ЛЕИА СТОУН – Втора година ЧАСТ 17

Глава 16

– Чувствам се зле – каза Шиа, докато крачеше по килима на Линкълн.
– Аз също – признах аз.
Клои, Люк, Линкълн и Ноа седяха наоколо и чакаха заедно с нас, докато стане време да тръгваме за Нощта на боевете.
Линкълн се изправи.
– Тренирала си, накарахме Грим да се съгласи с договора, а майка ти е съгласна с плана. Ще се справиш с това.
Като чух логичните му думи, трябваше да се почувствам по-добре, но не стана така. Това не беше градът на ангелите, в който отивахме, а градът на демоните. Домът на нарушителите на правилата, поемащите рискове и забиващите нож в гърба ти. Те нямаше да играят по правилата. Трябваше да сме готови за всеки мръсен трик в играта.
Шиа извади пликче от джоба си.
– Магията е разрешена. Направих тези енергийни таблетки за смучене. Когато отслабнем с всяка битка, ще вземем една и ще получим прилив на адреналин. Той ще ни изведе до края. Надявам се.
Кимнах. Хапчетата щяха да са ми много необходими накрая, бях сигурна.
Клои прочисти гърлото си.
– Колко битки има?
Бащата на Клои, собственик на клуб „Трето око на луната“ и по същество властелин на вампирите, беше изпратил някои от хората си на боя, за да се увери, че Грим ще удържи на думата си, ако спечелим.
– Седем. – Ноа се изправи. – Линкълн и аз няма да успеем да преминем през всички, затова ще се движим на смени. Линкълн ще отиде за първите четири битки. Аз ще отида за последните три. Позволено ти е да получаваш изцеления, така че и двамата ще те лекуваме между битките.
Това беше добър план. Имах Сера и бяхме тренирали като луди. В този момент двете с Шиа можехме да се присъединим към някоя елитна сила от свръхестествени убийци, ако имаше такава. Бяхме машини за убиване, лоши мачовци, но все още усещах буца в гърлото си.
– Да – отвърнах разсеяно.
– А Клои и Люк ще могат да бъдат там през цялото време, защото… – Той потърка задната част на врата си.
– Защото сме демонично надарени, родени от чреслата на демоните. – Клои се усмихна на Ноа.
Линкълн ме наблюдаваше, преценяваше и ме измерваше с тези океанско сини очи.
– Мога ли да поговоря с теб насаме за минута? – Попита ме гаджето ми, кимвайки към стаята си.
Стомахът ми се превърна в кълбо от нерви, когато започнах да вървя в тази посока. След като затвори вратата след себе си, той се обърна към мен.
– Престани с това! – Изсъска той.
Очите ми се разшириха.
– Да престана с кое?
Ризата му беше толкова тясна, че виждах изпъкналите мускули точно под нея. Линкълн беше воин през цялото време. Той прекоси пространството между нас, като притисна лицето ми.
– Спри да се съмняваш в себе си. За какво, по дяволите, трябва да се притесняваш? Ти се справяш с това – заявява той.
Тялото ми се разтопи при докосването му, нервите ми бяха прогонени от думите му.
– Колко други деца там според теб са имали денонощно обучение от едни от най-добрите военни в областта? – Попита той.
Усмихнах се.
– Не се ли предполага, че Ноа е нахалникът?
Той се засмя.
– Просто помисли за това. Те ще са настървени, мръсни, но ти и Шиа сте добре обучени, прецизни и двете сте много, много силни.
Той беше прав. Двете с Шиа бяхме родени настървени, но също така се бяхме научили как да бъдем усърдни и целенасочени в атаките си. Освен това бяхме преминали полево обучение в Падналата армия през почивните дни навън. Бяхме готови.
Ще си върна майка ми. Тази вечер.
Линкълн прокара палеца си по долната ми устна.
– Наистина ли си мислиш, че ще ти позволя да се запишеш за нещо, което не вярвам, че можеш да спечелиш?
Поклатих глава.
– Не.
Устните му се изкривиха в лъчезарна усмивка.
– Тогава трябва да повярваш в себе си. Всички големи спортисти казват, че половината от играта се играе и печели в главите им. Никакви негативни мисли повече, разбра ли?
Усмихнах се.
– Обикновено аз съм позитивният човек.
Той се наведе и остави целувка на врата ми.
– Радвам се, че мога да бъда полезен.
Изстенах. Говорейки за услуги, се сетих за нещо, което се нуждаеше от малко обслужване, за да се освободи от напрежението. Беше толкова хубаво сега, когато Линкълн имаше свой собствен голям апартамент. Вече нямаше да се люлее в караваната.
Очите ми се отвориха и го избутах назад, когато ме осени една мисъл.
