ДРЕЙВЪН
Тялото на Флора падна на земята на забавен ход. Косата ѝ се разпиля, ментовият ѝ аромат заля сетивата му и затрудни дишането му.
Не, не ароматът ѝ накара гърлото му да се свие, а сърцето му да спре в гърдите, а не естествения ъгъл на шията ѝ и безжизнените ѝ очи.
Не.
Това не се случваше.
Вълкът му заскимтя в гърдите му, а звукът разкъсваше душата на Дрейвън.
Тя трябваше да бяга.
Дрейвън се хвърли към нея, като я хвана в прегръдките си. Огледа неподвижната ѝ форма, търсейки нещо, нещо, което да му даде знак, че не си е тръгнала. Не можеше да я няма. Гърдите ѝ не можеха да спрат да се издигат, очите ѝ не можеха да бъдат празни сини кълба, които се взираха в луната над тях. Флора не можеше да е мъртва. Тя не можеше. Тя беше неговият живот. Неговото бъдеще. Тя щеше да води глутницата с него и да държи ръката му в колата, докато кара прекалено бързо. Тя щеше да бъде майката на децата му. Той не можеше да я загуби, по дяволите.
Той наведе глава и захапа шията ѝ, изпращайки отровата си в нея. Замисли се, опитвайки се да си спомни дали го беше ухапала отново, когато се бяха чукали за последен път, и се молеше да го е направила и малката капка кръв, която се беше откъснала от тъпите ѝ човешки зъби, да е достатъчна.
– Съжалявам, Дрейвън. Но тя трябва да е моя, за да успееш – прошепна Рика. Той не разбра, че тя се бе преместила, за да застане зад него. Можеше да са минали секунди или минути, но това нямаше значение.
– Твоя? – Изплю той, като извърна глава към богинята, която не беше направила нищо друго, освен да прецака живота им. – Ако си мислиш, че ще те допусна до нея, значи си доказано луд. Ти си причината тя да е мъртва. Причината, поради която никога повече няма да види слънце.
Една-единствена сълза се спусна по бузата на Рика и той не искаше нищо повече от това да я изтрие от самодоволното ѝ лице. Тя нямаше право да плаче. Нямаше право да скърби за партньорка му. Не и когато тя беше причината Флора да лежи безжизнена в ръцете му. Дрейвън се разкъсваше от нуждата да се свие до Флора и да умре с нея и от непреодолимото желание да извърши убийство. От друга страна, да се противопостави на богинята вероятно щеше да завърши със смърт, така че може би можеше да направи и двете.
– Направи я една от моите – прошепна Рика.
– Казах ти, че нямаш никакви претенции към нея. Вече не.
– Направи я една от моите – повтори Рика, този път с по-голям акцент, сякаш чакаше Дрейвън да я настигне.
Направи я една от моите.
Думите на Рика потънаха в него, а смисълът им обгърна сърцето му.
– Искаш да кажеш…? – Той не смееше да се надява. Беше почти невъзможно. За близо стоте си години знаеше само за едно успешно превръщане, а преди това бяха минали векове. Той поклати глава, като отблъсна надеждата, която се появи. – Не мога да рискувам живота ѝ.
– Тя оцелява – увери го Рика, прекъсвайки стената, която беше поставил между себе си и надеждата, че ще види отново усмивката ѝ. – Твоята отрова я променя в момента, в който си говорим, така че стига да я направиш моя, преди да бъде превърната, тя ще оцелее. А когато това стане, тя ще бъде най-големият ти съюзник.
Дрейвън погледна от бледите черти на Флора към богинята, която му предлагаше обещание.
– По-добре е да казваш истината, защото ако не е така, съдбата да те прокълне, сам ще те убия. Богиня или не.
– Запази този огън за бъдещето си.
Дрейвън се обърна към Флора, която лежеше, а цветът се изчерпваше от подпухналите ѝ розови устни. Преходът вече беше започнал и той не искаше нищо повече от това да вдъхне отново цвят в безжизнените ѝ черти. Тя не трябваше да прилича на него, вампир или вълк, но ако това беше единственият начин да си я върне, тогава щеше да направи каквото и да е.
Той затвори очи и потърси вълка си, който се бе свил в гърдите му, мълчалив и сломен от изгубената връзка с половинката си. Дрейвън усещаше нуждата си да изреве към луната от мъка, но гневът към богинята, която го беше разкъсала на две, беше твърде голям, за да си помисли дори да ѝ даде мъката си. Вълкът искаше своя човек, точно както и Дрейвън. Беше се влюбил в душата ѝ. Нейната същност. Но на Дрейвън не му пукаше какво иска неговият мърморещ стар вълк. Той просто искаше своята Луна.
Тя може да бъде отново наша, но ми трябва твоята помощ. Трябва да я върнеш с мен.
Вълкът му издаде тихо хленчене.
Моля те. Помоли го Дрейвън.
Косматият вълк разгъна тялото си и нададе вой на скръб. Това беше неговата почит към жената, която завинаги щеше да владее сърцето му. Дрейвън се вкопчи в гърдите му и ако вече не беше на колене, звукът щеше да го принуди да падне.
Вълкът му се надигна в него и Дрейвън нямаше нужда да го призовава напред. Той изтласка присъствието си на преден план и от стиснатия юмрук на Дрейвън поникна тъмна козина. Когато разгъна пръстите си, те се разтегнаха, докато се появиха остри нокти.
