Глава 6
Първите две седмици на училището преминаха доста гладко. Имах почти същите класове като миналата година, но вместо два часа с учителите от Небесния майстор, имах само един час – редувайки се с момчетата – и имах нов клас, наречен военни стратегии.
Брат ми все още беше във вълчата си форма и живееше с Кларк на неговата земя, която се намираше Бог знае къде. Няколко пъти се обаждах, за да го проверя, и това бяха кратки трийсетсекундни разговори, в които Кларк ми съобщаваше, че Майки се развива добре, а после мълчеше до неудобство.
Майка ми беше напълно вбесена. Майки беше бебето на семейството и тя просто не можеше да го понесе. Тя ми пишеше всеки ден, питайки ме дали съм чула нещо. Бях започнала да лъжа и да ѝ давам повече информация, отколкото бях получил, като например, че той се справя толкова добре, че вече няма нужда да ловува, че си е намерил приятели, че скоро отново ще стане човек. Нищо от това не беше вярно, разбира се, но щях да кажа всичко, за да и дам спокойствие.
– Добре, почти е готово – обяви Шиа.
Клои, Люк, Анджела и аз се бяхме скупчили около бюрото на Шиа в стаята ни в общежитието. Тя най-накрая беше приготвила отварата за отмъщение на Тифани.
– Това ще я хвърли ли в клиниката за лечение? – Попитах.
Шиа кимна.
– По-добре. Кучката едва не направи така, че всички да се провалим, като извади Люк.
Ако отиде в лечебницата, може да ни издаде. Сега бяхме войници от Падналата армия и още първия ден бяхме подписали формуляр за кодекс на поведение. Предполагах, че това е в разрез с „уважението към колегите от Падналата армия“.
– Има ли начин някой от учителите по магия да проследят това до вас?
Шиа погледна встрани от стаята, сякаш потънал в мисли.
– Добра идея. Ще направя заклинание за маскиране на миризмата върху него. – Тя посегна към няколко буркана с бог знае какво на прах и хвърли щипка в отварата.
– Както и да е. Дори и да получим две седмици затвор, ще си заслужава – обяви Клои.
Всички обичахме да се гаврим с Тифани – именно това ни беше сближило. Аз просто исках да съм сигурна, че ще мога да запазя удобната си работа, сега, когато имах майка си и брат си, за които да се тревожа.
Извадих телефона си и написах на Линкълн.
Бриел: Хипотетично, ако бяхме заклели Тифани да си изсере мозъка като отмъщение и ни хванеха…
Отговорът му беше незабавен.
Линкълн: Изтрий този текст, глупачке. Ще получиш една седмица общественополезен труд.
Общественополезният труд не звучеше толкова зле. Изтрих текста и след това погледнах към Шиа.
– Хайде да го направим.
Шиа се усмихна, преди да щракне с пръсти, и отварата се превърна в лилав дим. Протегна ръка навътре и извади малко синьо парче хартия, тънко като вафла.
Люк протегна ръка.
– Аз ще имам честта.
Шиа пусна вафлата върху дланта си.
– Просто я подхвърли в питието или върху храната ѝ. Тя ще се разтвори и ще свърши работа.
Той се усмихна палаво и кимна с глава.
– Чаках този ден с месеци. Вие я разсейвате – каза ни той и леко затвори месестата си ръка около него.
Ние кимнахме.
Операцията „Да накараме Тифани да си избие мозъка“ беше в пълен ход.
Не беше много трудно да и подхвърлим заклинанието – просто и задавахме въпроси за нея самата и тя бъбреше в продължение на десет минути, след което ни отхвърляше като добитък. Сега седяхме на масата си откъм надарената с демони страна на трапезарията и я наблюдавахме внимателно. С всяка хапка супа, която отхапваше, Люк се усмихваше все по-широко.
– Колко месеца остават до Нощта на боевете – попита той, без да откъсва поглед от жертвата си.
