад, като я наклони нагоре, за да може да срещне погледа му.
– Добре ли си?
Той затвори очи, а устните му се свиха в плътна линия.
– Трябва да ти кажа нещо.
– Дрейвън, малко ме плашиш. Добре ли си? – Тя притисна ръце към гърдите му и усети хаотичния ритъм на сърцето му. Той никога не е бил извън себе си. Не и по този начин.
– Ти си….Ти и аз…- Гласът му се изгуби.
– Какво сме?
Той преглътна тежко и отвори очи, позволявайки ѝ да се изгуби в зелените дълбини, които ѝ носеха толкова много утеха.
– Ти си моята партньорка на Луната, дадена ми от богинята. Моята Луна.
Ръцете ѝ се отпуснаха едновременно с устата ѝ.
– Ти сигурно си се побъркал.
Той прибра брадичката си и отметна глава назад, а веждите му стигнаха до линията на косата.
– Е, това не беше реакцията, на която се надявах.
– Това беше последното нещо, което очаквах, че ще кажеш. Умът ѝ се забърза с последствията от думите му. Тя беше неговата шибана партньорка на Луната? Същото, което бяха и родителите му. Предназначени един за друг. Съдба. Веждите ѝ се смръщиха и тя се отдръпна от него. – Как, по дяволите, това изобщо се случва?
Дрейвън посегна към нея, но Флора се отдръпна още повече, тъй като се нуждаеше от пространство, за да обработи думите, които казваше. С всяка крачка назад в нея се засилваше нуждата да бяга. Би трябвало да е във възторг. Това, че са партньори, означаваше, че могат да изследват каквото и да е между тях… но как можеше да се случи това, когато той буквално беше ангажиран с друга? Беше избрал тази жена вместо Флора. Той избра глутницата. Тя не го обвиняваше, не съвсем, но това не означаваше, че не е наранена.
Дрейвън сви ръцете си в юмруци и ги остави да паднат настрани.
– Когато преминахме, получих пълен достъп до моя вълк. В мига, в който те съзряхме, разбрах. Нещо щракна. Всяка моя склонност да те защитя, да ти угодя и да те държа близо до себе си е била основната потребност на моя вълк. Сега всичко има смисъл. Вродената потребност, дадена ми от богинята, да те обявя за моя партньорка. Обикновено нямаше да разбера до пълнолунието, но тъй като тук винаги е пълнолуние, има смисъл, че това се случи в този миг.
Флора се взираше в него, очите ѝ бяха широко отворени, а устата ловеше мухи.
Тя беше негова партньорка.
Нямаше значение колко е логично. Колко много сърцето ѝ искаше да повярва, че той е искрен и няма скрити мотиви. Имаше една част от нея, която не му вярваше съвсем. Той беше неудържима сила, която се беше втурнала в живота ѝ, когато имаше най-голяма нужда от него, но си беше поиграл със сърцето ѝ, захвърляйки го настрана въпреки връзката, която бяха споделили.
Може и да го желаеше с всяка фибра на тялото си, но не беше сигурна, че може да му повери сърцето си, да не говорим за бъдещето си. Имаше представа, че партньорите са завинаги. А за тях завинаги означаваше две различни неща в момента.
Партньорка.
Те бяха шибани партньори.
Това беше чужда концепция и не беше нещо, с което вампирите се бяха сблъсквали до Огъст и Емери, а дори и това не беше изпитана теория. Просто бълнуванията на един шотландски вампир, който се опитваше да поправи свръхестествения свят, за който никой не знаеше, че е счупен.
Изразът на изгубено кученце, залепен на лицето на Дрейвън, заплашваше да я сломи. Той наистина не виждаше нищо нередно в декларацията си. За него тя беше толкова проста. Партньори означаваше завинаги. Партньорствата бяха единственото нещо, за което вълците живееха.
Но тя не беше вълк.
Не можеше да му даде отговора, който искаше. Не и когато нямаше представа какво означава да каже „да“.
– Аз… не мога да направя това – прошепна тя.
Дрейвън застана на колене пред нея и взе ръцете ѝ в своите.
– Това не е нещо, което можеш да избереш, Флора. Това е съдба, предопределение, както искаш го наречи. То е по-голямо от теб и мен.
Тя изтръгна ръцете си от неговите, сякаш я изгаряше, което го накара да се размърда.
– Това е съдбата, за която си мечтал. Съдбата, която си си представял през целия си живот. Аз не съм вълк, Дрейвън. Ти сам го каза, имахме връзка. Нещо необяснимо. Беше толкова лесно за теб да захвърлиш това. Глутницата е на първо място, нали така си казал?
Дрейвън преглътна тежко, изяждайки собствените си думи.
– Флора, съжалявам.
– Не се съмнявам, че е така. Но ме извинявай, ако ми е трудно да повярвам, че можеш да си промениш мнението само защото твоят вълк ти е казал, че съм твоята партньорка.