Дрейвън обходи с поглед неподвижната форма на Флора.
– Много съжалявам, Бабълс. Надявам се, че можеш да ми простиш, че ти отнех този избор.
Не само че щеше да бъде вампир и да жадува за кръв, която не беше нейна, но и щеше да бъде като него – непокорна, изгубена в пукнатините на свръхестествения свят. Поне засега. Защото той никога нямаше да и позволи да се скрие в сенките. Нейната светлина беше твърде ярка, за да бъде затворена. Тя винаги казваше, че именно той ще предизвика промяната за хибридите, но в този момент той знаеше, че това не е вярно. Това щеше да бъде тя, а той щеше да бъде нейният покорен слуга. Тя щеше да води на негова страна, а той щеше да бъде неин защитник.
Ако тя оцелее.
Ръцете му трепереха, докато разкъсваше импровизираната кожена туника, която Флора носеше, и разкриваше гърдите ѝ.
Майната му, не искаше да прави това.
Не искаше да изцапа кожата ѝ. Не искаше да я накара да го намраи. Но нуждата да я задържи до себе си беше по-силна. Нуждата да види как усмивката ѝ достига до кристално сините ѝ очи и как издишва името му през устните си го подтикна.
С такава прецизност, каквато позволяваха ноктите, той проряза кожата ѝ до костта, която криеше органа, който щеше да я накара да го намрази. Разтвори олющената ѝ кожа и използвайки цялата си сила, внимателно счупи три ребра от гръдната ѝ кост, което му позволи да стигне до сърцето ѝ.
– Обичам те – прошепна той отново и отново, а сълзите се стичаха по лицето му и кацаха върху окървавената ѝ кожа.
Това трябваше да се получи.
Дрейвън взе окървавения си нокът и разряза рана на гърдите си над собственото си сърце. Белегът щеше да заздравее, а кръвта на собственото му сърце щеше да ѝ даде живот.
С нокти, напоени с кръвта на неговия вълк, той вкара ръката си под гръдната и кост и я завъртя около сърцето и. Сърцето, за което тя каза, че принадлежи на него и само на него. Сърцето, което никога не трябваше да спира да бие.
Той спусна глава към любимото си място на шията ѝ и двата комплекта зъби се издължиха в устата му.
– Обичам те, Флора. Моля те, върни се при мен.
В същото време, когато впи нокти в сърцето ѝ, за да прекъсне връзките ѝ с човешката ѝ същност, той впи зъби във врата ѝ, доставяйки ухапване едновременно на вампир и вълк. Той вкара отровата си в организма ѝ и се наслади на последните частици непроменена кръв, която капеше през нея.
Дрейвън извади ръката си от гърдите ѝ и възстанови костите и кожата ѝ. Той захапа плътта около отвора, като прокара лечебна отрова през нея и се молеше да оцелее.
Флора не помръдваше, но той знаеше по-добре, отколкото да очаква това да стане мигновено. Тялото ѝ се приспособяваше. Променяше се. Тя се превръщаше в нещо повече от човек, а това изискваше време. Той само се надяваше, че това е времето, с което разполагат.
Когато седна, Рика вече я нямаше. До главата на Флора седеше мрежеста торбичка, в която имаше почти кръгъл камък. Такъв, който щеше да пасне идеално на съответстващата му половина, която стоеше на масата в бараката. Той посегна към торбичката, разглеждайки камъка, който ги беше събрал и разделил. В торбичката имаше бележка, изписана с елегантен шрифт.
Увери се, че тя ще съедини камъните, преди да се смени.
Той едновременно мразеше и обожаваше Рика. Тя му беше дала Флора. Дари го с най-големия подарък, който някога би могла да им даде: способността да живеят безсмъртно заедно… стига тя да оцелее. В същото време Рика беше причинила на народа му толкова много смут. Нямаше значение, че тя най-накрая поправяше грешката, която ги бе измъчвала в продължение на векове. Сега той и Флора бяха нейни пешки, нейното „предназначение“, както ги наричаше тя, но той не беше сигурен, че може да изпълни заповедта ѝ. Не и без Флора на своя страна.
В този момент той го чу.
Отначало беше слабо и той не можеше да бъде сигурен, че не е само биенето на собственото му сърце в ушите. Но после се засили. Изпомпването на кръвта през сърцето, което никога не е мислил, че ще чуе отново. Всеки удар беше успокояващ знак, че тя ще оцелее. Гърдите ѝ се издигнаха. Зачервената кожа там, където беше впил ръката си в гръдната ѝ кост, леко се размърда. Но после се повдигна отново и отново, докато образува стабилен ритъм.
Дрейвън привлече погледа си към очите ѝ, които беше затворила, след като я беше ухапал. Той безмълвно ги накара да се отворят, но въпреки че гърдите ѝ се издигаха и хибридната кръв помпаше във вените ѝ, а тя беше преживяла най-трудната част от трансформацията си, все още не се беше върнала при него.
Когато гърдите ѝ заздравяха напълно, Дрейвън взе лунния камък и вдигна Флора на гърдите си. Тялото ѝ изглеждаше малко в ръцете му, докато той се връщаше към колибата им. Сега не можеше да направи нищо друго, освен да чака и да се моли на богинята, която предпочиташе да удуши.
Назад към част 29 Напред към част 31