– О, Боже мой! Майка ми няма къде да живее! Ако я върна, ще и трябва жилище, докато си стъпи на краката. Караваната ти все още ли е свободна? Мислиш ли, че…? – Чувствах се зле, че изобщо питам, но нямах други възможности.
Линкълн ме погледна с вещ поглед.
– Учудвам се, че ти отне толкова време да помислиш за това.
Вдигнах едната си вежда в знак на объркване.
– Това „да“ ли е?
Той поклати глава.
– Няма да накарам майката на жената, която обичам, да живее в старата ми малка каравана. Освен това, ако тя е толкова добра готвачка, колкото казваш, че е, ще се наслаждавам на всички ястия.
Гърлото ми се сви от емоция.
– Какво искаш да кажеш?
Той прокара пръст по бузата ми.
– Казвам, че преди няколко дни Ноа ми помогна да подредя стаята за гости. Сега в нея има легло и гардероб.
Трябваше да си прехапя езика, за да не се разплача.
– Това е твоята музикална стая.
Той сви рамене.
– Ще я превърна в музикална стая, когато тя си отиде.
– Линкълн. – Сълзите започнаха да падат. Той беше двайсет и четири годишен човек, който мразеше демоничните роби, и въпреки това беше готов да живее с майка ми, която беше такава. – Искаш да живееш с майка ми? Сигурен ли си? Тя може да бъде досадна – предупредих го аз.
Той се засмя, но после по лицето му премина мрачен поглед.
– Бих дал всичко, за да се върне майка ми и да ми досажда само за един ден.
Преглътнах трудно.
– Не исках да кажа това. Аз…
Той махна с ръка.
– Знам. Просто казвам, че ще е хубаво. Очаквам го с нетърпение.
О, Боже мой. Линкълн Грей щеше да прибере майка ми в апартамента си.
Ожени се за мен сега и ми роди деца.
– Всичко ли е готово? – попита той.
Кимнах. Отначало майка ми се беше изплашила от боя, но после ѝ бях разказала за камшика си с тъмна магия и задушаващата вратовръзка и тя се беше съгласила с идеята.
– Тя просто чака да се отбием след това. – Напълно се държах позитивно.
– Готови ли сте?
Кимнах.
– Тези кучки ще ги спускаш.

След като Ноа се сбогува с Шиа с отвратителна сесия на целувка до стената пред апартамента на Линкълн, тръгнахме на път. Лелята на Люк живееше в Града на демоните и беше демонична робиня, така че той беше получил два пропуска, които му позволяваха да я посети за няколко часа за него и Клои. Ние с Шиа, разбира се, бяхме допуснати като бойци, а Линкълн и Ноа имаха нашите два пропуска за гости. Опитах се да потисна нервите, които ме караха да се чувствам замаяна от адреналина.
Нямаш представа колко психопатична мога да стана, ако се наложи“ – каза ми Сера.
Не можах да се сдържа, защото избухнах в смях в колата, с което си спечелих много погледи.
Обичам те, Сера. Нямам представа как си се сдобила с личността си, но не бих я променила за нищо на света.“
Аз просто излагам фактите. Няма да ни позволя да загубим. Мама ще се прибере тази вечер.“
Мама. Точно по този начин Сера стана моя сестра.
– Здравей, приятелко, как си? – Шиа прошепна на кръглите си остриета. След това поднесе ухото си към тях и се засмя неудържимо. – О, престани, ти си толкова смешна!
Изстенах и посегнах назад, удряйки я по коляното.
– Замълчи. Недей да ревнуваш – скастрих я аз.
Шиа се усмихна.
– Точно така, толкова ревнувам, че през половината време изглеждаш като луда, говорейки с ножа си.
Знаех, че се шегува с мен, и това ме накара да се усмихна.
– Да, ама моят лунатичен задник ще те спаси от убийство тази вечер. – Сера пулсира няколко пъти със светлината си за добро.
Шиа се ухили.
– Тук сме – обяви Линкълн и, дявол да го вземе, беше прав. Спускахме се по алеята, която водеше към Замърсената академия. Навсякъде имаше коли, дори спрени на тротоара, а хората вървяха на големи групи към портите.
Навсякъде имаше демони.
Линкълн изсумтя, а дъхът му секна, когато спряхме до портата.
– Добре ли си? – Протегнах ръка, за да докосна ръката му.
Той кимна.
– Толкова много демони на толкова малка площ. Боли. Но ще се оправя.
Този път стражите на портата бяха различни. Само погледнаха бойните ни карти и ни махнаха да минем.
– Специален паркинг отпред – изръмжа охранителят, след което удари странично вратата на колата.
Линкълн се отправи към предния паркинг, където наистина имаше специален паркинг за участниците. Толкова специален, че местата бяха запазени с нашите имена. Табелката ни гласеше „Паднали дузпи от Академията“.
