Глава 1
Късният летен бриз, необичайно горещ и сух за Монтана, ме погали, огъвайки високата трева около мен. Смесен с аромата на лавандула и люляк, мускусният аромат на баща ми стигна до мен, последван от звука на тежките му стъпки. Бях се трансформирала в човек след тичането в гората и кожата ми все още беше изтръпнала, а моят вълк беше близо до повърхността.
Усмихвайки се, седнах и се обърнах към него.
– Здравей, татко.
В момента, в който видях мрачното му изражение, сърцето ми се сви.
– Какво има?
Без да чакам отговор, скочих на крака и извиках силата си на алфа наследник, опитвайки се да усетя дали някой от глутницата е бил смъртоносно ранен или убит.
Не почувствах нищо необичайно, защо тогава изглеждаше толкова… поразен?
– Татко?
Той се усмихна фалшиво, но усмивката не докосна очите му.
– Алфа кралят те вика. Време е.
Погледът ми падна върху твърдата бяла хартия в ръката му. Релефните надписи танцуваха по страницата, движейки се в златисти вихри, и нямаше грешка с логото: главно А над остров, покрит със сняг връх, заобиколен от вълни. Всички познавахме този символ в горната част на хартията, официално писмо от Алфа краля. Опитах се да успокоя дишането си, докато сърцето ми се опитваше да избяга от гърдите ми.
– Вече?
Преглътнах буцата в гърлото си и премигнах, решена да не плача. Сълзите не подобаваха на дъщерята на алфа. Никой не искаше лидер, чиято първа реакция са сълзите. Трябваше да бъда силна заради мен и моята глутница.
Но преди да успея да се спра, казах:
– Мислех, че имам още една година у дома.
– И аз също – каза баща ми с разширени ноздри. Очите му пламтяха от вълнение. Това страх ли беше? Или ярост? Какво и да е, той го овладя бързо. Разбира се, един трансформиращ се трябва да контролира чувствата си през цялото време, за да не се изгуби в животинския си инстинкт. – Но ти си пълнолетна.
Той протегна писмото, сякаш не можеше да издържи повече да го докосва, и в гърлото ми се заформи ридание.
Тези планини, това синьо небе, дърветата, покриващи земята ни… болката от напускането на дома ми ме разкъса. Родена съм на това място, свързана съм със земята тук като цялата ни глутница. Да отида на острова, да напусна дома си… тази мисъл накара стомаха ми да се свие. Четири години нямаше да ми бъде позволено да виждам или да говоря с никого от дома, само писма – и то само ако успея да намеря някой, който да ги донесе тук, в царството на смъртните, където нашата глутница беше заточена. Съдейки по честотата на посетителите, шансовете не бяха на моя страна.
Дръпнах листа от ръката му, ядосана от несправедливостта на системата. – Те дори не харесват нашия клан. Всички го знаем! Мразя, че трябва да играем по техните правила.
Баща ми се намръщи от избухването ми.
– Това е пътят на алфата и нашата глутница се нуждае от теб да я водиш. Без да тренираш магията си, няма да си готова да поемеш управлението, когато мен няма да ме има.
Направих гримаса, знаейки другата възможност. Тези, които отказаха призовката, биваха осъждани на смърт, като предатели на своята глутница и кръвта на своите алфи. Сто процента няма да стане това.
Баща ми се прокашля.
– Глутницата ще има нужда от силен лидер, когато мен вече няма да ме има. Трябва да тренираш. Покажи на другите глутници, че имаме достатъчно сила, за да заслужим тяхното уважение.
Исках да протестирам или да се нацупя, но на деветнадесет и като дъщеря на алфата трябваше да се държа така, сякаш съм надраснала тези неща.
Затова си поех дълбоко дъх, изтласквайки емоциите си, за да се справя с тях по-късно, и кимнах.
– Ще накарам Клана на Полумесеца да се гордее.
