Глава 42
Огъстин беше убиван и преди. На бойното поле е бил разкъсван от червата до хранопровода. Всичко това беше преди да излезе от гората и да открие, че домът му е разрушен, а хората му горят и се борят за живота си. Но нищо от това не можеше да се сравни с болката, която разкъсваше гърдите му, докато гледаше как светлината от очите на Емери изчезва.
Времето беше спряло, докато Огъстин гледаше, безсилен да помогне на любовта си. Все още държан от заклинанието на Слоун, гърдите му се свиваха от ридания, които нямаха изход. Гневът му нямаше изход. Беше шибано безполезен.
Господарката пристъпи напред и завъртя пръстите си. Нанизи от тъмнолилава магия образуваха малък контейнер, който се намираше в дланта ѝ. С едно щракване на пръсти кръвта на Емери започна да се издига от раната ѝ и да пълни контейнера.
Ароматът на нейната същност го призова и той се бореше срещу магията, която го свързваше, с всичко, което имаше. Жената, която обичаше, умираше и той не можеше да направи нищо, за да я спре. Той потърси сърцебиенето ѝ, като се спря на забавящия се ритъм.
Не.
Не, малка вещице, продължавай да се бориш.
Той принуди всяка частица любов и борба, на която беше способен, да се влее във връзката им.
Липсата на отговор от нейна страна го разкъсваше отвътре навън.
Не ѝ беше позволено да се предаде.
Беше ги държала заедно толкова дълго, докато той си вадеше главата от задника, че сега нямаше право да се откаже.
Жената, която Емери наричаше Рен, махна с ръка зад гърба на господарката и измърмори заклинание под носа си. Секунди по-късно Ансел в безсъзнание се понесе по изпълнения с отломки дансинг. Тялото му висеше отпуснато, сякаш само въздухът под него го държеше на крака.
От устните на Дориан се изтръгна гърлен рев, докато се опитваше да си пробие път към Ансел, разкъсвайки всеки вампир, който се движеше в неговата посока, но те бяха твърде много. На мястото на всеки победен от него се появяваше друг, който не позволяваше на Дориан да пробие.
Огъстин можеше да се закълне, че е видял Дориан да проблясва леко на лунната светлина, но каквото и да беше видял, то изчезна, преди да успее да го проучи.
Рен пусна Ансел до Емери със студен трясък. Огъстин насочи сетивата си към неподвижната форма на Ансел и макар да не се мъчеше да открие сърцебиене, то беше там. Бавно, но силно.
Нищо не вървеше по план. Мракът бушуваше в него заедно с Огъст, изисквайки от Огъстин да направи нещо – каквото и да било, но той не можеше да направи нищо.
Господарката го изгледа, когато кръвта на Емери завърши да пълни контейнера ѝ.
– Той не е кралски, но ще се справи. Виждала съм го да се бие и тялото му е вкусно.
От гърдите на Огъстин се изтръгна ръмжене и господарката сведе очи към него.
– Харесва ли ти този? Добре. Не забравяй, че го имам, защото когато те пусна, ще трябва да направиш някои избори, Огъстин. Можеш да коленичиш пред мен и да спасиш живота на детето си, което ще стане мой наследник, или да избереш да бъдеш мой враг. В такъв случай това е само предвкусване на това, което ще преживее твоето кралство. Ти избираш.
Баща му изръмжа от мястото, където стоеше над тялото на Емери.
– Това е моето царство.
Огъстин отново изръмжа. Това беше единственият звук, който гласните му струни можеха да издадат, тъй като бяха блокирани заедно с всички останали части на тялото му. Щеше да разкъса Слоун на парчета, когато се освободи, последван от баща си.
Преди светът го смяташе за мрачен, но това не беше нищо в сравнение с това, в което се бе превърнал, за да поправи грешките срещу своята половинка.
Господарката се ухили.
– О, силно се съмнявам в това, след като той приключи с теб, Люин.
Огъстин се уморяваше от лекомисленото ѝ отношение. Беше изиграла всички тях като проклета цигулка и го знаеше. Нямаше как да бъдат подготвени за тази атака. Едва бяха започнали да откриват нивото на тъмната магия, която тя притежаваше. Беше много повече, отколкото бяха очаквали.
Устните на баща му трепнаха и гласът му се пречупи. Очите му се стрелкаха напред-назад между сина му и господарката.
