ФЛОРА
Очите на Дрейвън се свиха, сякаш обработваха това, което тя току-що бе поискала. Устата му остана в твърда линия, а юмруците му се свиха отстрани. Ако не го познаваше по-добре, щеше да каже, че е разгневен от молбата ѝ, което не предвещаваше нищо добро за нея.
Тя разтвори устни, за да се защити, но преди да издаде и звук, Дрейвън наклони глава назад и в мазето отекна гърлен смях. Това беше абсолютно последното нещо, което очакваше от него, и противоречеше на всяка невербална подсказка, която беше дал. Но не можеше да отрече начина, по който я порази смехът му, и за миг забрави, че е ядосана, запленена от момчешката усмивка и дълбоката трапчинка на лявата му буза, която го правеше да изглежда по-мек, по-млад. Но после моментът отмина, Дрейвън спря да се смее и отвори проклетата си уста.
– Няма да те обърна, Флора.
– Защо не?
Дрейвън се облегна назад в ъгъла на дивана, облягайки ръце на върховете на възглавниците.
– Калъм може и да се заканва, че ще те превърне като жена от Съревнованието, но няма никакъв шанс да ме накара да го направя аз.
– И защо е така? – подигра се тя – Нима по някакъв начин си мислиш, че си по-добър от тях?
– Скъпа. – той наклони глава към нея като съвършен южняшки джентълмен и Флора почти припадна, въпреки че искаше да го зашлеви – Знам, че съм по-добър от брат си, който е задник. Ти току-що си излязла от връзка, в която си била, откакто си се родила.
– Откакто съм на пет години. – поправи го тя. Ако щеше да я обижда, можеше и да изправи фактите.
– Точно това искам да кажа. Ти не си живяла. Има толкова много живот, който трябва да изживееш, преди да отидеш и да промениш завинаги това, което си.
– Но…
– И не позволявай на онези кралски особи да ти казват, че това не те променя. Променя те. Инстинктите ти вече не са твои собствени. Те са на едно чудовище. На колко години си, на двадесет?
– Джентълменът не пита за възрастта на дамата.
Дрейвън се засмя дълбоко.
– Аз не съм джентълмен, Флора. Мислех, че сме установили това. Аз съм онова нещо, което изглежда красиво на хартия, но по дяволите се разнася през нощта. Искам да кажа, че ти си дете в голямата схема на нещата. Ако те превърна като дете, ще пропуснеш най-хубавите части от това да бъдеш човек.
Флора стисна устни и вдиша заземяващ дъх. Не че това ѝ донесе някаква полза. Може и да не беше на стотици години като него, но не беше дете. Всъщност преди да попадне в Съревнованието, беше преживяла повече, отколкото много от жените там бяха преживели през целия си живот. Може и да се отнасяха с нея като с принцеса, но в същността си беше най-далеч от нея.
– Не знаеш нито едно нещо за мен или за живота, който съм живяла или не съм живяла. Казваш, че не мога да знам какво искам. Че ще ми липсва да бъда човек, но според моя опит да бъдеш човек се надценява.
– Откъде можеш да знаеш това? Не знаеш нищо за света извън твоя примитивен замък. Никога не си спала под звездите и не си гледала изгрева над океана. Обзалагам се, че никога не си се напивала до козирката, не си вземала съмнителни решения и след това не си попивала остатъците от достойнството си с гадна храна в закусвалня. За бога, сигурно никога не си спала с мъж, още по-малко пък си се чукала с него.
Щеше да се радва да изтрие самодоволната усмивка от лицето му, когато той неизбежно разгадае миналото ѝ, защото нямаше съмнение, че ще го направи. Ако беше принудена да се върне вкъщи, да стъпи в града, който отново и отново почти я бе разбил, имаше голяма вероятност да не оцелее. Не се нуждаеше от всички неща, които той беше изброил, за да изпита човечност, това бяха леките и пухкави части, емоционалните части, за които само беше мечтала. Те бяха щастливите неща, които бе наблюдавала как Емери открива с Огъст, преди всичко да се обърка. Което само доказваше нейната теза. Щастливите моменти не бяха истинският живот. Животът не се състоеше само от тези невероятни моменти на човечност.
Но това не ѝ пречеше да ги желае. Просто не мислеше, че някога ще ги има.
Флора преглътна тежко и се опита да прикрие начина, по който се премести на седалката си, стискайки бедрата си едно до друго. Тя отвори уста, за да ругае Дрейвън, но един миг на лудост промени посоката ѝ.
– Убеди ме, че имам нужда от всички тези неща.
Горещина изпълни бузите ѝ, когато осъзна какво е казала току-що. Беше се развълнувала от обвиненията му. Колко точни бяха те и колко много искаше да изпита тези неща. Не само едно от тях, а всяко едно.
Погледът на Дрейвън се стесни, а устните му се изкривиха в злобна усмивка.
– Искаш да те чукам?
Дали? Не можеше да отрече мигновеното привличане, което изпитваше към него от момента, в който влезе в „Хаулър“. Той не беше неин враг, а и не беше съвсем ужасен човек, доколкото можеше да прецени. Но най-голямата отметка в графата „Позволи на Дрейвън да те опустоши“ беше, че тя може да не живее достатъчно дълго, за да срещне друг мъж, който да накара корема ѝ да трепти и вагината ѝ да се свие. А нали Емери винаги е казвала да вземе живота и да го превърне в своя кучка?
Флора прибра зад ухото си разпиляна коса и се надяваше той да не усети колко е нервна.
– А ако кажа „да“?
Истината ѝ увисна между тях и макар бузите ѝ да се нагорещиха от смущение, шокът по лицето на Дрейвън почти си заслужаваше.
– Наистина ли искаш да те чукам, Флора?