Той разтвори ръце и отне един неловък момент, преди да разбера жеста. Баща ми не беше от тези, които проявяваха привързаност. Той ме научи да бъда силна, никога да не показвам слабост, освен ако не е за постигането на някаква цел. Въпреки че понякога се борех да се придържам към неговата строга дисциплина, това да ме гушне в своята твърда прегръдка означаваше, че се случваше нещо важно. Когато ръцете му ме обгърнаха, усетих как буцата в гърлото ми нарасна. Погледнах нагоре в очите му, същите бледосини като моите — единствената част от него, която бях наследила. Само че очите ми горяха от неизплакани сълзи, докато неговите блестяха като кристал, твърд и остър.
– Искал ли си, вместо мен, да имаш син? – прошепнах.
Той отмести сребристобялата ми коса от лицето ми, поклащайки глава.
– Никога. Ти беше най-големият подарък от майка ти за мен.
Преди да успея да ги премахна, този път сълзите се разляха по бузите ми. Сетих се за историите, които баща ми ми беше разказвал за жената, която е починала при раждането ми и му се усмихнах. Баща ми рядко говореше за нея. Сигурно му е твърде тежко. Аз бях единствената останала част от нея. Старейшините бяха поискали баща ми да си вземе пратньорка след нейната смърт и да се опита да се сдобие с мъжки наследник, но той беше отказал. Бях само аз. Аз и татко.
– Покажи им от какво си направена, Наи. – Той ме докосна по брадичката и точно сега се върнах към спаринг тренировките си като дете. Той ми казваше същото преди всеки мач.
Протегнах ръка нагоре, проследих белия полумесец, знака на нашия клан, върху челото му и пръстите ми затрептяха от енергия. Връзката му с магията на нашия клан, винаги ми причиняваше малки изтръпвания, когато я докосвах. Знакът му съвпадаше абсолютно точно с моя.
Трябваше да бъда силна, както той ме е учил, независимо от слуховете за другите глутници и историите за случилото се на островът, независимо от факта, че нямаше да го видя четири години.
– Дръж форта, докато ме няма – казах, отдръпвайки се. – Ще се върна, преди да се усетиш като Алфа наследник, готов да служи. – Поздравих го с глупава усмивка, надявайки се да направя раздялата по лека.
Свивайки устни, той се прокашля.
– Просто бъди в безопасност, Наи. Другите наследници няма да харесат още един вълк от Полумесеца на острова.
Махнах му, преструвайки се на уверена, каквато не бях.
– Ще се оправя.
Но и двамата знаехме, че островът е опасен, както и изпитанията.
Тръгнахме заедно по отъпканата черна пътека към главната къща и за първи път баща ми забави дългата си крачка и закрачи до мен, показвайки, че сме равни. Членовете на глутницата спираха това, което правеха, и накланяха глави в знак на уважение, докато минавахме. Вдигнах брадичката си високо, стисках хартията в юмрука си, докато се преструвах, че не съм нервна, когато всичко, което чувствах, беше притеснение.
Заобиколихме ъгъла на хижата, която служеше за щаб на глутницата, и аз се спънах, когато забелязах четиримата от Алфа Академията, носещи еднакви черни ризи със символа на острова, бродиран от лявата страна като някакво глупаво братство. Те стояха до лъскав черен джип.
Затичах се и спрях, взирайки се с почти отворена уста в масивните им фигури. Мъжете не ставаха толкова големи, освен ако не бяха доминиращи. И четиримата бяха високи над шест фута и носеха черни бейзболни шапки. Това беше странно… особено ако не прикриваха знаците на челата си. Можеше дори да са от Среднощната глутница. Мисълта изпрати огнени жилки от гняв в гърдите ми. Управляващата глутница може да ме ухапе, но…
Темпото ми се забави, докато сравнявах протритите си панталони и потника с техните елегантни дрехи. Нямаше нужда да пристигам на острова като момиче от ферма в Монтана, дори и да бях такова.
Всички стояха неподвижни като статуи. Никой от тях не проговори, когато аз и баща ми се приближихме.
