ЛЕИА СТОУН – Втора година ЧАСТ 9

Глава 8

Израснах сред демони. Брадавици, изстиваща кожа, рога, люспи – нищо от това не ме плашеше. Но съществото пред мен сега беше абсолютно ужасяващо.
Беше с хуманоиден вид, с дълга, тънка сребриста коса и хлътнали бузи, които я правеха да изглежда още по-ужасяваща. Тялото ѝ беше тънко, като от всеки ъгъл се виждаха стърчащи кости. Това беше нормално – мършав демон, с това бих се справил, но очите ѝ… липсваха. Там, където човек би имал очи, тя имаше черни празни ями, но въпреки това ме гледаше право в очите. Ръцете ѝ сами по себе си бяха оръжия. Пръстите сякаш нямаха кожа, бяха просто заострени кости, които се превръщаха в нокти и светеха в гневно червено. Тя се усмихваше в моя посока и видях как иззад зъбите ѝ наднича истинско бръснарско ножче.
Предполагам, че Линкълн не се е шегувал за тази част.
Господи, помилуй ме.
Всичко се случи толкова бързо, че едва успях да го обработя. Направих бързо сканиране на стаята, за да видя двамата пазачи от Падналата армия в безсъзнание на пода и Ноа, който се беше навел над единия от тях, а от дланите му излизаше лечебна оранжева светлина. Линкълн беше приклекнал над едно ужасено, бледо, поразено момиченце, идентично с това в хола. Мечът и пистолетът му бяха извадени и той изглеждаше див, от лявата му вежда и по бузата му капеше кръв.
Сукубът вече беше на половината път към мен, пълзейки по тавана като обладана маймуна. Името ми се изтръгна от устните на Линкълн, но единственото, което чувах, беше сърцебиенето ми, което се блъскаше в ушите ми. Очите ми отново се насочиха към малкото момиченце и към това колко ужасено изглеждаше то. Този зъл демон се хранеше от тях и едва не беше убил сестра ѝ в другата стая.
Гневът кипна в мен и аз просто… реагирах. Сера не ми каза нищо, не ми даде никакъв съвет, аз просто избухнах. Скочих във въздуха, за да посрещна демона, вместо да падна назад. С рев се нахвърлих върху него, а Сера изстреля от острието си светкавица с бял цвят, която облиза корема на демона и го разряза.
Светая светих.
Едва имах време да регистрирам колко лоша е Сера и че е разрязала демона, без да го докосне, когато бръснарско ножче прелетя през стаята и се заби в лявата ми ръка. Болка изстреля мускулите ми, докато падах назад с цялата грациозност на огромен слон. Сукубата не се отпусна – тя идваше към мен с пълна сила.
– Бриел! – Линкълн изръмжа, но не се отдели от момиченцето.
Гневът кипна още по-силно в мен и аз направих ритник нагоре, като изхвърлих краката си във въздуха и напред, позволявайки на движението да издърпа тялото ми в изправено положение. Малко нещо, на което ме научи Дарън. Демонът се спусна от тавана като чудовищен стокилограмов паяк, приземявайки се точно върху мен. Бедрото ѝ се удари около главата ми, хвърляйки ме настрани, а след това усетих парещите ѝ горещи нокти върху гърба си. Бях паднал ана колене от тежестта ѝ, но кракът ѝ беше точно пред мен и аз се възползвах от възможността да запратя Сера навътре, чак до хълбока.
Откъм демона се разнесе рев и тя се откъсна от мен, заставайки пред мен с онези две червени светещи ръце, които бяха протегнати.
– Принцесата на Луцифер – изръмжа тя с глас, който беше всичко друго, но не и човешки. Зейналите и очни ями бяха втренчени в гърдите ми и в знака, който се намираше там.
Тя постави едната си ръка върху дръжката на Сера, като я издърпа без проблем.
По дяволите.
Тя е направена от огън. Не мога да я изгоря“ – каза ми Сера.
Хвърлих се към оръжието си точно когато сукубът изпъна ръката си и невидима сила ме блъсна, изхвърляйки ме назад от стаята и във входа.
Шиа и Люк изкрещяха едновременно. Приземих се тежко върху задника си, но веднага се изправих. Сукубът се беше върнал в стаята и правеше някакви странни неща с ръцете си, а Сера все още беше стиснала в хватката си.
Измъкнете ме оттук!“ – Изкрещя паникьосано Сера.
Мракът в мен се надигаше. Не можех повече да я потискам, нито пък исках да го правя.