– Още шест. Линкълн е повишил тренировките ни до безумни нива. – Въздъхнах при тази мисъл, но определено щях да бъда добре обучен убиец, докато приключим с всичко това.
Шиа сви врата си; беше споменала, че предишния ден се е прегънала.
– Да, Ноа ме язди здраво. – В момента, в който думите напуснаха устните ѝ, лицето ѝ придоби яркочервен оттенък. – Имах предвид при тренировките.
Всички избухнахме в смях. Сесиите им за целувки в сряда в колата му се бяха превърнали във „филмови вечери“ при него.
– Спала ли си вече с него? Чух, че е невероятен. – Клои отхапа от ябълката си.
Шиа се намръщи.
– Не, и то точно поради причината, която ти току-що каза. Няма да позволя на тази мръсна кола да паркира в девствения ми гараж.
Гаражът ѝ едва ли беше девствен, но слава Богу, вече не казвахме „уиии“. Най-накрая бяхме стигнали до метафорите на възрастните и аз не можех да се гордея повече.
– О, хайде, не това имах предвид – каза Клои, изглеждайки разкаяна.
Сега ли е подходящият момент да хвърля бомбата с истината върху най-добрата ми приятелка? Сигурно не, но ето.
– Той напълно, истински, се грижи за теб, Шиа. Обича те, дори. Ако не отвърнеш на това – и нямам предвид сексуално, а емоционално – той ще си тръгне.
Шиа ме простреля с очи сякаш имат ледени кинжали и отвори уста да говори, когато Тифани се изстреля от мястото си, притискайки корема си.
– Вие, кучки! – Изкрещя тя през коридора към нас, стискайки задните си части.
Всички избухнахме в пристъп на смях, когато тя избяга от стаята. Аз се смях толкова дълго, че започнах да се притеснявам, че може да се изпусна.
– Отмъщението е приятно. Следващият път ще заменим тоалетната и хартия с шкурка – заяви Люк.
Когато най-накрая успях да си поема дъх, вдигнах ръце нагоре.
– Няма да има следващ път. Ние си го върнахме. Сега трябва да се съсредоточим върху училището.
Последното нещо, от което се нуждаехме, беше бушуваща война за шегите на Тифани.
Люк извъртя очи.
– Да, мамо.
Изратих му въздушна целувка и вместо това се съсредоточих върху сестра му.
– Анджела, този уикенд е първата ни смяна в Падналата армия. Можеш ли да ни кажеш какво ще ни накарат да правим, или си с магически ключ? – Попитах четвъртокурсничката.
Анджела се наведе напред, като погледна всеки от нас в очите.
– Първият път, когато излизате, е просто за да свикнете с външните военни зони. Да ви обезчувстви, така да се каже. – По лицето ѝ премина мрачен поглед и тя преглътна тежко. – Но с напредването на месеците ще започнете да изпълнявате мисии – призна тя.
Взирах се в нея с приковано внимание. Миналата година я нямаше няколко уикенда, но никога не бях мислил за това, а когато се върна, тя никога не говореше за това. Беше казала, че помага малко на Падналата армия, но никога не беше казвала, че Ръкавицата е техният инструмент за прием. Сега, когато знаех всичко, виждах тези липсващи уикенди в съвсем нова светлина.
– Какви мисии? Момиче, не можеш да го оставиш така – притисна я Шиа, като вложи допълнителна наглост в думата „момиче“.
– По-голямата част от тях са просто разнасяне на помощ на онези, които са попаднали в капана там, храна, вода и други неща. Понякога сме извеждали хора от горещи зони или сме се сражавали с някои сериозни злодеи.
Дишането ми се забави.
– Горещи зони?
Тя кимна и изглеждаше потисната.
– Места, където демоните са… заловили хора и други свободни души.
Заловени. Тя каза „заловени“.
– Но те искат помощ за тези мисии само от по-горните класове, от трети и четвърти курс. Само веднъж, когато втората ми година им липсваха войници, ни помолиха да им помогнем – поправи се тя.