– Сега ли трябва да тръгвам? Точно в този момент? – Промърморих под носа си, надявайки се, че греша. Погледът ми се спусна към бледите ми стъпала, прашната кожа чак до глезените ми. За съжаление, аз не бях Пепеляшка. Намаше да ходя на бал и тези яки пичове определено не бяха моята фея кръстница. Промяната на тоалета определено нямаше да навреди.
Баща ми кимна кратко, гледайки презрително пазачите.
– Лона опакова нещата ти и скоро ще дойде.
По дяволите, по дяволите, по дяволите!
Трябваше да ни дадат поне един ден. Как щях да се сбогувам с Кали и Мак? Бяха на лов и не исках да научат новините, след като аз бях заминала.
Изпъшках.
– Добре.
– Помни, братовчед ти е там – прошепна татко. – Той ще се опита да разкрие слабостите ти.
Изсумтях и поклатих глава на ненужното напомняне. Нолан винаги се беше грижил само за себе си, освен когато преследваше някоя женска наоколо, сякаш беше размножителен период. Неговата майка и моят баща не си говореха след свадата, но тя все още носеше алфа кръв, така че технически можеше да поеме глутницата, както и синът ѝ.
– Ще бъда добре – казах аз, не искайки баща ми да се тревожи.
Лона излезе от вратата с избелялата зелена чанта, която беше почти колкото нея. Сълзите се стичаха по набръчканото ѝ лице, докато прекосяваше верандата и слизаше по стълбите.
– Лон. – Изтичах при бавачката си, чувствайки се защински към дребната жена, която се приближаваше към мен. – Всички знаехме, че това ще се случи. Ще се оправя.
Очевидно „ще се оправя“ беше думата на деня.
Тя кимна, подсмърчайки, докато ми подаваше нещата ми.
– По-рано изпращаха предизвестие – поне няколко седмици по-рано. Можех да приготвя хубава вечеря…
Лона показваше любовта си чрез храната и никой, включително баща ми, не се оплакваше от това. Тя беше невероятна готвачка.
Тя ме придърпа към себе си за дълга прегръдка, принуждавайки ме да пусна огромната чанта, която току-що бях взела. Нейната обич, смесена със страх и тъга, набъбна в гърдите ми, бълбукайки в гърлото ми. Ако не си тръгна възможно най-скоро, сто процента щях да се разрева – пред всички. Чрез връзката можех да почувствам приближаването на клана и със сигурност, когато се завъртях към джипа, цялата глутница стоеше там, на поляната сред старите пикапи и мотоциклети. Като един, Клана на полумесеца паднаха на едно коляно, държейки десния си юмрук върху гърдите си.
Нещо, което бяха правили само за баща ми, във времена на голямо уважение.
Тотално щях да загубя самообладание.
Преглъщайки тежко, аз се поклоних на моя народ.
– За мен ще бъде чест да ви служа.
Баща ми беше алфа, връзката с магията на нашия народ; неговата огнена магия можеше да ги запази живи в лютия студ в Монтана. Когато той умре, тази връзка щеше да се прехвърли към мен – ако завърших Алфа академията на острова. Все още не бях готова за отговорността или уважението, които идват с това да бъда алфа. Това беше нещо, което трябваше да се заслужи.
Баща ми се наведе и прошепна в ухото ми.
– Пази се от краля и неговите наследници. Всичко, което искат, е да запазят властта и ще направят всичко за това.
Сякаш имах нужда от това напомняне. Среднощната глутница бяха причината глутницата ми да бъде изхвърлена от магическото царство, в света на смъртните. Те бяха мръсни подлизурковци на висшите магове. Никога не бих се забъркала с тях. Стиснах зъби и кимнах, докато ме изпълваше свирепа решителност.
Бях единственото дете на алфата на Клана на Полумесеца. Щях да отида на острова и да се боря за мястото си, да се бия за хората си, да се боря да запазим силна магията си.