– Но аз се съгласих с твоите условия.
Добре. Огъстин се надяваше, че се е уплашил, защото ако господарката не го убиеше, той щеше да го направи. Господарката беше права за едно нещо. Баща му нямаше да напусне това място жив.
– И ти също така ме уби. Възмездието е кучка, Ваше Величество. – тя щракна с пръст и кралят замръзна заедно с останалите.
Господарката кимна на Рен, която размаха ръце в кръг и отвори портал зад тях.
– Чакай. – ужасен женски глас извика и Огъстин се напрегна, за да види на кого принадлежи.
Огъстин отвори сетивата си и чу същия глас да си мърмори.
– Глупав шибан вампир. Затвори ме в проклетия килер в сватбената ми нощ.
Джеси се затича към тях откъм полуразрушения замък. Боса и разчорлена, дизайнерската ѝ рокля беше разкъсана и беше покрита с пепел от главата до петите, докато избягваше тела и отломки.
Част от сърцето му се сви. Не би трябвало да го е грижа за Джеси, но тя все още беше член на неговото Съревнование. Може би нямаше да се ожени за нея, но тя не заслужаваше да бъде хвърлена в центъра на тази война.
Тя се спря между Огъстин и Слоун, задъхана, сякаш бе пробягала маратон. Очите ѝ се плъзнаха към мястото, където Огъстин и кралят стояха застинали, после надолу към окървавеното тяло на Емери и зловеща усмивка зае лицето ѝ.
– Вземи ме със себе си, Слоун.
Ако устата на Огъстин можеше да се отпусне, тя щеше да падне до земята и той мислено върна назад всяко хубаво нещо, което някога си беше мислил за Джеси. Шибаната кучка беше на път да смени страната си.
Слоун наклони глава назад и се засмя.
– Защо, по дяволите, ще те взема със себе си. Можеш да гниеш в ада с останалите, изобщо не ми пука.
Тя определено щеше да гние някъде, когато той се освободи.
– Имаш нужда от мен, ето защо. Знаех, че Огъст никога няма да забрави малката си кучка вещица, затова взех нещата в свои ръце. Баща му обича всичко със стегнато малко тяло, което ще погали егото му. Знам всичко, което е заложил, за да се бори срещу теб, и всичко, което е скрил от Огъстин. Вземи ме със себе си и аз ще ти споделя всичко това.
Слоун наклони глава настрани, обмисляйки предложението на Джеси.
Огъстин се опита да се освободи от хватката на Слоун, дори само за да откъсне главата на Джеси от тялото ѝ. Емери я наричаше злата кучка на замъка, но ако питате него, това беше твърде любезно. Тази жена беше също толкова гнусна, колкото и господарката. Две круши, отрязани от едно и също проклето дърво. Разбира се, тя се беше сгушила в баща му. Всичко, което искаше, беше власт и положение, а когато разбра, че няма да получи нито едното, нито другото от Огъстин, потърси единственото място, което ѝ оставаше, за да ги намери. Шегата обаче беше нейна. Дори той знаеше, че няма начин Слоун да я задържи жива за дълго. Един информатор е полезен само докато има информация, а той не се съмняваше, че полезността на Джеси няма да продължи дълго.
– Добре. – Слоун махна на Джеси към портала и Джеси не губи време да се втурне през него – Не ме карай да съжалявам за това, Джеси.
Рен вдигна Ансел и се отправи към портала, а Слоун го последва и влезе през него. Тя погледна назад и очите ѝ се свързаха с Огъстин.
– Емери не е мъртва… все още, но душата ѝ е почти изгубена. Реши бързо дали искаш да я имаш до себе си. Ще се свържа с вас, ваше величество.
Огъстин се настрои още веднъж към сърцето на своята половинка, като откри, че то все още бие в гърдите ѝ, но едва-едва.
Той щеше да убие Слоун и Джеси. Всъщност щеше да убие всяка една от вещиците, които служеха под нейно ръководство. Но първо щеше да сложи край на човека, който е направил това на Емери.
В момента, в който порталът се затвори, всички тъмни вампири паднаха на земята, мъртви. Сякаш никога не са съществували. Всички спряха и се огледаха, а по лицата им се изписа объркване.