Клои отпи глътка от водата си, отмятайки назад късче от яркочервената си коса, която беше изскочила иззад качулката ѝ.
– Нямам търпение да бъда яка четвъртокурсничка и да пренасям свободни души през горещите зони в Ангелския град.
Люк се засмя.
– Имаш комплекс на герой.
Тя сви рамене.
– И какво от това?
Шиа вдигна ръце.
– Единственото, което ме интересува в момента, е, че Тифани е заклещена някъде в тоалетната.
Докато се смеех, огледах приятелите си. Бях се привързала към този екип и към новия си живот. Притесненията за Майки и майка ми, както и фактът, че този дяволски белег е постоянен, ме тормозеха отвътре, но като цяло броях благословиите си.
След целия шум, който вдигнахме, Тифани така и не ни издаде. Може би помогна фактът, че Шиа плъзна под вратата ѝ бележка, на която пишеше: „доносниците получават зашити“ с червена боя, която приличаше на кръв, но фактът, че не ни издаде, всъщност малко ме плашеше. Дали замисляше отмъщение? Така или иначе, бяхме се справили със седмицата и сега ни оставаха броени минути да заминем за първия си уикенд във военната зона като войници от резерва на падналата армия.
– Имам подарък за теб – каза ми Линкълн, когато излязохме от караваната му. По някакъв начин беше промъкнал в ръцете си кутия, която не бях виждала преди.
– Подарък? За мен? – Завъртях се и изтръгнах кутията от ръцете му. Тя не беше опакована, което беше толкова важно за Линкълн. Но той беше сложил името ми отгоре с химикал и малко сърчице, за да сложи точка на И. Отново толкова Линкълн. Беше супер романтичен, без да се старае прекалено.
Досега не си бяхме правили подаръци един на друг. За последния ми рожден ден той беше купил вечеря на мен и Шиа. След това за Коледа ми подари блестящ калъф за телефон с еднорог, а на коня нарисува черни ангелски крила с Шарпи. Аз му бях подарила китара.
– Много нетърпелива? – Засмя се той, когато махнах капака без фанфари.
Когато очите ми попаднаха на стоманените белезници, изтръпнах.
– Това ли са…?
– Персонализирани бойни белезници. Направени са със същите материали като щитовата ни броня, така че можеш да спреш меч с тях, ако се наложи – потвърди той.
Сърцето ми заби бясно в гърдите, докато гледах мъжа пред мен. Линкълн беше моето семейство. Беше изгубил семейството си и се беше изнесъл в тази самотна каравана, докато аз не си проправих път в живота му и сега бяхме тук. Независимо дали му харесваше или не, той беше останал с мен.
– Един ден ще се омъжа за теб – казах внезапно, после намигнах, за да го направя по-лекомислено, отколкото го мислех наистина. Но сериозно, трябваше да хвана здраво този пич, преди да разбере, че вероятно може да се справи по-добре и без мен.
– Ей, предполага се, че аз трябва да казвам тези неща – отвърна той с усмивка.
Подиграх се.
– Не бъди сексист.
Той извъртя очи.
– Жена, пробвай ги. Имаш ли представа колко е трудно да ти измеря ръцете, докато спиш? Вкарваш ги между краката си!
Смехът ми прозвуча, изпълвайки въздуха около нас, докато изскачах на пръсти, за да забия целувка в устните му.
Майка ми веднъж ми каза, че първата любов е опасна. Първата любов може да те създаде, но и да те унищожи. Ако Линкълн щеше да бъде моят разрушител, нямах нищо против това – струваше си да ме унищожи.
Най-накрая посегнах и издърпах белезниците, като оставих кутията да падне в краката ми. Наклоних ръката си настрани, нахлузих маншета върху нея и след това го изправих, така че да пасне добре на мястото си.
– Като ръкавица – казах му.
Бяха изящни. Отпред имаше гравирана двойка ангелски крила на всеки маншет, а отдолу – името ми. Те блестяха на слънчевата светлина, показвайки свежото си сребърно покритие.