Вдигнах платнената чанта през рамо и тръгнах към мъжете, които чакаха да ме отведат. Докато се приближавах, ги изучавах. Изглеждаха идентични. Четиримата бяха на практика копия един на друг… четирима души, които си приличаха. Братя? Очевидно. Еднакъв ръст, еднакво телосложение, дори еднакво ухилено изражение на отвращение, което не се скриваше от еднаквите им слънчеви очила. Какъв им беше проблемът? Те ме гледаха, сякаш ги бях обидила.
Да, и аз ви мразя.
Облеклото им ги определяше като охрана на краля, а всичко, свързано със Среднощната глутница, мразех със страст, просто по принцип.
Тъмна коса надничаше изпод шапките им, когато погледът ми премина през изсечените им челюсти и после към мускулестите им ръце. Разбира се, бяха красиви. Задниците винаги са такива.
Колкото повече се приближавах, толкова повече гневът ми нарастваше, докато кожата ми настръхна от раздразнение и трябваше да стисна зъби, за да не изръмжа. За кои се мислеха? Изпращат четирима пазачи да ме отведат като престъпник! Когато отвеждаха Нолан, беше само един. Това беше неуважение докрай.
Очевидно те не бяха твърде високо в хранителната верига, иначе нямаше да са тук в царството на смъртните и да ме придружават. Но защо четирима? Това не беше нормално. Мислеха ли, че има риск да избягам? Вдишах през носа си и изръмжах, когато усетих мириса на доминацията им – и на четиримата. Толкова близо, техният землист мускус се смеси и ароматът едновременно изгори вътрешността на носа ми и ме примами. Поне един от тях миришеше наистина добре, но аз потиснах тази мисъл и се опитах да я игнорирам.
Единия от тях наклони глава настрани, устните му се извиха в нещо, което може да е ехидна усмивка. Той се отдели от братята си клонинги и отиде до страната на шофьора. Този, който стоеше до освободеното място от другата страна, изглеждаше готов да избухне от гняв; мускулите му бяха толкова опънати. Ноздрите му се разшириха и той свали слънчевите си очила точно за толкова дълго, колкото да ме срази със зеленоокия си язвителен поглед.
Какво по дяволите? Как смее да ме предизвиква на моята земя?
Да го ударя ли в лицето? Или да се махна?
– Рейдж, стига – сопна се шофьорът и хвърли полупразна бутилка с вода, удряйки право в гърдите този, който ме гледаше сърдито.
Пичът не помръдна, просто не откъсваше злобния си поглед от мен.
Ха! Истинското му име беше Рейдж? Колко подходящо.
Този отдясно го блъсна с лакът и след това се качи на пътническата седалка. След като затвори вратата, Рейдж отстъпи встрани и отвори задната пътническа врата, докато държеше главата си обърната към моя клан. Никога не отклонявай поглед от заплаха… сякаш не ни вярваше.
Той стоеше там, мълчалив страж, чакаше ме да се кача в колата, а аз изръмжах. Последният брат-клонинг накуцвайки влезе вътре, предпочитайки да стъпва на десния си крак.
Хвърлих последен поглед към баща ми, Лон и останалите от глутницата ми и кимнах. Нямаше да има голямо сбогом, просто не това беше начинът.
Ще се видим след четири години… ако оцелея.
– Трябва да сложа чантата си отзад – изръмжах на Рейдж. – Особено ако очакваш да седя между двама от вас, грубияни. – Вдигнах ръката си, за да обхвана големите мъже, които вече бяха в колата. Защо трябваше да съм с четирима гиганти?
Един от тях изсумтя и багажникът се вдигна, вероятно активиран от някой от тях.
Хвърлих чантата си вътре и след това се качих, плъзнах се в центъра на кожената седалка и след това бях изтласкана към клониниг номер 3, когато Рейдж влезе от другата страна. Той затвори вратата и се блъсна с рамо в мен, което ме принуди да бутна немия пич от лявата ми страна.
– Извинявай! – изръмжах на Рейдж, гледайки го злобно с крайчеца на окото си.