– Мразя това място – изръмжа Шиа.
– Аз също. Почти сме се изнесли оттук. За добро – казах и аз.
Не губихме време, паркирахме и се втурнахме през тълпата, за да влезем вътре. Исках да имам време да загрея, да науча всички правила и да разгледам състезателите.
След като се регистрирахме, ни казаха да влезем обратно в залата за състезатели и че ще трябва да оставим приятелите си.
Залата беше препълнена. В средата имаше кръгла клетка с диаметър около двайсет метра, а около нея бяха натъпкани хора докъдето стигаше поглед. Вторите места бяха на трибуните на второ ниво.
Линкълн ме хвана за ръка.
– Ще се справиш с това – промърмори той и ме целуна, като устните му се задържаха достатъчно дълго, за да ми даде да разбера, че се притеснява, че може да не се справя с това.
– Ще се справя – казах му.
Той кимна.
– Ако не, нека Шиа създаде портал обратно към училището и да скочиш през него. Аз ще изведа Клои и Люк.
И ето го. Знаех, че той ще има резервен план за всеки случай. Но ако направех това, майка ми беше толкова добра, колкото и изчезнала. Грим щеше да се разгневи и щеше да има още по-голямо преследване за мен, отколкото вече имаше.
Просто кимнах.
След като прегърнахме набързо Клои и Люк, двете с Шиа се отправихме към задната стая. Двама охранители застанаха пред нея, поискаха документите ни за самоличност и след това влязохме.
В момента, в който влязохме в претъпканата стая, всички погледи се обърнаха и в тълпата се възцари тишина. Разпознах няколко лица и това беше като удар в корема. Щеше да ми се наложи да се бия с някои от старите си приятели.
– Шиа, скъпа, липсваше ни – провикна се едно момиче със зелена коса.
– Майната ти – изплю се Шиа и извади остриетата си.
Уау. Шиа беше готова да се хвърли. Това беше добре, но трябваше да не ни скочат преди първия ни мач.
Поставих ръка на ръката на Шиа и я дръпнах към ъгъла на стаята, където видях две познати лица – Бен и Стефани. Не ги бях виждал от Пробуждането насам, но се надявах, че все още мога да ги смятам за съюзници. Поне докато не започнат боевете.
Те ни погледнаха и се усмихнаха наполовина. Очите ми се насочиха към емблемите на строго белите им комбинезони. Стеф беше Некро като майка ми, а Бен – Нощна кръв.
– Хей – прошепна Стефани, след което се отдалечи малко, докато не се озовахме в задната част на помещението, облегнати на вратата на изхода.
– Не могат да ме виждат да говоря с вас – промърмори тя, като погледна към тълпата.
По дяволите.
– Разбирам. – Подпрях се на вратата и започнах да сканирам тълпата.
Няма да лъжа, всички изглеждаха ужасно злобни. Бяха татуирани, въоръжени и носеха изражения на психопатични убийци.
Устните на Стефани не помръднаха, но все пак чух гласа ѝ в тих шепот.
– Те имат планове за вас, момичета. Няма как да позволят на учениците от Падналата академия да спечелят.
Шиа вдигна едната си вежда.
– Какви планове?
Стефани сви рамене, като погледна небрежно към тълпата деца, които бяха започнали да изпълняват упражнения за загряване и изглежда бяха загубили интерес към нас – за момента.
– Само съмнителни неща, като допълнително скрити оръжия и заклинания, които учителите са направили.
Ужасно страхотно.
– Е, ние ще спечелим. Правим това, за да измъкнем майка ми – обясних ѝ аз.
За пръв път тя се изправи срещу мен. Виждах, че Академията на замърсените е била тежка за нея. Някогашният ѝ перфектен нос изглеждаше така, сякаш е бил счупван многократно, а червената татуировка с полумесец на челото ѝ напомняше каква е и каква винаги ще бъде.
– Чух. Братовчед ми живее в сградата на майка ти. Ако се изправим една срещу друга, ще направим така, че да изглежда истинско, но ще се подчиним – каза ми тя.
Бен, който стоеше висок до нея, кимна в знак на съгласие.
– Ако това измъкне някого от тази дупка, тогава съм съгласен. Вие, момчета, винаги сте били готини – заяви той.
Емоцията стегна гърлото ми. Не бях очаквала това.
– Благодаря, ви хора. – Исках да ги прегърна, да се разплача, да покажа колко много означават думите им за мен, но не можех. Не и там.
Тя се усмихна слабо.
– Трябва да отидем да работим в стаята. До скоро.
След като тя се изгуби от погледа ми, се вгледах в Шиа.
– Добре, това беше много яко от тяхна страна. Аз бях…
Вратата се отвори зад мен и една здрава хватка се приземи върху ръката ми, като ме издърпа назад от стаята и ме вкара в тъмен коридор.