Сукубът беше с гръб към мен, докато отваряше портал на стената. Линкълн беше прегърнал малкото момиченце и стоеше в далечния край на стаята. Той се движеше покрай стената, опитвайки се да стигне до мен и до отворената врата.
Нима тази демонична кучка си мисли, че ще си тръгне с моето проклето серафимско острие!
Ноа все още помагаше на двамата войници. Когато очите ми се насочиха към Линкълн, той поклати глава. Голямо дебело „не“ от негова страна.
Майната му на това. Сера беше част от мен, нямаше да я пусна просто така.
Изкрещях и изпънах ръцете си, като възнамерявах черната капка да се издигне от гърлото ми, както правеше обикновено, и да се увие около врата ѝ. Това не се случи. Вместо това от дланта ми изскочи лъскав, черен енергиен камшик и се уви около кръста на демона.
Свята майко на мрака.
Демонът изсъска, а после всичко се случи сякаш на забавен каданс. Тя замахна с ръка и аз видях как Сера се завъртя във въздуха и влезе в портала на Ада.
Бри!“ – Изкрещя Сера, а аз усетих физическа болка в гърдите си, когато тя се промуши през отвора и се изгуби в небитието. Всичко, което виждах, беше червена мъгла и огън.
Тогава сукубът се завъртя върху мен. Бях без заветното си оръжие, но имах ново. Напълно изродско и наистина мрачно оръжие, но все пак беше оръжие. Стиснах камшика по-здраво и тя изрева.
– Каквото и да правиш, работи! – Изкрещя от съседната стая Бони.
Малкото момиче. Можех да я спася. Може и да бях загубила Сера, но можех да спася момичето.
С всички сили обгърнах с двете си ръце камшика и дръпнах.
Онази невидима сила отново се блъсна в мен, но когато полетя, се уверих, че държа здраво черния енергиен камшик. Той я повлече със себе си и видях как от стомаха ѝ се стичат ручейчета тъмна мастилена кръв, докато камшикът се врязваше в нея. Тя я драскаше с неистови нокти, а точно зад нея забелязах Линкълн да се приближава с пламтящия си меч в ръце. Бързо присвих очи към земята, за да не забележи тя вниманието ми към него.
Тя обаче сигурно го усети, защото когато той се спусна към врата ѝ, се обърна, но беше твърде късно. Главата ѝ се откъсна от тялото ѝ и се удари в стената с гръм и трясък.
Камшикът ми се разпадна и от внезапната загуба на напрежението се отметнах назад, но успях да извъртя тялото си настрани, така че падането ми не беше тежко. Веднага скочих нагоре, търсейки портала. Очите ми се насочиха към стената, където някога се намираше, и стомахът ми се сви, когато забелязах, че се е затворил със смъртта на сукуба.
– Сера – просъсках, докато сълзите пълнеха очите ми.
Линкълн се намръщи и изглеждаше изгубен.
– Ще я намерим. Какво се случва с другото момиче?
Точно така. Трябваше да се сдържа заради малкото момиче.
– Ноа! Имаме нужда от помощ. Тя все още е жива – съобщих на лечителя.
Огледах стаята. Единственото малко момиченце, което Линкълн беше защитавал, седеше на леглото и плачеше. Той беше завързал кърпа около очите ѝ, за да не може да види какво се е случило, докато Ноа помагаше на другите двама войници, които вече бяха в съзнание и седяха. Той се изправи и ми кимна да поведа пътя.
Отново погледнах назад към мястото, където беше порталът.
– Не можеш – строго каза Линкълн.
Искаше ми се да накарам Шиа да го отвори отново и да вляза след нея, макар да знаех, че това е безумно.
Сера? Чуваш ли ме?“ – Попитах, докато водех Ноа във всекидневната, и посочих мястото, където лежеше малкото момиче. Благодарение на Бога, тя вече се движеше и стенеше.
Сера не отговори.
Докато Ноа се занимаваше с момичето с помощта на Бони, аз се обърнах към Линкълн.
– Добре ли си? – Попита той, като придърпа ръцете ми в своите и обърна дланите нагоре към тавана, докато ги проверяваше.
Черният магически камшик. Почти бях забравила.
– Сера – беше всичко, което казах. Чувствах се така, сякаш току-що бях гледала как скъп приятел или член на семейството пада в тази яма.
Линкълн се намръщи.
– Да… ще разберем за това. Ще попитаме Раф.
Той галеше китките ми, но аз ги отдръпнах и срещнах очите му.
– Не искам да говорим за това. – Посочих ръцете си.