Някой имаше нужда от контрол на гнева.
Той повдигна вежди над огледалните си очила и каза:
– Упс!
Дълбокият му глас беше дрезгав и направи нещо странно с вътрешностите ми. Не пеперуди, определено не пеперуди. По-скоро като стършели убийци.
Веднага щом гигантският мъж от дясната ми страна се настани на мястото си, аз го блъснах в ребрата с лакът.
– Упс! – изстрелях аз.
– Достатъчно – каза друг.
Ароматът на кожа и освежител за кола се усещаше в превозното средство, но миризмата бързо беше потушена от миризмата на мъжки вълци. Най-лошото нещо, което бихте могли да направите на доминантен вълк като мен, беше да я хванете в капан, в превозно средство, с куп други доминанти. Ще имам късмета да мина през това пътуване, без да откъсна нечия глава.
Пренебрегвайки досадните си придружители, стиснах сърцето си и се наведох напред, за да погледна през прозореца. Погледът ми се спря единствено на баща ми, застанал със стоическо изражение, но не му махнах, защото осъзнах, че не може да ме види.
Двигателят на джипа мъркаше, толкова тихо в сравнение с ръмжащия стар камион, който притежавахме, и се чудех дали разликата в богатството ни има нещо общо с прогонването на нашата глутница от магическото царство. Затворих очи и отпуснах глава на облегалката на седалката, преструвайки се, че спя.
Майко магьоснице, помогни ми да премина през това пътуване, без да стана убиец.
Със затворени очи оставих мислите си да блуждаят. В какво се забърках? Магическата клетва, която баща ми е дал като млад тийнейджър, преди да влезе на острова – преди десетилетия – му забраняваше да ми каже какво точно да очаквам. Бях се подготвяла през целия си живот за битка, приличие и пътя на алфата. Но след като съм прогонена от царството на шифтърите, когато съм била бебе, нямах предимството да знам какво се крие отвъд булото. Със сигурност Амазон не доставя пратки до там. Нервите ми се опънаха и изкривиха вътрешностите ми. Ако исках да повърна, определено щях да се прицеля към Рейдж.
!Шофьорът караше по криволичещия път, единственият начин за влизане или излизане от територията на Клана на Полумесеца, докато аз барабанех с пръсти по голите си колене. Превозното средство очевидно беше направено за луксозно пътуване, или поне бях чувала това от младите мъже в моя клан, които мечтаеха за такова нещо. Но осеяната с дупки пътека имаше за цел да обезсърчи посетителите, така че се отпуснах и оставих движението да ме разтърси, оставяйки ме в полу-сънно състояние.
Щом излязохме на павираната улица, сърцето ми се сви.
– Яла ли си нещо днес, дете? – попита братът, който седеше с пушка в ръка.
Рейдж, вдясно от мен, изсумтя.
– Тя едва ли е дете, Джъстис.
Джъстис? Рейдж? Що за имена бяха това?
Пренебрегнах доминиращия им въпрос и отворих очи, взирайки се в главите на двамата отпред. Не са съвсем идентични. Косата на шофьора беше права; само краищата се подвиваха около яката на ризата му. Но косата на другия, известен още като Джъстис, беше вълниста. Погледнах мълчаливия брат отляво, но той се взираше през прозореца.
Насилвайки се да преглътна, се обърнах към Рейдж.
Тъмните му къдрици, стърчащи от шапката, се съпротивляваха на продукта, който бе използвал, за да ги укроти. Профилът му приличаше на личността му, твърди ъгли… с изключение на устните му. Изчервявайки се, насочих вниманието си към врата му, където пулсът му биеше между напрегнатите мускули. Ръцете му бяха изпънати, мускулите изваяни, напрегнати под ризата му. Очевидно постоянно посещаваше фитнеса. Вероятно там изгаряше стероидите.
Шофьорът наклони глава и измърмори:
– Не помня името ѝ.
