ДРЕЙВ
Тя не отказа.
Думите се повтаряха отново и отново в главата му. Бяха мантрата, която го караше да крачи по горската земя, а вълкът му да сканира дърветата за признаци на опасност. Думите ѝ му даваха много малка надежда, че няма да бъде принуден да живее без нея.
Дрейвън изтръска дъжда от козината си и пожела да отнесе със себе си болката от отхвърлянето. Пулсацията ѝ се излъчваше толкова дълбоко, че той беше сигурен, че ще остане дълго след като гневът избледнее. Защото под болката се криеше гняв – просто не беше насочен към неговата половинка.
Не, тя беше негова и само негова собственост.
Дрейвън вдигна глава и нададе дълъг, самотен вой към луната горе. Не беше сигурен дали това беше молба или изпълнен с омраза вик към богинята. Единственото, което знаеше, беше, че вероятно е прецакал единственото нещо, за което някога си беше позволявал да мечтае. Може и никога да не бе изричал думите на глас, но в тишината на сърцето му винаги бе присъствал копнежът за собствена половинка. Дори след като намериха камъка, когато богинята трябваше да благослови народа му, той не хранеше надежда за себе си. Той беше хибрид. Може би се идентифицираше повече с вълка си, но никога не беше мислил, че ще бъде достатъчно вълк, за да бъде видян от Богинята, камо ли да бъде чифтосан.
Ти си идиот. Тя не ни е отхвърлила. Върни се назад. Накарай я да види, че ние сме нейното бъдеще. Нито едно от нейните притеснения няма значение. Ние ще я защитим. Ние ще я осигурим. Тя е наша.
Тя обаче не беше. Беше го направила пределно ясно.
Флора беше свой собствен човек и това беше само едно от нещата, които той обичаше в нея. Тя не беше като женските вълци, с които беше израснал. По дяволите, тя не приличаше на нито един от проклетите вълци.
Любов. Думата имаше толкова голяма тежест и все пак не беше нещо, което той заслужаваше. Не и от нея. Не и след всичко, на което я беше подложил. И щеше да продължи да я подлага. Не можеше да я принуди да бъде негова, както не можеше да се надява да я намери. Флора не беше създадена, за да бъде опитомена, въпреки че вълкът му го искаше.
Не, неговата малка Луна го предизвика. Беше го погледнала право в очите и му беше казала къде точно може да запрати декларацията си. Флора мислеше сама за себе си и дори когато носеше лицето на уплашена малка сърничка, не спираше да го изненадва, излизаше по-силна и готова да се изправи срещу хищниците, които я заплашваха.
Вълкът му искаше да я защити. Да бди над нея по-свирепо, отколкото луната над земята, но не от това се нуждаеше тя от тях. Флора не разбираше тежестта на лунното чифтосване. То беше всичко. То го поглъщаше – ум, тяло и душа. Може и да бе избрал глутницата преди, но нямаше как да направи същия избор отново. Тя беше въздухът, който дишаше, и той с удоволствие би се задушил без нея в живота си.
Вълкът на Дрейвън натисна по-силно, заобикаляйки колибата от вътрешността на гората, така че тя да не го види. Това място не приличаше на нищо, което беше виждал досега, а той беше виждал много гадости, охранявайки свръхестествения свят. От провалени магии, заради които части от Сентръл парк бяха покрити с вибратори, до вампирски бърлоги, боядисани в червено с кръвта на жертвите им, и всичко останало. Цветовете в това царство бяха неестествени, а дивата природа миришеше странно по начин, който повдигаше космите отзад на врата му. Той се задъхваше, всмуквайки това, което беше останало от аромата на Флора по кожата му, за да успокои неистовата си нужда.
Трябва да я защитим. Вълкът му притисна уши назад и издаде предупредително ръмжене. Призови я.
Флора се нуждаеше от равностоен партньор и макар Дрейвън да разбираше това, вълкът му не го разбираше.
Проблемът беше, че той не беше сигурен дали тя може да бъде равна в неговия свят. Тя беше човек, а той беше бъдещият алфа на глутницата от Лунния хребет.
Може би.
Дори това не беше сигурно.
Ако по някакъв начин успееше да убеди племената от глутницата, че е достоен за титлата, че той и неговата спътница са бъдещето на глутницата от Лунния хребет, не беше сигурен, че тя щеше да е готова да бъде неговата Луна. Не че не можеше да се развие; Флора имаше всички качества на невероятен лидер, ако се довереше на себе си. Да бъдеш Луна си имаше своя собствена тежест, с която той бе наблюдавал как майка му се справя с упоритост и грация. Това не беше за хора със слаби сърца, не че Флора спадаше към тази категория, но женските вълци гледаха към своята Луна и можеха да бъдат направо кучки.
В носа му се долови мирис на малко животно и Дрейвън си спомни за къркорещия стомах на Флора. Той остави настрана вихрещите се в мозъка му емоции – не можеше да се тревожи за това, което щеше да дойде, когато напуснат това забравено от Бога царство. Първо трябваше да избягат от него.
Дрейвън отказа да се хване за общото им тяло. Отказа промяната и изтласка вълка си на преден план.
– Тогава ще го направим по единствения начин, по който можем в момента. Единственият начин, по който тя се нуждае от нас. Храним я и се опитваме да намерим изход. А докато успеем, прочистваме царството от сенчести вълци, за да може тя да живее спокойно, докато успея.
Вълкът му изръмжа и зачака Дрейвън да заеме предна позиция.
Но той така и не го направи. Ако Флора искаше той да играе по нейните правила, той с удоволствие щеше да го направи. Тя беше неговата лунна половинка и той щеше да направи всичко по силите си, за да ѝ осигури необходимото време да осъзнае, че той е нейното бъдеще.
Добре. Хайде да отидем на лов.
Назад към част 23 Напред към част 25