Понечих да изкрещя, но една ръка затисна устата ми.
Шиа нахлу в тъмния коридор след мен, с готова лилава магия, но когато видя кой ме държи, спря.
– Джеймс?
Ръката се отдръпна от устата ми.
– Върни се вътре, Шиа. Просто трябва да поговоря с Бриел насаме за минута и никой не може да разбере, че съм го направил – прошепна той.
Шиа го погледна за още една секунда и аз кимнах.
– Всичко е наред – казах и.
С неохота най-добрата ми приятелка се вмъкна обратно в стаята.
Щом вратата се затвори зад нея, се завъртях.
Знаех, че Джеймс ще бъде обявен за Зрящ при Пробуждането си, но като го видях в бялата униформа на Заклеймената академия с лилавата емблема на третото око на гърдите, все още бях шокирана. Почти две години в Падналата академия, а не бях срещала такъв. Те провеждаха специални занятия и бяха държани настрана от учениците, защото били твърде много енергия или нещо подобно. Да не говорим, че бяха изключително редки и ценни личности.
– Джеймс – издишах аз.
Той се взираше в ръцете си.
– Моята дарба е проклятие.
Намръщих се и се приближих.
– Какво? Добре ли си?
Той преглътна трудно.
– Да. Но ти не си. И няма да бъдеш.
Стомахът ми се сви.
– Ще загубя ли тази вечер? – Наистина си мислех, че ще спечеля тази битка и ще се върна с майка си. Ако той ми кажеше обратното, щях да бъда съсипана.
Той махна с ръка.
– Не говоря за тази вечер. Бриел, Луцифер те иска.
От това изказване по гърба ми и по ръцете ми полазиха ледени тръпки.
– Знам. – Разкопчах ризата си и му показах татуировката на гърдите си.
Той поклати глава.
– Не. Знаеш ли видението, което получава всеки Зрящ в Падналата академия, че ще отидеш в подземния свят и ще го убиеш? Това не е единственото видение.
Очите ми се разшириха. Той знае за това?
– Какво имаш предвид?
Джеймс въздъхна.
– Всеки зрящ тук вижда нещо различно. Аз… видях как тренираш с него. Да станеш като него. Живееш там долу с него. – Той посочи към земята, към Ада.
В гърлото ми се надигна жлъчка.
Не.
– Никога не бих направила това! – Изкрещях шепнешком.
Той изглеждаше тъжен.
– Виждал съм го. Той те обучава. Ти… създаваше демони с него. Там долу.
Щеше ми се да повърна. Това бяха абсолютни лъжи. Скръстих ръце.
– Джеймс, няма как да стане. Виждането ти е погрешно!
Той сви рамене.
– Просто исках да те предупредя. Има и друга страна, друго видение, и това е онова, в което Луцифер вярва.
Омекнах, знаейки, че той само се опитва да помогне.
– Благодаря ти. Ти си добър приятел.
Той погледна в далечината.
– Така или иначе, ти ще промениш света, Бри. Просто още не съм решил дали за добро или за лошо.
Не беше това, което исках да чуя. Болезненото чувство се върна.
След това се обърна и започна да се отдалечава.
– Чакай! Ще мога ли да изкарам майка си оттук тази вечер?
Искам да кажа, че след като изсипа цялата тази гадост върху мен, най-малкото, което можеше да направи, беше да ми съобщи някаква добра новина.
– Ако ти кажа, това ще промени бъдещето – обади се той в отговор. Обръщайки се към мен, той погледна огърлицата ми – тази, която изтласкваше мрака назад, за да мога да използвам светлите си дарби. – Снеми огърлицата за тази вечер. Тя само ще ти пречи.
После изчезна.
Почувствах пристъп на паника в краищата на съзнанието си. Аз да тренирам с Луцифер и да живея в Ада? Дали Джеймс беше напълно луд? Никога не бих направила това. Нямаше ситуация, за която да се сетя, че би могла да доведе до това. Дори и с пистолет в главата ми.
Вратата се отвори и Шиа ме подкани да вляза вътре.
– Избраха ни за първата битка – каза ми тя, малко по-бледа от обичайния си цвят.
Трябваше да изтласкам това на заден план – много назад – и да се съсредоточа върху майка ми и Майки. Тя беше единственото, което ни беше останало, и тази вечер щях да я доведа у дома.
Разкопчах огърлицата си и я пъхнах в джоба си, с което си спечелих повдигната вежда от Шиа.
– Ако те ще се бият мръсно, ние също – възкликнах аз.
Освен това бях почти сигурна, че огърлицата така или иначе не работи. Не и както преди да отида в Ада, за да взема Сера.

Назад към част 16                                                                    Напред към част 18

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *