ОГЪСТ
Свежият цветен аромат на Емери изпълни сетивата му и Огъст потъна в присъствието ѝ, преди да протегне ръка, за да придърпа половинката си към себе си.
Когато ръката му срещна празните чаршафи, той примигна с очи и потърси връзката им. Паниката обхвана гръбнака му, когато не усети нищо. Той я потърси в съзнанието си, като стигна само до слаб намек за душата ѝ, докато събитията от предишната нощ се процеждаха през ума му. Поне предполагаше, че това е била предишната нощ. Нямаше представа колко време е спал.
Огъст се втренчи в блясъка на кехлибарените очи на Емери и в отчаяния израз на лицето ѝ, докато Дориан я отнасяше. Молеше се тя да е в безопасност – далеч, далеч от замъка, заедно с Лина и останалите членове на семейството им.
– Колко мило от твоя страна да се присъединиш към нас. Започнах да се чудя колко дълго ще спиш.
Този глас.
Приличаше на този на Емери, но беше грешен. Беше груб и лишен от онази мелодичност, която караше сърцето му да се разтупти. Космите по врата му се надигнаха и той преглътна ръмженето в гърлото си. Тя не трябваше да е там. Това беше неговото светилище с Емери.
Огъст се изстреля нагоре, притискайки чаршафите към кръста си, докато се ориентираше. Погледът му се стрелна към ъгъла, където Слоун оскверняваше пространството.
– Колко време съм спал? – избърса съня от очите си, използвайки го като прикритие, за да разшири сетивата си.
Замъкът беше мълчалив, или изглеждаше така. Може би Слоун беше вдигнала същите защити като преди, когато той не беше чул пристигането на чудовищата ѝ. Инстинктивно той посегна към връзката си с Емери, но тя беше същата като преди. Знаеше, че е жива, но не можеше да я усети отвъд това.
– Двадесет и един часа. Трябва да си гладен. – Слоун плъзна ръкава на ризата си и протегна китката си в знак на предложение.
Кътниците му се удължиха против волята му. Тя беше права да предположи, че е гладен. След като се бе изложил предната вечер, той имаше нужда да се нахрани, но нямаше как да приеме каквото и да е, предложено от Слоун.
– Добре съм. – промълви той през зъбите си.
– Както искаш. Скоро ще разбереш, че имаш много малък избор, когато става въпрос за хранене. Аз съм най-малко обидният.
Така си мислеше тя.
– Ще се възползвам от шанса си. – Огъст прецени възможностите си за бягство. Дори да бяха сами в стаята, беше сигурен, че Слоун щеше да се погрижи да го охранява през цялото време. Това беше, което той щеше да направи. Не че допълнителните мускули щяха да имат значение. Тя можеше да го подчини с магията си.
Той отметна крака от леглото и влезе в банята. Взираше се с копнеж в душа, но не вярваше, че Слоун няма да опита нещо, докато той почиства кръвта от предишната нощ от кожата си.
Вместо това продължи към гардероба, смъкна изтърканите дънки от тялото си и навлече свеж чифт и халат с дълъг ръкав.
Когато отново влезе в спалнята, Слоун все още седеше стоически в ъгъла, а погледът ѝ беше съсредоточен върху нощното небе откъм балкона.
– Какво правя тук, Слоун?
Трудно беше да се повярва, че някога е била член на неговото Съревнование. Тогава изглеждаше толкова различна. От друга страна, той знаеше какво може да направи мракът с човека.
– Ти си мой. – очите ѝ се плъзнаха лениво по тялото му, оставяйки го да се чувства само като курва, която трябва да бъде поискана – Мислех, че сме го изяснили, когато си заменил живота си за този на сестра ми. – Слоун се изправи и се приближи до него, а костеливите ѝ бедра контрастираха с пищните извивки на Емери.
Огъст се спря, юмруците му се свиха, което му попречи да помръдне, когато тя го заобиколи и прокара почернелите си пръсти по рамото му.
– Беше малко пресилено, ако питаш мен. Не е като да съм я убила. Имам нужда от кръвта ѝ, за да накарам нещата да живеят. Това е досадната част от това, че технически умрях, за да се измъкна от замъка ти за първи път. О, иронията. За съжаление светлинната ми магия умря с мен. Не че имам нужда от нея. Емери има достатъчно и за двете ни.
Той сдъвка вътрешната страна на бузата си и прибра информацията, която тя даде толкова свободно, преди да я притисне за повече.
– Ако тя ти беше нужна жива, защо изобщо ме взе? Нямаш нужда от мен.
– Точно в това грешиш. – Слоун плъзна ръката си в неговата и го дръпна към балкона. Той се поколеба, но ѝ позволи да го изведе навън. Тя се обърна и се облегна на парапета, давайки му малка част от свободата му. Тест, за да види дали ще скочи.
– Дори да седна на този трон, ти все още си лицето на това кралство. С теб на моя страна вампирската армия ще се подчини. Нямах нужда от вещиците, но като имам твоята разширена армия на мое разположение, ще накарам другите фракции да се замислят, преди да тръгнат срещу мен.
Огъст прецени възможностите си. Не че имаше много. Той пристъпи напред и се облегна на парапета до нея, а очите му се насочиха към задната част на замъка, където хората му бяха затворени в бараките си.
– Ако мислиш, че ще ме последват само защото съм на твоя страна, подценяваш нуждата им от свобода. Те няма да ме следват сляпо, ако мислят, че ти командваш. Ти си убила членове на семействата им и не си им дала нищо, в което да вярват.
– Няма да е сляпо, когато публично се отречеш от половинката си и обявиш верността си към мен. О, и им кажи, че ще подкрепиш моята кауза за прекратяване на връзките между половинките.
По дяволите.
Това беше пиронът в ковчега. Този, който щеше да накара народа му – благородниците, така или иначе – и много други кралства по света да я последват без да се замислят. Това не означаваше, че той ще я последва като добро кученце.
– Каква е крайната цел, Слоун? – изръмжа Огъст, като преглътна категоричното отрицание, което искаше да ѝ забие в лицето. Ако си мислеше, че той някога ще се отрече публично от Емери, се заблуждаваше.
– Освен нуждата да разруша всичко, което е скъпо на сестра ми? Планирам да създам свръхестествения свят, в който трябваше да бъда отгледана. Такъв, в който няма фракции, а един върховен водач, който гарантира, че никоя раса не е прекалено силна и никой не е отбягван заради това, което е. Аз ще водя, а те ще ме следват, а ако не го направят, ще загинат. Няма място за приятели или алфи, крале или кралици, дори вашите скрити феи няма да се опитат да разрушат това, което съм създала. Това царство е на ръба на величие, което не можете да проумеете, и аз ще ни заведа там.
В очите ѝ блесна нещо, което той беше сигурен, че тя иска да скрие. Намек за момичето, което някога бе познавал и което страдаше заради несправедливостта, с която се бе сблъскала не само от страна на неговия народ, но и от своя собствен.
Как, по дяволите, му беше жал за нея? Никога не беше разбирал нуждата на Емери да вижда доброто в нея, до този момент. Огъст наблюдаваше как най-големият му враг отвръща на уязвимостта си и за пръв път се замисли, че може би им е писано да бъдат в един отбор.
– Сестра ти иска същото. – макар и с по-малко мрак и разруха – Свят, в който можем да бъдем изцяло себе си.
– Не, Емери иска дъги и партньори, хибриди и съдба, предопределена от звездите. – в дланта ѝ се образува тъмновиолетова магия и тя претърколи малката топка през пръстите си – Звездите могат да се прецакат сами за мен. Аз създавам собственото си бъдеще и всички останали се нареждат на опашката.
И точно по този начин състраданието му се спука като балон, който е излетял твърде високо. Беше чувал този тон и преди, познаваше упоритата гордост, която не можеше да бъде пробита от нищо друго освен от смъртта.
– Тогава ти не си по-добра от баща ми.
– Ще успея там, където той не успя. – каза тя, уверено изстреля магията си във въздуха и отметна глава назад, за да види как тя се взривява над дърветата зад замъка.
– Но това няма да е с мен на твоя страна.
Слоун бавно се обърна с лице към него, свъси вежди и леко разтвори устни.
– Искаш да кажеш, че няма да бъдеш мой? Дори ако това означава твоя край?
– Казвам, че вече принадлежа на някого и нищо, което казваш или правиш, няма да промени това.
– Ще видим. – Слоун сви рамене и се отдръпна от парапета – Сигурен ли си, че предпочиташ да си затворник, отколкото крал?
– Предпочитам да бъда верен на сърцето си, на кралството си и на половинката си, отколкото да царувам с власт, която е опетнена от лъжи и нужда от увековечаване на мрака.
– Не е ли това гърнето, което нарича чайника черен? Преди няма и пет месеца ти убиваше посетители на барове за забавление, докато преследваше моите хора.
– Аз не съм същият човек, който бях преди. – Емери и дъщеря му се увериха в това. Вампирите, които очакваха той да ги води, се увериха в това. Той ги беше чул и искаше да се справи по-добре. Всички те заслужаваха нещо по-добро от него.
Слоун се подигра.
– Станал си мекушав.
– А ти си изгубила представа за това, което наистина има значение, ако изобщо си знаела какво е това в началото.
Огъст не се нуждаеше от сетивата си, за да разбере, че е преминал твърде далеч от границата. Слоун го погледна и той беше сигурен, че ако беше възможно, от ушите ѝ щеше да се издигне пара.
Тя плесна с ръце и измърмори под носа си. Около него прехвърчаха лилави искри и той едва успя да погледне през рамо навреме, за да види как се отваря портал. Очите на Слоун се стесниха, а устните ѝ се изкривиха в злобна усмивка.
– Погледни добре приятеля си, защото това, което съм ти приготвила, е много по-лошо.
Слоун блъсна ръцете си напред, избутвайки го през портала в тъмнината.
Огъст се изтърколи на колене и се опита да пропълзи обратно, но порталът се завихри, преди да успее да стигне до Слоун. Той примигна с очи, опитвайки се да свикне с притъмнената стая, в която бе попаднал. Въздухът беше влажен и миришеше на минерали и гниене. Килията беше каменна от трите страни, а предната стена беше подсилена със стоманени решетки.
Намираше се в подземията на собствения си замък. Затворник, какъвто тя му беше обещала да стане, ако не се подчини.
Огъст се затича към решетките и извика:
– Има ли някой?
Беше пожелателно да се надява, че е останал някой от собствените му пазачи.
Вместо това в килията отсреща се размести една черупка. Тялото се претърколи и се обърна към него, като се опитваше да намери равновесие. Фигурата изстена, докато пълзеше към решетките на килията, и сграбчи стоманата с мръсни пръсти. С едната си ръка тя се издигна нагоре и отметна сплъстената коса от лицето си.
Счупените кафяви очи срещнаха неговите и от устата на Огъст се отрони въздишка.
Това не можеше да бъде. Това не можеше да е същият вълк, който защитаваше неговата половинка и внасяше радост в живота им.
– Ансел?
– Крайно време беше да се появиш, кръвопиецо.
Назад към част 21 Напред към част 23