– Отхвърляш ли ме? – Гласът му се пречупи, когато несигурно протегна ръка и я взе в своите ръце.
Дали беше? Не че беше против идеята да бъде негова партньорка, просто се нуждаеше от момент за размисъл – момент за дишане, който да не е повлиян от баща ѝ, намирането на камъка, удавянето или борбата със сенчестите вълци.
Флора не можа да се сдържи да не наклони глава и да се вгледа в дълбоките му изумрудени очи, по-уязвими, отколкото някога ги беше виждала. Зашеметяващите му черти висяха толкова близо до нейните и тя не можеше да отрече привличането, което изпитваше към него. Трябваше да види чудовището, което всички останали виждаха, дори само заради начина, по който се бе отнесъл към нея, но после си спомни за всички останали неща, които бе направил. Начинът, по който я защитаваше и гарантираше, че никога няма да поеме тежестта на нещо, което имаше за цел да ѝ навреди. Кой не би желал да има такъв мъж?
Проблемът беше, че той не можеше да я предпази от себе си.
Дрейвън бавно прокара ръка по ръката ѝ, сякаш се притесняваше, че може да я изплаши. Докосването му заплашваше да направи коленете ѝ слаби и Флора знаеше, че трябва да се отдръпне, иначе щеше да падне в него, в това чифтосване, и никога нямаше да погледне назад.
Тя се поколеба и той използва възможността да се приближи, докато краката му не се опънаха до нейните. Той се наведе, докато голите му гърди се допряха до плътта, която сутиенът ѝ не успяваше да скрие.
Флора никога не беше искала никого така, както искаше Дрейвън Демпси, но идеята да изложи сърцето си отново на него и обещанието за вечност я плашеше до смърт. Имаше твърде много въпроси без отговор.
Дъхът му гъделичкаше носа ѝ и тя се опитваше да диша, докато ароматът му я обгръщаше. Всичко в него я привличаше. Сякаш беше създаден за нея. …Защото беше. Устните му се разтвориха с обещанието за целувка. И ако той се наведе, тя нямаше да може да откаже. Но той остана на място, чакайки я да се раздвижи – чакайки я да го приеме.
Флора поклати глава, разкъсвайки хватката, която той имаше върху нея, и ѝ трябваше всякаква дисциплина, за да се плъзне назад и да се изправи.
Още две крачки ѝ дадоха яснотата, от която се нуждаеше, за да говори.
– Просто се нуждая от малко време, за да помисля какво означава това.
Устата на Дрейвън се отвори, сякаш не разбираше думите, излизащи от устата ѝ, и светът току-що бе изпаднал изпод краката му едновременно.
– Флора, ти не разбираш. – Гласът му трепереше от отчаяние. – Съдено ни е да бъдем заедно. Богинята не благославя всички с лунни партньори. Вълкът ми се нуждае от теб.
Думите му я разкъсаха. Бяха обещание за нещо красиво, но и въжето, с което го обеси.
– Точно Дрейвън, твоят вълк. Но какво да кажем за теб? Не мисля, че съм единствената, която трябва да помисли за това.
– Моля те, Флора – помоли той, все още на колене.
По бузите ѝ се разляха сълзи, сърцето ѝ се късаше, макар да знаеше, че взема правилното решение да не бърза с предложението за чифтосване. Тя грабна меховете в краката си и ги преметна през раменете си, прегръщайки ги здраво. – Не казвам „не“, Дрейвън. Казвам само да ми дадеш малко време и може би малко пространство, за да помисля.
Сърцето ѝ биеше в отчаян панически ритъм в гърдите ѝ, докато чакаше той да спори или вълкът му да се появи и да поиска гърлото ѝ, но нито едно от тези неща не се случи.
Дрейвън кимна и се надигна от пода. Наведе глава и не ѝ хвърли нито един поглед, докато крачеше към вратата, оставяйки я сама.
Сърцето ѝ се забави, а на негово място се появи болка, която изискваше да тръгне след него. Но тя не го направи. Не можеше. Не и докато не разбере дали може да бъде всичко, от което той се нуждае, и все пак да бъде себе си.
– Не можеш да излезеш навън. Сенчестите вълци все още са там.
Той спря с ръка на дръжката на вратата, а гласът му беше нисък и отчаян.
– Ще се справя.
Дрейвън отвори вратата и влезе през нея, като я затръшна зад себе си, засилвайки колко е сама. Дори присъствието на Кости не ѝ донесе утеха.
Флора погледна през прозореца, забелязвайки, че е започнало да вали. Наистина беше подходящо, тъй като отговаряше на настроението ѝ. На границата на гората тя долови размахването на опашка под светлината на луната, последвано от натрапчив вой, който повтори мъката в сърцето ѝ.
Назад към част 22 Напред към част 24
