ДРЕЙВЪН
Дрейвън се мяташе и въртеше в продължение на часове, преди да стане и да отиде до кухнята. Не беше гладен, но трябваше да направи нещо. Небето започваше да просветлява и до час слънцето щеше да се изкачи по планините, които обграждаха земите на глутницата. Стомахът му се сви, което му напомни, че не е ял предишната вечер. За щастие кухнята беше напълно заредена, а той обичаше да готви.
Извади достатъчно бекон, яйца и плодове, за да нахрани цяла армия. Можеше и да започне да закусва. Матео и Кейд щяха да дойдат при него веднага, за да го информират за глутницата, и лесно можеха да изядът двойно повече от това, което беше планирал да направи. Дрейвън наполовина очакваше да се появят предната вечер, а може би и така беше. Беше прекалено зает с Флора, за да му пука.
Вълкът му се движеше в гърдите, а пенисът му се удължаваше срещу ципа само при мисълта за времето, прекарано с нея. И двамата бяха останали с впечатлението, че той е най-лошият домакин на света и трябва да е долу и да се наслаждава на жената, която се е появила в живота им.
Флора беше абсолютно опияняваща, а тя сякаш нямаше никаква шибана представа. Ароматът на възбудата ѝ, примесен с образа на гърчещата се на леглото под собствената си ръка Флора, завинаги щеше да се запечата в съзнанието му. Точно там, където искаше, въпреки че не би трябвало да го прави. Това, което трябваше да направи, беше да се дрогира няколко пъти при мисълта за нея, както би направил всеки друг мъж, и след това да забрави за нея. Трябваше да прекрати сделката им и да я остави да прави каквото си иска с живота и смъртността си, преди малката миньонка да е забила още повече перфектно оформените си нокти.
Но той не би го направил. Не само защото беше видял от първа ръка какво може да се обърка, когато човек е превърнат. Но и защото за по-малко от двайсет и четири часа бе видял, че Флора е най-доброто, което човечеството може да предложи. Тя се грижеше докрай и макар че все още беше малко еленче, което се опитваше да си намери краката, нямаше съмнение, че щеше да направи необикновени неща. Дори с мрака, който я преследваше, тя все пак се събуждаше всеки ден и избираше да бъде слънчевата светлина. Нямаше да позволи на кръвожадността и политиката да опорочат това.
Дано не е вегетарианка – помисли си Дрейвън, докато обръщаше бекона в тигана. Провери часа на телефона си и видя, че има съобщение от Дона, асистентката, която беше помолил да му помогне с дрехите за Флора. Бързо набра обратно съобщение, в което ѝ благодари, че е направила това през нощта.
Едва поставил телефона си на плота, вратата на къщата му почти се разби, последвана от широко отворените очи на Матео и Кейд.
Матео наведе нос нагоре и подсмъркна, а очите му се разшириха и се стрелнаха из кухнята.
– Къде е тя? Не си я наранил, нали?
Дрейвън пусна щипката от ръката си и оголи зъби, като едва успя да пресече защитното ръмжене, което вълкът му изтласка от него.
– Тя не е твоя грижа.
– По дяволите, не е. – Матео се приближи до него, докато не дишаше във врата на Дрейвън. – Снощи в „Хаулър“ изглеждаше готов да се превърнеш в дивак. След това се опитахме да те актуализираме, но ти не отвори проклетата врата, а сега се появяваме и усещам миризмата ѝ върху теб, само че тази невинна жена я няма никъде.
Дрейвън не знаеше дали се ядосва повече, че все още я усещат по него, или че толкова много се грижат за нейното благополучие. Първото си беше негова проклета вина. Не можеше да се насили да отмие аромата ѝ. Беше се изкъпал, но ароматът ѝ успокояваше вълка му, защото ръмжащия вълк му късаше нервите с цялото това разхождане. Все пак той беше техният проклет наследник и не им дължеше шибано обяснение.
– Не знам за невинността – измърмори Кейд, докато се свличаше в коженото кресло. – Но Матео е прав, не можем да я нараним, докато не разберем мотивите ѝ. Последното нещо, от което се нуждаем, е война с вампирите.
– Тя е добре – изпъшка Дрейвън. – Не че това те засяга.