– Беше доста невероятно – застрахова се Линкълн.
Емоциите ми бяха сурови от загубата на Сера, а сега имах още една тъмна дарба, с която не можех да се справя.
– Линкълн – предупредих аз.
Той кимна.
– Да качим момичетата в микробуса и да се върнем в Ангелският Град.
Намръщих се.
– Няма да ги оставим, нали?
Лицето на Линкълн се втвърди.
– В никакъв случай. Може да се върнат още сукуби. Ще ги вкарам тайно, ако се наложи.
Кимнах, като погледнах през рамото му.
– Може би, ако можех да накарам Шиа да го отвори, за една минута…
Линкълн ме погледна измъчено.
– Нещо друго би могло да пропълзи през него. Трябва да заведем тези момичета при майка им.
Преглътнах егоизма си и кимнах. Сега не беше подходящият момент, но щях да я върна. Това беше сигурно.
Очевидно все още нямах деца, но знаех какво е да загубиш някого. Денят, в който баща ми почина, ме промени завинаги. Той напълно ме разкъса и в опитите си да се сглобя отново, парчетата никога не пасваха правилно.
Когато майката в автобуса видя, че и двете ѝ дъщери са живи, тя се разпадна и всички ние се разпаднахме заедно с нея. Облекчението и радостта, които изпита, бяха осезаеми. Дори Линкълн изглеждаше малко замаян, но той бързо се отърси от това и ни нареди да влезем в автобуса.
Докато си проправяхме път от Инферно, Линкълн се включи в мобилния си телефон и се обади на Архангел Михаил.
Той имаше номера на мобилния му телефон.
Нищо страшно.
– Здравейте, сър, можете ли да поговорим за минута? – Попита Линкълн.
Наведох се напред на седалката си, така че когато той сниши гласа си, все още да мога да подслушвам.
– Имам трима цивилни, една майка и две малки момичета. Току-що ги спасихме от демон сукуб и трябва да ги закарам в Ангелският Град тази вечер – обясни Линкълн.
Нещо, което Михаил каза, сигурно го беше вбесило, защото лицето му стана заплашително.
– Не ме интересува дали приютите са пълни.
Още слушане. Още гняв.
– Тя е свободна душа. Какво ще кажеш за преместване в Сан Диего?
Свободна душа. Този термин все още ме разгневяваше отвътре. Дори не бях забелязал, че челото ѝ е свободно от белега на демона. Линкълн винаги търсеше такива неща.
Горката ми майка. Дали някога ще и се довери?
– Ами ако успея да им намеря жилище? – Попита Линкълн.
Настъпи пауза. Той се намръщи.
– Да, сър. Знам. – Линкълн звучеше потиснат. Сянка премина през лицето му, а след това намръщеното му лице се превърна в израз на решителност. – Осигурил съм им жилище, сър.
Намръщих се. А?
Толкова бързо, без да се обади? Михаил сигурно беше толкова объркан, колкото и аз.
– Да, сър, имате думата ми. Дългосрочно настаняване и за трите. – Сега Линкълн се усмихваше, изглеждаше доволен от себе си.
Най-накрая той приключи разговора и аз срещнах погледа му.
– Какво жилище осигури? – Прошепнах.
Той повдигна една вежда.
– Подслушваше ли?
Извъртях очи.
– Линк, къде ще отидат?
Той прокара ръка през косата си и въздъхна.
– Имах двустаен апартамент чрез армията, когато родителите ми починаха. Част от компенсационния ми пакет. Ще помоля да ми бъде прехвърлено жилище, а те могат да останат в караваната ми.
Сърцето ми се пръсна на малки емотикони сърчица, които плуваха около главата му. Или поне имах чувството, че щеше да направи точно това, ако това беше карикатура.
– Къде ще спиш междувременно?
– Ще пренощувам на дивана на Ноа. – Тъмните му мигли обрамчваха кристалносините му очи, правейки ги да изпъкват и да изглеждат зашеметяващо.
– Ти си невероятен – казах му. – Сериозно.
Той ме дари със слаба усмивка.
– Тази вечер спасихме трима, но има още милиони, а с пълните приюти и Ангелският Град срещу виждащите се палаткови градове бездомници… не е достатъчно. Но аз помогнах малко.
Сега виждах, че се измъчва заради това. Линкълн Грей нямаше да се успокои, докато не спаси всяка свободна душа.
Не исках да бъда тази, която ще му го съобщи, но това просто не беше възможно.

Назад към част 8                                                                      Напред към част 10

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *