Глава 26
Излизам няколко минути по-късно, облечена в изрязани черни панталони, балетни обувки и раирана риза с капитониран ръкав, която ме кара да се чувствам малко като Одри Хепбърн. Ограденото с дървета авеню „Джордж V“ пред сградата на Ник е оживено от пешеходци и улично движение. Покрай мен се разхождат купувачи, туристи и всякакви жители, докато аз се разхождам по тротоара, възхищавайки се на историческата архитектура на града – от жилищните сгради и прочутите дизайнерски бутици до очарователните бистра и кафенета.
Париж е пиршество за сетивата и аз поглъщам всичко това, чувствам се преродена, жива и много влюбена.
Разходката ми стигна до края на дългия булевард, преди да осъзная колко далеч съм стигнала. Обръщам се назад, нетърпелива да разгледам града с Ник, след като той приключи с работата си. Почти съм стигнала до сградата му, когато забелязвам светкавица от ягодово руса коса и познато лице пред мен на сенчестия тротоар.
Клер Прентис.
Тя слиза от лимузина „Ролс Ройс“ заедно с възрастен господин точно пред входа на хотел „Четири сезона“. Облечена е скъпо, в елегантна рокля с цвят на шампанско, която подчертава всяка извивка със сдържан, но безспорно секси стил. Тя е много по-висока от очевидно заможния си спътник, за когото предполагам, че е поне два пъти по-възрастен от нея с разредената си тъмна коса и закръглените си средни части.
Тя ме погледна, но сякаш не забеляза махането ми.
– Клер! – Опитвам се отново, бързам към нея, за да я поздравя.
Викът ми я спира. Тя обръща глава в моята посока и виждам изненадата на красивото ѝ лице. Изражението ѝ замръзва, а усмивката ѝ се задържа, докато се приближавам.
– Ейвъри, здравей. Колко е приятно да те видя. – Въпреки топлината на гласа ѝ, усещам неловкост, когато се приближавам до нея и придружаващия я господин. Тя ме целува по бузата, като все още ме поздравява с усмивка. – Каква изненада да те видя тук. Какво те доведе в Париж?
– Аз съм тук с Ник. Апартаментът му се намира точно нагоре по улицата оттук.
– О, не знаех, че има жилище в Париж.
Докато тя говори, поглеждам към спътника ѝ, който, както забелязвам, изглежда по-скоро делови, отколкото интимен с нея.
– А ти? По работа ли си тук?
Мъжът се усмихва, промърморва и нещо на френски и се отдалечава от нас към портиера, който стои на входа на скъпия хотел.
– Ех – заеква Клер. – Аз съм тук с моя приятел.
И тогава осъзнавам, че трябва да съм идиот. Луксозният хотел. Възрастният, богат мъж. Усещането, че двамата с Клер вероятно току-що са се запознали. Всичко това се натрупва и сега се чувствам по-зле от неловко. Иска ми се тротоара да се отвори и да ме погълне.
– Много съжалявам. Нямах представа…
– Разбира се, че не си го направила – прошепва тя. След това се накланя близо и добавя язвително: – В известен смисъл това, което правя, е актьорско майсторство, нали?
Примигвам на странното твърдение. Неволното признание, което току-що ми каза нещо още по-неочаквано.
– С това си изкарваш прехраната? – Сега има много повече смисъл. Апартаментът за милиони долари в сградата Парк Плейс. Гардеробът, пълен с дизайнерски дрехи и обувки – гардероб, на който се възхищавах по време на престоя ми като домашна помощница, докато тя беше в Япония през тези няколко месеца.
Но ако тя не е актриса…
– Ами пилоткия епизод на шоуто?
Сега усмивката ѝ се разваля. Тя преглъща и отвръща поглед от мен.
– Наистина не бива да карам приятеля си да чака. Беше ми много приятно да те видя, Ейвъри.
– Клер. Никога не те е чакала работа в Япония, нали? – Лицето ми изтръпна. Сърцето ми бие силно в гърдите, а в мен се промъква болно осъзнаване. – Защо излъга за това? Защо просто не каза, че отиваш на екскурзия или почивка? Защо беше нужно да разказваш тази сложна история, когато ме нае да се грижа за жилището ти?
Тя се отдалечава на крачка от мен, а устните ѝ са плътно прилепнали. Отказва да отговори на повече от въпросите ми.
– Клер, моля те. Трябва да знам. – Портиерът и нейния спътник вече ме гледат, всички изглеждат неудобно от внезапно повишения ми глас. Не е възможно да се чувстват толкова разтревожени, колкото мен. – Клер, кажи ми. Защо ме излъга?
Накрая тя прави пауза. Обръща се с лице към мен и изражението ѝ е дървено, примирено.
Апологетично.
Дори съжалително.
– Може би е по-добре да попиташ Ник.