– Да. – прошепна тя, като отмина нервността, че той отново ще я отхвърли – Никога няма да разбера защо трябва да съм човек за някое от нещата, които спомена. Смъртността не винаги е дар, който трябва да се цени. Но това не означава, че не искам да живея, преди да умра. Просто преди това не беше опция за мен.
– Някои от нас не са имали възможност да избират смъртността си.
Флора изучаваше начина, по който погледът на Дрейвън падаше с думите му. Може би не ставаше дума за нейната смъртност по начина, по който той очакваше, но за него смъртността и оставането на човек бяха важни и тя трябваше да знае защо.
– Съжаляваш ли, че си се родил хибрид?
– Няма значение какво чувствам. Имах почти един век, за да се примиря с това и да компенсирам онази част от душата си, която така и не получих.
– А ако тази част от душата ми е била изгубена отдавна?
– Силно се съмнявам в това, принцесо.
Флора остана безмълвна. Не беше нужно той да знае ужасите, на които беше станала свидетел като младо момиче. Не трябваше да знае за синините, които носеше като вечна огърлица, защото не разбираше смисъла на това да мълчи. Не че някое четиригодишно дете би го направило. Не трябваше да знае за дните, в които е оставала без храна, защото майка ѝ е била твърде слаба, за да се движи, или за манипулациите, на които е била подложена. Тя обаче се научи бързо и на пет години вече знаеше как да играе играта. Тъкмо навреме, за да може семейството на Огъст да я спаси.
– Ти наистина вярваш в това, нали?
Въпросът на Дрейвън я извади от мрачните спомени на миналото. Но тя отново не отговори. Не беше казвала на никого за семейството си. Дори на Емери. Подозираше, че Огъст знае, но това не беше нещо, за което обичаше да говори, затова никога не го беше повдигала. Какъв би бил смисълът? Това нямаше да промени случилото се. Нямаше да върне майка ѝ. Единственото, което щеше да направи, бе да върне кошмарите, а тя се бе справила толкова добре, че ги бе държала заключени в дълбините на съзнанието си.
– Ще го направя. – заяви Дрейвън, гласът му беше тих и равен.
– Не искам да ме съжаляваш, Дрейвън.
Челюстта му се стегна и тя се спря на мускулите, които се изместиха съвсем леко.
– Последното нещо, което изпитвам в момента, е съжаление, Флора. – гласът му беше в ниска и направо смъртоносна октава – Ще те убедя, че човешката ти същност е дар, който трябва да цениш. Ще накарам тялото ти да пее по начин, по който никой вампир не е пеел. Ще ти покажа как лекотата, която усещаш сега, е много по-добра от коварния мрак, който поглъща душата ти като нощно създание. Познаваш вампирите, но не познаваш хората. Позволи ми да ти покажа. Когато свърша, ще те уверя, че последното нещо, в което трябва да се превърнеш, е чудовище като мен. Но имам едно условие.
Той нямаше да промени решението ѝ. Флора беше мислила за това от години. Да стане вампир беше единственият начин да се защити. Ако се измъкнеше жива от пътуването им, пак щеше да избере да се превърне, но щеше да приеме условието на Дрейвън.
– И какво е то?
– Ще следваш моите правила. Правиш каквото ти кажа, без да задаваш въпроси.
Разбира се. Точно като всеки друг мъж, когото е срещала. Той приличаше на брат си и братовчед си повече, отколкото знаеше. Тя изправи челюстта си и срещна сериозния му поглед.
– А ако не го направя?
– Ще те накажа. – изръмжа той с припряност накрая, която издаде, че очаква с нетърпение тази възможност.
Не би трябвало да ѝ харесва как звучи това. Не би трябвало да кара бедрата ѝ да се свиват, а стомахът ѝ да се спуска към греховното място между краката ѝ.
– Ако се съглася с условията ти, трябва да се съгласиш да ме защитаваш. Не ме оставяй да умра, преди да сме се върнали от Луна. И ако все още искам да бъда превърната, когато се върнем, или ще ме превърнеш сам, или ще ме върнеш на Калъм цяла и невредима.
Дрейвън се поколеба, а втренченият му поглед не издаваше нищо, но след няколко дълги мига кимна.
– Стига да следваш указанията ми, давам ти думата си.
– В рамките на разумното. – отвърна тя – Ти не ме притежаваш, Дрейвън.
– Ще видим за това, но засега съм съгласен само да се огъваш в указанията ми, тъй като те са свързани с това да ти дам възможност да изпиташ това, което човечеството може да предложи.
– Договорено. – може би току-що беше сключила сделка с дявола. Но Флора вече нямаше какво да губи.
– Тогава затвори очи, малка вампирска принцесо, защото животът започва точно сега.
Тя повдигна вежди в знак на въпрос, чудейки се какво, по дяволите, е планирал за нея. Флора беше искала това. Искаше го. Никой не я е принуждавал. Така или иначе, тя щеше да се появи в Луна като човек, както в деня на раждането си. Но ако предприемеше тази стъпка, ако реши да затвори очи, нямаше да има връщане назад. Щеше да се гмурне с главата напред във всички неща, от които е била предпазвана. Всеки миг от живота ѝ беше предопределен или от баща ѝ, или от кралското семейство и тя не можеше да пренебрегне тръпката, която я пронизваше при мисълта, че този единствен момент, това едно единствено решение е да живее живота си за себе си.
Дрейвън наклони глава към нея, злата му усмивка я дразнеше, очаквайки тя да направи движението, което щеше да задейства плановете му. Тя не му вярваше, доколкото можеше да го разбере, но Дрейвън не беше враг. Не знаеше откъде знае, но това беше факт, който се бе запечатал в душата ѝ.
Само след миг колебание тя затвори очи.
Назад към част 5 Напред към част 7