Разнесе се глух вик и Дориан се втурна към мястото, където бе изчезнал Ансел.
– Не. Тя не може да го има. – той обърна глава към небето и изрева без думи.
И тогава, сякаш чрез магия, за която Дориан не знаеше, че притежава, стражът изчезна. Огъстин примигна изненадано, загледан в нищото. В един момент Дориан беше там, а в следващия го нямаше, изчезнал във въздуха. Нямаше портал. Никаква магия. Просто изчезна.
Не беше нещо, което можеше да разгадае в момента. В мига, в който собственият му затвор беше разбит, той се втурна към Емери. По стечение на обстоятелствата там стоеше и баща му.
Кралят носеше зловеща усмивка, сякаш вече бе спечелил предстоящата битка между тях. Огъстин нямаше да се предаде без бой….Това беше лъжа. Нямаше да се бие, защото това би означавало, че щеше да даде възможност на баща си да живее.
Огъстин изръмжа и очите му се спряха на Емери.
Това е за теб, любов моя.
Този миг на колебание беше достатъчен, за да може Огъст да се изтласка на преден план.
Огъстин падна обратно в дълбините, неволен пътник във всичко, което се случи след това.
Не! – извика той от затвора на общото им съзнание.
Той се вкопчи в Огъст, опитвайки се да си върне контрола. Емери беше негова половинка, както и на Огъст, и той искаше отмъщение. Ако гадината си мислеше, че ще се прави на дипломатичен козел, щеше да си получи друго. Баща им беше отишъл твърде далеч. Огъстин в никакъв случай нямаше да седи и да му позволи да не пострада за това, което току-що бе направил.
„Той уби шибаната ни половинка, Огъст. Не усещаш ли миризмата на кръвта ѝ? Тя кърви на шибаната земя, а ти стоиш там с пениса си в ръка и не правиш нищо.“
Отчаянието изпълваше молбата му, но Огъст просто стоеше там. Бяха минали само секунди, но за Огъстин те бяха цял живот. Това беше разликата между живота и смъртта.
– Трябва да го направя. – тихо измърмори Огъст, агонията изпълни гласа му и Огъстин не беше сигурен кого се опитва да убеди.
„По-добре, по дяволите, да направиш нещо, или да се оттеглиш, защото няма да я оставя да умре и съм сигурен, че няма да се преклоня пред господарката. А що се отнася до баща ни, няма начин да напусне замъка жив.“
Кралят вдигна вежди към Огъст.
– Ах, върна ли се любимият ми син? Ти винаги си бил по-логичният от двама ви.
Огъстин затаи дъх в очакване Огъст да направи нещо. Каквото и да било.
Изминаха още няколко мъчително бавни милисекунди. Огъстин драскаше и драскаше с нокти по затвора си, молейки се Огъст да направи нещо, каквото и да било.
И тогава Огъст се обърна към краля. Той примигна веднъж, два пъти и си пое дълбоко дъх, преди да се хвърли към краля с ярост, за която Огъстин не подозираше, че притежава и по-нежната му страна.
Кралят осъзна какво ще се случи със секунди закъснение.
Трябваше да избяга, когато имаше възможност, но както винаги беше горделиво копеле, не го направи и това щеше да бъде неговата гибел.
Огъстин се усмихна и се оттегли в дълбините, предлагайки каквато сила можеше на вече не по-слабата си половинка, докато той блъскаше баща им на земята.
Това беше ключов момент за Огъст – такъв, какъвто Огъстин не можеше да му отнеме, колкото и да му се искаше да бъде тъмнината. Двамата бяха почти едно цяло, с толкова малко неща, които ги различаваха вече. Този момент имаше тежест зад себе си. Той беше тяхното начало и край. Той щеше да бъде последният пирон в ковчега, който ги бе държал в затвор толкова дълго време.
Огъстин винаги бе знаел, че този ден ще дойде. Той умираше. С всеки удар, нанесен на баща му, Огъст освобождаваше мрака в себе си. Единственото, което можеше да направи, беше да се моли, когато мигът свърши, да успее да я види как поема още един дъх. Да я види как върти очи още веднъж и как използва умната си уста, за да го побърка.
Но не му беше писано да се случи. Той усещаше как се задушава.
Сбогом, Емери – помисли си той, когато тъмнината започна да го обзема.
Назад към част 42 Напред към част 44