– Точно в това грешиш, шефе. Дори и аз виждам, че тя ти е свалила гащите, а аз съм загрижен там, където си загрижен ти. – Кейд седна на една табуретка на големия остров и предложи китката си. – Отпий от мен и тогава ще поговорим.
Дрейвън поклати глава и се върна към печката. Той взе бекона от горелката, прехвърли го в чиния и го постави пред приятелите си.
Кейд вдигна въпросително вежди. Той винаги е бил по-наблюдателният от двамата. Винаги поставяше нуждите на Дрейвън пред своите собствени. Работата беше там, че когато обикновено кръвта отслабваше, този път тя нямаше да му помогне. Не и когато все още можеше да си представи вкуса на мента и нотка на роза в гърлото си. Последното нещо, което искаше, беше опушеният кедър на Кейд да заличи и последната частица от деликатния ѝ вкус.
– Добре съм. – Настоя Дрейвън и се облегна на плота срещу кухненския остров. – Какво се случи, след като си тръгнах снощи?
Кейд и Матео го изучаваха мълчаливо и той знаеше, че не вярват на твърдението му. Това нямаше значение. Не беше на ръба, защото не се контролираше, а защото контролът му, когато ставаше дума за една малка руса жена, се изплъзваше и той не искаше да знаят къде се намира с нея. Не защото не им се доверяваше, а защото тя беше губеща игра. Дори да я убедеше да не се превръща, за тях нямаше бъдеще.
– Беше гадно шоу.
– Това е подценяване – изхърка Матео и Кейд извърна глава към него, като го загледа с кинжали в погледа.
Двамата бяха развили свой собствен начин на общуване, който Дрейвън не се преструваше, че разбира. Но точно в този момент не му харесваше скритата враждебност, която усещаше във въздуха около тях.
Кейд въздъхна раздразнено.
– Илайджа настоява за среща на племената от глутницата, за да се обсъди твоето родословие и легитимността ти като наследник на Алфа, а старецът Харисън призовава да убием момичето и да вземем камъка. Баща ти едва успява да запази мира. Той призова за среща със старейшините, за да се определят следващите стъпки. Беше се срещнал с тях, когато ние си тръгнахме. Предположих, че след това ще дойде и ще се консултира с теб.
Дрейвън прокара ръка през косата си, потърка тила си и въздъхна. Всичко беше казус и макар да не беше сигурен как, по дяволите, щеше да поправи нещо от него, трябваше да придобие някакво подобие на план. Ако племената се обадеха, наследството му вече нямаше да е въпрос на пакет „Лунен хребет“. То щеше да отиде на гласуване при племената от глутницата, а Дрейвън не беше сигурен дали те ще уважат претенциите на баща му към него. Вълкът му щеше да бъде принуден да върви по света сам и вероятността да остане в единствената глутница, която някога е познавал, беше нищожна.
– Старейшините ще те подкрепят – уверено каза Матео, който винаги беше оптимист.
– Какво мислиш ти, Кейд? Как изглеждаше преди да си тръгнеш?
Устните на Кейд образуваха мрачна линия.
– Не съм толкова сигурен. Ако беше преди два дни, щях да се обзаложа, че тактичното предаване на баща ти щеше да ни уреди добре. Бих си помислил, че с времето дори старейшините, които дърпат към традицията, ще видят, че ти все още си най-добрият вариант за нашата глутница. Но днес? – Той изпусна бавно падащо свистене. – Това е съвършената буря от изплуването на лунния камък и поставянето под въпрос на твоето родословие. Това наистина може да се случи по всякакъв начин.
Дрейвън смяташе така, но се надяваше, че вторият ще има по-положителна оценка.
– Трябва старейшините да ме подкрепят като наследник на баща ми, за да не се стигне до разправа с племената от глутницата.
Ако се стигнеше до племената, вероятността той да остане част от Лунния хребет намаляваше неимоверно. Старейшините на глутницата бяха едно нещо, той можеше да се справи дори с алфите от други глутници сам, но племената на глутницата бяха колективните старейшини от всички глутници в Америка и те можеха да бъдат безмилостни, когато ставаше въпрос за спазване на традициите. Да не говорим, че те можеха да повлияят на мнението на много от алфите.
– Мисля, че съсредоточаването върху лунния камък ще бъде отговорът на този въпрос.
– Точно така. – Бащата на Дрейвън влезе в кухнята от коридора, който водеше надолу към мазето. Той беше единственият освен него, който имаше ключ за външната врата, през която беше въвел Флора предната вечер. Сигурно е минал точно покрай спалнята, където тя спеше.
При тази мисъл в гърдите на Дрейвън се надигна ръмжене и той се бореше да го преглътне.
Баща му, Матео и Кейд наклониха глави, но никой от тях не се усъмни в реакцията му. Поне не на глас.
Майната му. Трябваше да овладее вълка си. Не беше като да може да ръмжи върху всеки човек, който се доближи до Флора. Дрейвън можеше да си признае, че вече е прекалено навътре с нея, но вълкът му се държеше като болно от любов кученце, което Дрейвън не споделяше. Възрастната страна трябваше да се заеме с проклетата програма и да разбере, че тя не е постоянно място в живота им.
– Гостенката ти е в безопасност. Тя все още спи. – Баща му се плъзна на седалката до Кейд и открадна парче бекон от чинията. – Изненадах се да видя, че си я оставил да остане. Помислих си, че щеше да я отведеш в къщата на глутницата.
– Тя не ми остави голям избор.
– Винаги имаш избор, сине – каза той с усмивка и мъка в гласа си, която се появяваше винаги, когато се опитваше да даде урок на Дрейвън.
Самсон беше съвършеният Алфа в очите на Дрейвън. Той беше справедлив и честен, но ръководеше с твърда ръка. Учеше се от баща си, който се е учил от баща си преди него. Те бяха причината Лунният хребет да е най-уважаваната глутница в Америка и връзката със свръхестествения свят.
– Какво казаха старейшините?
– Убедих ги да не се свързват с племената от глутницата. Те са готови да ни изслушат и да прегледат историята ти с глутницата, за да установят дали си единственият наследник.
– Нямаш друг наследник. Твоят вълк отгледа моя. Може да не съм от твоята кръв, но моят вълк е от твоя род. – Дрейвън стисна ръце от двете си страни.
– Знам, сине, и те също ще видят това. Трябва да играем тяхната игра. Нашият статут в света е на кралски особи. Може да не сме крале или принцове, но сме лидери на американските глутници и като такива сме поставени под микроскоп. През последните няколко години се появиха вълци, които искат да видят промяна. Те искат да ни видят как падаме от лидерския пост, за да могат да поемат управлението и да управляват глутниците, както са го правили нашите предци.
– Амбърси. – Тази проклета глутница се беше захванала да ги види как се провалят.
Самсон кимна.
– Да. Роланд с удоволствие би заел моето място като свързващо звено и би се нахвърлил върху тях.
– По-скоро торбите му с пари – измърмори Матео. – Те нямат чест. Никаква лоялност. Има причина да дезертирам.
– Знам. – Кимна Самсон в посока на Матео. Винаги беше гледал на Кейд и Матео като на свои и Дрейвън го обичаше за това. – Но Амбърси има чистота в един свят на ръба на промяната.
Дрейвън изпусна дълъг дъх.
– Повече, отколкото знаеш.
– Какво означава това? – Очите на баща му се втренчиха в неговите, а във веждите му се появи нотка на тревога.
Дрейвън предаде всичко, което беше научил от Флора и Калъм. Обясни как Флора искаше само да осигури помощ за приятелката си, която носеше дете хибрид между вещица и вампир и в момента живееше при вещиците. Как Калъм изглежда е смятал, че Флора е ключът към бъдещето на свръхестествения свят, и как е предложил местонахождението на другата половина на лунния камък в замяна на помощта на Дрейвън по въпроса.
Когато свърши, бащата на Дрейвън избърса лицето си и очите му омекнаха.
– Това бебе на вампир и вещица. Ти, сине мой. Свръхестественият свят се променя. Усещам го. И колкото и да ми е неприятно да призная, че Калъм е прав, трябва да им покажем, че нямат причина да се страхуват. Че бъдещето може да бъде намерено в онези, които са различни от това, което винаги сме познавали.
– Или пък Дрейвън може просто да ги принуди да се подчиняват. – Промълви небрежно Кейд. – Това би било наистина ударно.
Матео се разкрещя.
– Ти просто се ядосваш, че те е принудил да му вършиш работата в продължение на три години, без никой, включително и ти, да разбере.
Дрейвън се засмя, но спря, когато срещна острия поглед на баща си.
– Вече имам план. Ще изпратя Ансел в Ню Орлиънс, за да защити Емери и детето ѝ. Ние с Флора ще отидем в Луна, за да вземем другата половина от лунния камък. – Той пропусна частта, в която сключи сделка да я прецака. Баща му нямаше нужда да знае подробностите на тяхното малко споразумение. По дяволите, никой нямаше нужда да знае. – Вече поръчах самолета на пистата и мога да подготвя всичко, за да можем да тръгнем утре.
– Вземи със себе си Матео и Кейд. Не искам нито ти, нито Флора да оставате сами, докато има размирици както в нашата глутница, така и в света на свръхестественото.
Дрейвън кимна в знак на съгласие.
Баща му притисна ръце към острова и се изправи.
– Отивам да поработя върху старейшините. Да видя дали ще мога да успокоя съзнанието им. Все още няма да се оттегля от поста Алфа. Не е подходящият момент и…
Гласът на баща му секна и Дрейвън изтръпна.
– Не е нужно да го казваш. Не знаеш, че аз ще бъда член на тази глутница, когато всичко бъде казано и свършено.
– Дрейвън, ти си мой син. Моето наследство. Не ми е нужно старейшините или племената на глутницата да ми го казват. Вярвам, че ти си това, от което се нуждае тази глутница. Това, от което се нуждае свръхестественият свят, но днес повече от всякога се притеснявам, че ти самият не вярваш в това. Използвай това време, за да разбереш дали наистина искаш това, или си призван за нещо по-голямо от Лунния хребет.
– Аз…
– Не. Не казвай нищо сега. Идете, тримата, и пригответе това, което ще ви е необходимо, за да извлечете камъка, а след това подгответе бедното момиче. Тя не е направила нищо, освен че е имала лошия късмет да се забърка в нещо, което наистина не разбира. Запомнете това.
Кейд и Матео го погледнаха и Дрейвън за пореден път си припомни, че е късметлия да ги има на своя страна. Той им кимна, а те станаха и бързо се впуснаха в действие, излизайки през вратата, за да се подготвят за пътуването си.
Дрейвън заобиколи острова, за да се присъедини към баща си. Самсон стоеше с няколко сантиметра по-нисък от него, но застанал до него, Дрейвън винаги щеше да се чувства като дете. Може би не при всички бащи и синове е така, но за Дрейвън Самсон беше повече от мъж. Той беше неговият герой. Неговият спасител. Човекът, който го е приютил, когато не се е налагало. Който му даде своя вълк и го направи нещо повече от чудовище.
Баща му го обгърна с ръка и придърпа Дрейвън в прегръдка. – Не се притеснявай, сине. Всичко ще се нареди както трябва. Довери се на богинята.
Дрейвън отвори уста, за да му каже, че не е сигурен, че това не е начинът на Богинята да елиминира хибрид като него от наследниците на глутницата си, но бързо затвори уста, като се замисли по-добре. Богинята беше благословила баща му и ако имаше нещо, което Самсон не понасяше, то това беше да взема името на Богинята напразно.
Вълкът му се вкопчи в гърдите му, наслаждавайки се на близостта със своя Алфа и баща. Дрейвън се измъкна от ръцете на баща си и направи крачка назад.
– Вълкът ми е в гърдите ми. Разхожда се. Ръмжи.
– Но луната…
– Знам. Няма смисъл. Появи се в момента, в който тя го направи.
Очите на баща му се разшириха и той замръзна.
– При богинята. Ето защо е тук. – По-възрастният Алфа потъна на стола, който току-що бе освободил. – Не искам да изкушавам съдбата, но трябва да слушаш вълка си. Богинята има план за теб.
– Съдбата няма да ни помогне – издекламира Дрейвън.
– Мисля, че тя вече го е направила. – Баща му се изправи и тръгна към вратата. – Иди да си събереш нещата и се погрижи за това момиче. Имам чувството, че тя ще бъде по-важна, отколкото предполагаме.
– Калъм каза същото.
– За първи път съм съгласен с брат ти.
Това не вещаеше нищо добро за никого.
Назад към част 8 Напред към част 10
