ФЛОРА
Две седмици по-късно…
Флора изпусна дъх, когато възелът му отново набъбна в нея, изпълвайки с него всеки сантиметър от пулсиращата ѝ вагина. Отровата му се разнесе във вените ѝ, засилвайки следоргазматичното блаженство, в което тя се носеше.
Не мислеше, че някога ще свикне с него. Отровата му. Възелът му. Той.
Не че и се искаше.
Дрейвън беше нейният партньор и това беше най-истинската, безсрамна любов, която някога бе изпитвала в живота си. От момента, в който я бе поискал, тя само се бе разраснала, докато не можеше да усети всеки сантиметър от него от другия край на стаята. Погледът му караше плътта ѝ да изпепелява от нужда, докосването му разпалваше огъня, а любовта му я поглъщаше. Тя никога не искаше да свикне с него. Искаше да живее в постоянно състояние на страхопочитание, когато ставаше дума за него.
– Обичам те, моя малка Луна – прошепна Дрейвън срещу косата ѝ и я спусна по гръб върху кожите на пода на колибата.
Беше я събудил с уста върху интимността ѝ, което беше по-добре от закуска в леглото и шот еспресо. Не че кафето не ѝ липсваше, липсваше ѝ, но Дрейвън се беше превърнал във въздуха, който дишаше, а той, по дяволите, беше пристрастяващ.
– Аз също те обичам. – Тя притисна целувка към гърдите му и се повъртя на възела му, което предизвика вкусно ръмжене от страна на партньора ѝ. – Знаеш, че трябва да правим нещо повече от това да се чукаме, нали?
– Обичам, когато ми говориш мръсотии.
– Научих се от най-добрия. – И тя го направи. Дрейвън беше запазил толкова много от мръсните си мисли за себе си, преди да дойдат в това царство. Но през последните две седмици се бе постарал да ѝ ги напомня при всеки удобен случай. Казваше ѝ колко много обича вагината ѝ, която се разтяга около него, сякаш е фино изработена ръкавица, направена специално за него. Напомняше ѝ за всички начини, по които щеше да я притежава. Как никога няма да бъде задоволен от друга, освен от нея. А Флора поглъщаше всяка дума.
Възелът му започна да се освобождава и Флора измъкна члена му от себе си. Тя посегна към една от кожите и се избърса след него.
– Щях да се погрижа за теб.
– Знам, но мога да правя и сама неща за себе си.
– Не мога да си помогна. Искам да съм сигурен, че ще се погрижа за теб.
Тя го погледна остро, знаейки, че това, което ще каже, няма да му хареса.
– Тогава трябва да станем и да се махнем от тази колиба.
– Ние излизаме от колибата – отвърна той.
– Излизаме, за да ловуваме. – Ами той ловуваше. Тя предимно стоеше там и изглеждаше красива. – А после намираш някое хубаво дърво или горещ извор и се разсейваме от това, което трябваше да правим.
– Какво е то? – Той седна и притисна с целувка следата си на рамото ѝ.
– Намирането на лунния камък. Да се върнем у дома.
– Аз претърсих царството, помниш ли? Другата половина на камъка не е тук.
Флора сдъвка устните си. Не беше убедена, че той е прав. Нещо в нея ѝ подсказваше, че камъкът е там, просто трябваше да намерят ключа, за да разберат къде. Имаше твърде много съвпадения, за да не е тук. Вечното пълнолуние. Вълците сенки. Фактът, че Дрейвън я разпозна като своя половинка в момента, в който влезе в царството.
– Тогава ще потърсим отново.
Дрейвън въздъхна дълбоко и веждите му се сключиха. Нямаше нужда да казва нищо, за да ѝ даде да разбере, че не е убеден. Избягваше да говори за бъдещето им или за камъка, като винаги я разсейваше с вечно твърдия си член.
– Това ще те направи ли щастлива? – Попита той.
Флора кимна. Харесваше ѝ да е с него, но ѝ липсваха Кейд и Матео. Искаше да знае как се справя Емери в Ню Орлиънс. Не можеха да се крият вечно в това царство. Това не беше техният дом. А и не искаше да умре там и да се превърне във вълк сянка.
