ДРЕЙВЪН
Беше невъзможно да искаш да си тръгнеш, когато Дрейвън беше намерил всичко, което някога е искал, скрито в това джобно царство.
Той все още се учеше какво означава да бъде едновременно вълк и вампир за повече от един ден в месеца; но се чувстваше повече като себе си, отколкото от много отдавна. Може би някога.
Бяха навлезли в щастлива рутина. Той събуждаше Флора с пръсти, с член или с любимия си език. И винаги завършваше с възела му, сгушен плътно в стегнатата ѝ сърцевина, докато главата му не се завъртеше с всяко последно издуване на члена, задържайки семето си дълбоко в нея.
Потомството щеше да бъде неизбежно. Когато бяха готови, разбира се, но щом се появеше, той планираше да държи Флора сита и бременна в обозримо бъдеще. Тя не ползваше никакви противозачатъчни, така че, доколкото знаеше, можеше вече да е бременна. Но според нея никога не беше имала постоянен цикъл, така че шансовете не бяха големи. Дори и със свръхестествената му сперма, както тя обичаше да я нарича.
След като се увереше, че е добре и старателно прецакана, Дрейвън издирваше и ѝ правеше закуска, а после ѝ предлагаше вана. Което само я караше да оживее под него и неизбежно водеше до втори рунд. Вероятно любимият му рунд, защото Флора обикновено беше толкова разярена, че в разгара на момента се опитваше сама да го поиска и да задълбочи следите от ухапвания по рамото му, направени от тъпите ѝ зъби. Той с удоволствие носеше белезите ѝ с гордост.
Когато най-сетне се измъкнеха от кожите си, прекарваха няколко часа в търсене на лунния камък. Той го правеше най-вече за да успокои Флора. Колкото по-дълго търсеха, толкова повече вярваше, че Калъм е бил пълен с глупости или най-малкото, че сведенията му са били лоши. Нямаше нищо. Никакви следи. Никакви намеци. Нищо, което да му даде вяра, че някъде в това вечно лунно царство се намира камъкът, за който хората му копнееха.
След безсмисленото им търсене и лекия обяд, това беше любимата част от деня на Дрейвън. Обучение. Флора беше по-зелена от зелено, когато ставаше дума за какъвто и да е вид битка, но беше решителна. Огънят в очите ѝ, когато многократно падаше по задник, беше нещо, което трябва да се види. Той не се сдържаше и не се отнасяше леко към нея, защото и глутницата няма да иска да го направи. Но Флора винаги се изправяше. И въпреки факта, че той винаги се нахвърляше върху нея два пъти по-силно, тя оголваше зъби в най-сладката сърдита усмивка и се приготвяше да продължи отново.
До края на първата седмица Флора разбра основите на защитата и макар да мразеше всяка минута от нея, до края на втората седмица можеше да пробяга една миля, без да спира. Напъваше се сама и той не можеше да се гордее повече с нея.
Всяка вечер той я носеше до горещия извор и масажираше уморените ѝ мускули.
От нацупените ѝ розови устни се изтръгна вкусен стон, когато той натисна нежните мускули между лопатките ѝ. Обичаше да дъвче тези устни, когато обмисляше всички начини, по които би могла да го убие за това, че я е накарал да бяга, а в края на деня ги оставяше подпухнали и декадентски.
– Пръстите ти са вълшебни – прошепна тя и се наведе към докосването му.
– Това не е единственото вълшебно нещо в мен.
Флора погледна през раменете си и драматично извъртя очи. – Това беше кичозно, дори за теб.
Знаеше дяволски добре, че това е реплика, която Матео щеше да използва, но Матео беше игрив там, където Дрейвън беше логичен. Репликите на Матео бяха пресметнати, докато тези на Дрейвън бяха мръсни и изпълнени с честност. Флора обаче го караше да се държи свободно по начина, по който баща му се държеше с майка му. С нея просто се чувстваше добре.
Дрейвън се усмихна и сбърчи вежди.
– Работи ли?
– Може би – каза Флора с кокетно свиване на рамене.
Той въздъхна замислено и я придърпа към себе си, така че гърбът ѝ да се притисне към гърдите му. Той обсипа кожата от шията до рамото ѝ с нежни целувки.
– Завинаги с теб никога няма да е достатъчно.
– Първо трябва да се измъкнем оттук, а след това можем да се съсредоточим върху вечността.
Дрейвън замълча. Отдалечи устните си от кожата ѝ и се отдръпна от Флора, сякаш тя го изгаряше.
Флора погледна през рамо, изучаващият ѝ поглед прониза стените му. Бяха израснали заедно по време на престоя си в лунното царство, дотолкова, че тя можеше да го чете като книга. В някои отношения по-добре от собствените му мъже. Тя беше негова, както и той неин, и макар че нищо не можеше да промени връзката помежду им, тя нямаше да бъде същата, когато се върнат. Не така, както беше там.
В това царство те бяха просто Флора и Дрейвън. Бяха двете половини на едно цяло, между които нямаше нищо, което да вбие клин. В момента, в който стъпеха извън пълнолунието, всички щяха да дойдат за тях.
Флора се отвърза от него и се обърна така, че да е с лице към него.
– Нещо грешно ли казах?
Веждите му се сключиха и той отвърна на търсещия ѝ поглед. – Ами ако не съм готов да се върна?
– Какво имаш предвид, Дрейвън? – Отначало гласът ѝ беше шепот, но после се разнесе със сила. – Трябва да се върнем.
– Трябва ли? – Той стисна устни, опитвайки се да намери думите, с които да я накара да разбере вълнението, което растеше в него. – Ами ако не искам да напусна това царство? Ами ако не съм готов да те споделя с нашия свят?
– Дрейвън. Те се нуждаят от нас.
За Флора това беше толкова просто, но тя нямаше представа какво ги чака. Как функционира неговият свят.
Тя постави ръка на гърдите му и се наведе към погледа му. – За какво всъщност става дума?
– Аз съм щастлива тук, добре? – Той изтръска ръката ѝ от гърдите си и се смъкна от скалата, която споделяха. – Да бъда тук с теб вероятно е най-щастливият момент, в който някога съм бил. Винаги съм бил син на баща си. Бъдещият Алфа. С изключение на Кейд и Матео, всеки е виждал в мен само това. До теб. Разбира се, мечтаех, че ще си намеря половинка, но не мислех, че това ще се случи за мен – хибрид, дори не напълно вълк. Не знам защо богинята ме благослови с теб, но няма да задавам въпроси. Ти си всичко за мен, Флора. Ти си моето сърце и моята луна. Моята Луна. Нямам нужда от нищо друго, ако имам теб.
– Но и те се нуждаят от теб. Глутницата, която си се заклел винаги да защитаваш.
– Дали? – Дрейвън се подигра и започна да крачи по дължината на плажа, като имаше нужда от движение, за да насочи бълбукащото в гърдите му разочарование. Вълкът му се присъедини към движенията му и заедно изпуснаха страховете си върху своята половинка. – Дадох живота си, душата си на тази глутница и в момента, в който разбраха, че съм хибрид, се обърнаха срещу мен. Може и да приемат вида ми във всяка друга ситуация, но не можеха да бъдат водени от такъв. Те вече не ме възприемат като един от тях.
– Това не е вярно. Секретарката ти, Дона, те вижда. И съм сигурна, че има много други като нея. Дай им време. Сигурна съм, че вече са се ориентирали в идеята.
– Само ако се омъжа за Дарси.
Флора изсумтя и той пожела да премахне жилото на думите си. Дрейвън спря пред нея и падна на колене. Той обгърна лицето ѝ и остави пръстите си да се спуснат до знака на шията ѝ.
– Не се притеснявай, Бабълс. Ти си единствената, която ще носи моя белег върху кожата си и моя пръстен на пръста си.
Флора си пое дъх и се усмихна.
– Мислих си за това, но ти не го беше казал на глас.
– Трябват ти думите? – Как беше пропуснал това? Толкова се беше вглъбил в собствения си смут, че беше пропуснал да забележи, че неговата половинка също се нуждае от уверения за бъдещето им. Тя може и да иска да се върне, но това не означава, че това не я плаши.
Флора кимна.
– Точно както ти се нуждаеш от тях, когато ме чукаш.
Той се засмя и притисна мека целувка към устните ѝ.
– Харесва ми да слушам как мръсната ти малка уста ми казва точно какво искаш от мен. Обичам те, Флора. С всичко, което съм, и с всичко, което някога ще бъда. Ти си моята луна, сега и завинаги.
– Аз също те обичам, Дрейвън…- Тя направи пауза.
Паузите никога не бяха добър знак. Означаваше, че предстои нещо повече, а най-често това, което идваше след паузата, не носеше радост.
Флора докосна бузата му и прокара палец по брадата му.
– Ще го разберем заедно. Но трябва да се върнем. Ти си следващият водач на нашата глутница и колкото и да се нуждая от теб, точно сега свръхестественият свят се нуждае повече от теб.
Устата на Дрейвън се отвори. Макар да искаше да протестира, той беше по-скоро зашеметен от това, което тя каза.
– Нашата глутница.
– Да, нашата. Не си мислеше, че ще се справиш сам, нали?
– Дали?
Знаеше, че тя ще бъде на негова страна, но също така трябваше да я предпази. Беше я обучил да се бие, но това беше по-скоро като крайна мярка. Той щеше да бъде този, който щеше да се бие за нея. Но тя нямаше да му позволи. Тя искаше да се бие за него. С него.
Дрейвън се почувства така, сякаш го бяха ударили по лицето. Беше се прецакал. Подсъзнателно мислеше така, сякаш не беше сгоден. Искаше да има всички предимства на това да е сгоден, но не искаше да споделя бремето с нея. Тя обаче не го разбираше. Не беше толкова просто да го правим заедно. Тя не беше готова за това, което включваше това. А и той щеше да умре, ако нещо се случеше с нея.
Дрейвън смекчи тона си и се опита да предаде сериозността на ситуацията.
– Ще ме накарат да избирам между теб и моята глутница. Ти си моята половинка, Флора. Ще избирам теб всеки път.
– Ще ги накараме да видят, че ние сме бъдещето. – Тя говореше така, сякаш всичко беше толкова просто.
– Не е толкова лесно, Флора.
– Но е. Ти просто си твърде упорит, за да го видиш.
– Дали? – Дрейвън се опита да сдържи разочарованието си, но гласът му се разколеба и стана студен. – Защото няма да казваш това, когато ни изгонят. Няма да го кажеш, когато децата ни са принудени да растат без глутница. Аз нося на раменете си тежестта на нашето бъдеще заедно с тежестта на Лунния хребет и честно казано, не може да ми пука по-малко какво ще се случи с глутницата. Ти си моята половинка, Флора, и макар че искам да правя това с теб като с равен, няма да се поколебая да направя най-доброто за теб, дори когато ти не го виждаш. Ти си моят свят.
Очите ѝ се насълзиха и той не беше сигурен коя част от казаното от него я е разплакала, но знаеше, че трябва да го поправи.
– Искаш да имаш деца с мен?
– Искам цяла шибана глутница от наши собствени деца с теб, Флора.
– Тогава им го начукай. – Тя се втренчи в него. – Ако не могат да видят сърцето ти и факта, че искаш да подобриш глутницата, тогава да им го начукам. Ще отидем при брат ти. Ще създадем своя собствена глутница, в която хибридите са добре дошли и децата ни могат да се развиват.
Дрейвън въздъхна. Имаше чувството, че говорят в кръг.
– Не е толкова просто.
– Но е. Просто трябва да се откажеш от всички мечти, които си имал. Трябва да бъдеш новата луна. Да започнеш на чисто.
– И как изглежда това? – Попита той, с чувство за хумор.
– Веднъж ми каза, че искаш хибридите да имат място в света. Започваме оттам.
– Но родителите ми…
– Все още ще те обичат. Кейд и Матео ще те следват до края на света, както и много други. Трябва да си върна моя Дрейвън. Този, който ме метна през рамо и ме изнесе от „Хаулър“ в името на глутницата, в която вярваше. Ти си първият кралски хибрид; време е да започнеш да се държиш като такъв.
Устата му се отпусна, но само за миг, преди да нахлузи отново маската на неин партньор. Нейният Алфа.
Тя беше права.
Той се държеше като малка кучка за всичко това. Имаше мечти и те се разпаднаха в момента, в който стъпи в това царство. Работата беше там, че те трябваше да се разпаднат, за да могат да се изковат нови. Но той беше заслепен от медения месец на намирането на своята половинка. В това царство светът му се въртеше около нея. Проблемът беше, че в това царство нещата не процъфтяваха; те оцеляваха и то едва под светлината на пълната луна. Дрейвън и Флора… те трябваше да процъфтяват под светлината на слънцето. Флора признаваше това, когато той не можеше. Заедно те щяха да променят свръхестествения свят, а тя щеше да бъде адски добра Луна за неговата глутницата. Каквато и да е тази глутницата.
Дрейвън се изправи и повлече Флора със себе си. Той я обгърна с ръце и сгуши лице във врата ѝ. Вдиша аромата ѝ и облиза следите си.
– Завинаги – прошепна той срещу тях.
– Завинаги – отговори тя.
Той се отдръпна и долепи устни до нейните, искаше да я вкуси, да запечата обещанието си с целувка.
Флора посрещна настоятелността му и заплете ръце в косата му. Тя беше неговата идеална половинка.
Изведнъж земята се размърда в краката им. Дрейвън затегна хватката си върху Флора. Той прекъсна целувката им и докато гората около тях потъмняваше, погледът му се стрелна наоколо, търсейки причината за смущението. Облаците се свлякоха заедно, гръмнаха, когато се разделиха, оставяйки пролука в небето над тях. Очите му се спряха на мястото, където трептеше пълната луна, и вълкът му нададе вой дълбоко в себе си.
Светкавица от лунна светлина изпълни поляната, заслепявайки ги със светлината си. Когато точките се изчистиха от погледа му, Дрейвън проследи един-единствен лъч светлина в далечната страна на царството. Беше като нещо от библейска история. Светлината на спасителя. Само че по начина, по който червата му се изкривиха, той знаеше, че това не е предзнаменование за добри новини. Всеки път, когато луната се намесваше, тя сякаш му носеше само агония; можеше само да се моли този път да е различно.
Назад към част 27 Напред към част 29