– Трябва да спасят задника ти в Нощта на боевете. – Той прокара ръка през косата си, изглади ризата си и я прибра в панталона. Напълно сигурно току-що бяхме правили бърза любов в караваната му, така че той се опитваше да прибере униформата си, скривайки доказателствата.
Аз също загладих косата си.
– И така, в трети курс ще се преместя в казармата на Падналата армия и ще мога да запазя тези жилищни помещения и след завършването? – Попитах. Бях прочела пакета със заплатите с орлов поглед. Най-вече защото това беше най-добрата работа, която някога съм имала, а и щеше да ми се наложи да се грижа за майка ми и Майки.
Той прокара ръка по страничната част на караваната си, гледайки я с умиление.
– Да. Някои ученици обичат да остават в общежитията, ако имат по-малки братя и сестри там, като Анджела и Люк или ти и брат ти. Преди време делях апартамент в бараката с Ноа, но…
Знаех, че за него е болезнено да говори за тези неща, но исках да знам всичко за него. Като например защо той беше единственият човек, който живееше в кампуса в ремарке.
– След като семейството ми умря, не исках да стъпвам в семейната ни къща. Беше като крипта за спомени. Но това беше караваната на нашия къмпинг. Достатъчно хубави спомени, за да не е потискащо.
О, Боже, почувствах се зле, че попитах.
Поставих ръката си върху неговата.
– Това е доста сладка малка площадка – казах му.
Той се усмихна и ме погледна с онези кристално сини очи. Визуално Линкълн и аз бяхме противоположности. Там, където моята коса беше руса, неговата беше тъмна; там, където моите крила бяха черни, неговите бяха бели. Но ние не можехме да бъдем по-съвършени един за друг. Когато не исках да го убивам, бях лудо влюбена в него. Това беше най-многото, което някой можеше да иска, нали?
Той погали косата ми и я прибра зад ухото.
– Майка ми щеше да те обича. Винаги ми е казвала: „Не се задоволявай. Изчакай една силна жена и тя ще отгледа силни деца“. Ти си най-силният човек, когото познавам, Бриел.
Сърцето ми се разтопи от комплимента, а стомахът ми направи салта при споменаването на одобрението на майка му за мен. Той почти не говореше за покойните си родители и никога за малката си сестра, така че това, че беше споделил тази част от себе си, означаваше още повече.
– Тя беше яростна феминистка. – Той се засмя, сякаш изгубен в спомена.
– Звучи като умна жена. Как баща ти я държеше под ключ? – Пошегувах се.
Истинска и открита усмивка разтегли устните на Линкълн, каквато никога не бях виждал преди.
– Не го е правил. Каза, че това е неговата тайна. Никога не се опитвай да поставиш в клетка свободната птица. – Той ми намигна.
Официално бях изгубила бройката на това колко пъти ми е намигал.
Искаше ми се да се запозная с родителите му. Линкълн се беше срещал с майка ми само няколко пъти, когато тя идваше на гости, и макар да беше учтив, знаех, че предпазливите му погледи към челото ѝ означават, че никога няма да ѝ се довери напълно. Не и докато не успея да я освободя.
Преди да успея да кажа нещо отвратително любовно, уоки-токито на колана му изпищя.
– Грей, идваш ли? – Ноа се обади през устройството.
Линкълн заглади косата си за последен път, после се наведе напред и ме целуна целомъдрено.
– Ще се видим скоро. Тази вечер си в моя отбор – заяви той, преди да започне да тича нанякъде.
– Трябва ли да ви се обаждам, сър? – Изкрещях след него.
– Да! – Изкрещя той и след това изчезна.
По дяволите. Той щеше да изцеди това „сър“ за известно време.
Прокарах пръсти по гравюрите на крилата върху маншетите и се усмихнах.
Можехме цял ден да се преструваме, че той командва, но аз знаех истината.
Назад към част 6 Напред към част 8