Не че щеше да изкаже последното си притеснение на глас. Единственият път, когато се пошегува за това, Дрейвън се разгневи и макар да обичаше, когато той я защитаваше, нямаше нужда да се превръща в свръхзащитен задник, който не ѝ позволяваше дори да стъпи извън колибата… поне не отново.
– Добре. Хайде да вървим – изпъшка Дрейвън.
Търсиха с часове, като проследиха всички пътеки в царството от край до край. Учудваше я, че гората не се променя. Бяха там от няколко дни и нищо не растеше и не умираше, освен ако не се намесеха. Пълната луна кръжеше високо в небето, а животните, които обитаваха царството, живееха така, сякаш всеки ден беше същият като предишния. По същество беше така и това караше Флора да се чувства неудобно. Тя обичаше гората зад замъка, а това не беше естествено. Сякаш беше създадена, но не беше подхранвана. Тя не процъфтяваше и тя не можеше да не се запита защо, по дяволите, е така.
В края на деня и двамата бяха изтощени. Не бяха се доближили до намирането на лунния камък и въпреки че идеята беше нейна, тя започна да се чуди дали Дрейвън е прав.
Спряха до един малък водопад, за да хапнат месото, което Флора им беше приготвила, и по лицето ѝ се разтече усмивка, докато изучаваше как кучешките зъби на Дрейвън се удължават, докато той се вкопчва в месото. Колкото по-дълго имаше достъп до него, толкова повече започваше да приема своя вълк. Беше невероятно да наблюдава как Дрейвън се превръща в това, което винаги е трябвало да бъде. Напълно хибриден. Това ѝ даваше надежда за бъдещето.
– Какво е да си хибрид? – Попита тя, преди да отхапе от пикантното месо.
– Това е като да воюваш със себе си постоянно. Поне така беше. Това, че имам достъп до вълка си на пълен работен ден, ме улеснява да примиря двете си страни. Чувствам се по-…- Той направи пауза, търсейки подходящата дума. – …уравновесен не е точната дума, но е най-близката до това, което чувствам. Все още усещам жаждата за кръв и нуждата да контролирам, които идват с вампирската ми природа, но вълкът ми вплита в себе си чувството за мир, което липсваше. По-лесно ми е да се докосна до стоицизма, който идва с това да си алфа вълк. Доволството да наблюдаваш и да нанасяш удари, когато е необходимо.
Флора се усмихна и повдигна вежди.
– От кога проявяваш някаква сдържаност?
– Когато става дума за теб? Никога.
– Но как си станал хибрид? Каза, че си вълк от Сампсън. Баща ти, но той не е биологичния ти баща?
– Не, не е. Трябваше да съм само вампир. Майка ми беше човек, а баща ми – кралски вампир.
Очите на Флора се разшириха. Последиците от това, че той е син на Лахлан, все още я разтърсваха.
– Тогава как…
– Майка ми беше един от хората, избрани да участват в лова. Варварска традиция, която се спазва от шотландските и американските дворове.
– Знам какво е ловът. Бях определена да участвам, преди Огъст да избере Емери.
Дрейвън насочи издължените си кътници към нея и изпусна дълбоко ръмжене.
– Никога няма да участваш в никакъв лов, докато аз дишам.
Флора се сви назад и вдигна ръце.
– Повярвай ми, не искам. Но какво се случи с майка ти?
– Тя участвала, както ѝ било наредено. Принудена била да го направи. Кралят я използвал, а после я оставил мъртва. Изхвърлил я като вчерашен боклук. Баща ми бил там, за да пази мира като изпълнител. Той не се доверявал на други вълци, тъй като луната беше пълна. Така че като бъдещ Алфа на глутницата, той се включил доброволно, за да гарантира, че няма да има смъртни случаи. Но на Лахлан не му пукало. Все пак той е крал.
Дрейвън прокара ръка през разрошената си коса и хвана дължината ѝ. Челюстта му беше напрегната и Флора пожела да може да отнеме болката и разочарованието му. Тя твърде добре знаеше какво е да имаш чудовище за баща; да знаеш, че човекът, който ти е дал живот, трябва да бъде изчистен от земята със стоманена четка.
– В момента, в който Самсон погледнал майка ми, той едновременно знаел, че тя е негова половинка и че е обречена на смърт. – Дрейвън поклати глава и спусна ръка надолу, за да почисти лицето и брадичката си. – Дори не мога да си представя какво е изпитвал. Ако те намеря…
Гласът му секна и той погледна към езерото. Мускулите между лопатките му се напрегнаха и когато заговори отново, думите му бяха резки и кратки.
– Бих разкъсал небето и земята, за да ти спестя тази съдба. А после да убия този, който те отнеме от мен.
И все пак той не я обръща. Той дори не осъзнаваше лицемерието в изказването си, но тя нямаше намерение да му го изтъква. Дрейвън говореше за вечността, сякаш нейната беше от същия калибър като неговата; все още не беше осъзнал, че ще трябва да се сбогува с нея. Или ако го е направил, тепърва му предстои да се справи с това. А със скоростта, с която се движеше, щеше да е твърде късно, когато осъзнае, че иска тя да е до него до последния му дъх.
Дрейвън върна погледа си към Флора, всякаква твърдост беше изчезнала и заменена с любов.
– Баща ми се молел на богинята за напътствие и до ден днешен се кълне, че е получил отговор от нея, ясен като бял ден.
– Какво е казала?
– Обърни я – прошепна Дрейвън.
Флора винаги бе предполагала, че майка му е била вълк, преди той да се роди, но сега, когато се замисли, това не се потвърди. Ако беше тя, той нямаше да е вълк на Сампсън, а щеше да е придобил вълчата си природа от рода на майка си.
– И ето как държиш претенциите си към Лунния хребет.
Дрейвън кимна.
– Самсон обърна майка ми и когато го направи, ми подари, макар и едва заченат, своя вълк. Аз съм аномалия, която не би трябвало да съществува, но съществува. Кралски хибрид между вампир и вълк.
– Как се превръщаш във вълк?
Дрейвън стисна устни и поклати глава, като се изправи и започна да крачи.
– Разпознавам този поглед в очите ти, Флора. Ако си мислиш, че процесът на превръщане във вампир не е за хора със слаби сърца, няма да ти хареса как човек се превръща във вълк.
– Но…
– Ще ти разкажа, защото ти си моята партньорка и бъдещата Луна трябва да знаеш как може да се създаде нейната вълчица, но това не е опция за теб. Това е опасно. Смъртоносно. Повечето не оцеляват при обръщането. Майка ми не трябваше да оцелее.
Флора се обърна от него, за да скрие сълзите, които напираха в очите ѝ. Знаеше, че той говори от място, което я защитава. Нейната и неговата собствена защита. Тя щеше да оцелее, ако той умреше. Щеше да мрази всеки миг от това, но щеше да оцелее. Дрейвън нямаше да оцелее. Вълкът му беше свързан с нея чрез връзките на тяхното чифтосване. Когато тя умреше, той щеше да скърби за нея до края на живота си. Физически щеше да оцелее, но психически нямаше как защитният ѝ вълк да живее без нея.
Една сълза се плъзна по бузата ѝ, но тя бързо я избърса. Тя щеше да е отговорна за най-лошите години от живота му. И всичко това, защото един ден тя щеше да умре.
Не беше честно. Трябваше да намери начин да остане с него. Да бъде завинаги с Дрейвън по същия начин, по който той беше неин.
Флора преглътна тежко.
Единственият начин да се обърне беше да помоли Калъм. Или може би щеше да помоли Кейд. Поне ако беше вълк, щеше да може да се справи с още няколкостотин години.
Не че това щеше да е достатъчно. Никакво време не би било достатъчно.
Когато достатъчно натъпка емоциите си обратно в дълбините на сърцето си, тя се обърна и застана лице в лице с половинката си.
Дрейвън беше прекосил брега между тях и беше коленичил до скалата, на която тя седеше.
– Не искам да те нараня, Флора. Разбирам нуждата ти да удължиш живота си, но просто не мога да рискувам да те загубя.
Тя кимна, без да може да се довери, че гласът ѝ няма да издаде болката и тъгата, които изпитваше. Не знаеше как да го накара да разбере.
Дрейвън взе ръцете ѝ в своите и прокара палци по дланите ѝ.
– За да направиш вълк, трябва да е при пълнолуние. Точно както ухапването прави партньор, ухапването ще направи вълк, ако е съчетано с разрез на сърцето, направен с кръвта на вълка, който има за цел да ги обяви за семейство. Това е жертвоприношение към богинята. Външен знак, че човекът ще умре за нея и ще възкръсне като вълк под нейното име.
– Разрез в сърцето? – Устата на Флора се отвори. За вампирите това беше само малко кръв и отрова, а после бързо счупване на врата; това беше… варварско, ако не и малко прекалено. – Как някой оцелява след разрязване на сърцето?
– Повечето не го правят. Ето защо е рядкост да се направи вълк. Говори се, че ако богинята те приеме, ще те излекува при преобразяването ти. Никога не съм виждал преобразяване, нито пък искам да видя. Това не е нещо, което бих пожелала на някого.
Можеше да зачеркне от списъка си да стане вълк. Нямаше как да оцелее след рана в гърдите. Което означаваше, че или трябва да убеди Дрейвън да я направи вампир, или ще трябва да се противопостави на него и да посети замъка.
Последното от двете остави лош вкус в устата ѝ.
Дрейвън посегна към нея, прибра една заблудена коса зад ухото ѝ и я погали по бузата. Тя срещна погледа му, прозореца към душата му, и не видя там нищо друго освен тъга.
– Знам, че искаш да те променя, но това просто не е нещо, което съм готов да направя. Въпреки това си мислех за това как искаш да можеш да се защитаваш и за това, което си поискала от Кейд. Предложението ми да те обучавам все още е в сила.
– Наистина? – Флора се изправи. Това не беше точно това, което искаше, но беше стъпка в правилната посока. Поне можеше да си помогне да се запази жива, докато все още беше човек.
– Абсолютно. Макар че планирам винаги да съм до теб, нямам търпение да видя изражението на лицето на Матео, когато се върнем и ти сриташ задника му до основи.
Флора се засмя, като си представи как гигантският вълк пада на земята от изненада.
– Това ми харесва.
– Също така това ще помогне на авторитета ти сред вълците. Женските не се радват на слабост.
– Не съм слаба – издекламира Флора, макар да знаеше, че това е лъжа. Може и да умееше да се справя с няколко хитри движения, но израстването в замъка не ѝ беше дало уроци по ръкопашен бой.
– Надали, Бабълс. Ти си най-силната жена, която някога съм срещал. Трябваше да бъдеш, щом богинята те е съчетала с мен.
– Не говори простотии.
Дрейвън наклони глава назад и се засмя. Това му отиваше.
– Никога няма да свикна с нещата, които излизат от твоята първична и правилна уста.
– И кога започваме?
– Точно сега, ако искаш.
Тя скочи от скалата и се хвърли в обятията му, като го избута на мекия бряг.
– Изглежда, че ти си този, който има нужда от малко практика, ако мога да те изпреваря.
Дрейвън ги завъртя, така че да е отгоре, и притисна бедрата ѝ в пясъка, като притисна нарастващата си дължина към сърцевината ѝ.
– Това беше единственият ти безплатен подарък. – Той се наведе и изръмжа в ухото ѝ. – Следващият път, когато ме свалиш на земята, ще те възнаградя, като покоря войнствената ти вагина с езика си. Дори ще направя онова нещо, което те побърква.
Той захапа ухото ѝ с кътниците си, свлече се от нея и тръгна обратно по посока на колибата, оставяйки Флора задъхана на пясъка.
О, това беше в ход.
Назад към част 26 Напред към част 28