Добре. Очевидно Туидълди, Туидълдум, Рейдж и Джъстис ми бяха ескорта. (Tweedledee, Tweedledum – герои в английска детска песен и в книгата на Луис Карол от 1871 г.).
Мразех да съм част от това парти. Оставих тази мисъл да се върти из главата ми и тогава осъзнах, че е безполезна. Никой друг не можеше да заеме моето място. Колкото и да мразех тези правила, знаех, че това предстои. Просто мислех, че имам повече време с баща ми и нашата глутница.
– Кой го интересува как се казва, Ноубъл? Защо има значение дали е гладна, Джъстис? Тя е от Клана на Полумесеца. – Гласът на Рейдж беше по-скоро животински, отколкото човешки, когато каза името на глутницата ми.
О, по дяволите, не.
– Недей да говориш много, приятелю. Дразниш ме. – Погледнах злобно Рейдж и бях възнаградена с абсолютно яростен поглед.
Рейдж изръмжа, кучешките му зъби се издължиха.
Какъв му е проблемът?
– Овладей се, Рейдж – сопна се братът отляво на мен, протягайки ръката си зад гърба ми, за да удари гадняра по ръката. – Ако се трансформираш тук, всички ще го направим.
Устата ми пресъхна, но преди да успея да осъзная ужаса от пет доминиращи вълка, хванати в капан в SUV, братът отляво ме сръга в ребрата.
– Брат ми ти зададе въпрос и е грубо да не отговариш. Гладна ли си?
Бях познала, че са братя; изглеждаха безумно, твърде много еднакви.
– Е? – попита той и челюстта му се затвори с остро щракване.
– Не съм гладна – промърморих, отвръщайки на погледа му. Не е вярно и стомахът ми незабавно закъркори силно, обявявайки лъжата ми. Мъжките вълци и нуждата им да се грижат за женския вълк бяха абсолютно сексистки и досадни. Бих гладувала, преди да приема храна от тях. Това беше действие на демонстрация на власт и аз не бих участвала в това.
Братът отляво въздъхна и аз извъртях очи към покрива на колата. Вниманието ми беше приковано от копчетата и бутоните. Чудех се за какво служат? Това телевизионен екран ли беше? Щях да игнорирам тези глупаци през целия път до острова!
Шофьорът поклати глава.
– Слушай, детенце, не мога да заведа гладен вълк на острова. Имаме час път с кола, преди да стигнем цивилизацията.
В скута ми падна зелено-златист пакет.
– Вътре има барче гранола – каза Джъстис от мястото си.
Рейдж удари Джъстис в тила.
– Защо се държиш мило с нея? Остави я да гладува.
– Успокой се. – Гласът на шофьора беше по-мек от останалите; той очевидно беше гласът на разума.
Братът отляво погледна към шофьора.
– Ноубъл, искаш ли да ѝ предложиш и освежаване?
Ръцете на шофьора стиснаха волана, докато кокалчетата му побеляха.
– Майната ти, Хонър!
Ноубъл? Рейдж? Джъстис? Хонър? Що за шибани имена имаха?
Погледнах ядосана Рейдж и се облегнах на него. Поставяйки пакета в скута му, казах :
– Благодаря за предложението, но ще откажа – по всякакъв начин.
Шофьорът, Ноубъл, се засмя.
– Мисля, че малката има нокти.
Харесвах ги повече, когато бяха мълчаливи.
– Как се казваш, пале? – попита Ноубъл, докато заобикаляше дупките по пътя, водещ извън града.
О, сега щяха да бъдат приятелски настроени ли?
Взирах се в отражението си в очилата му, през огледалото за обратно виждане, и ми се искаше да ги изтръгна от носа му.
– Не съм пале.
Бях на деветнайсет, а те не можеха да са по-възрастни от двадесет и една. Това шега ли беше?
– А какво си? – изръмжа Рейдж.
– Алфа наследник за теб, приятелю. – Можех да сложа тези глупаци на мястото им точно сега. Никой островен страж няма да ми говори така; не ме интересуваше колко доминиращи бяха.
И четиримата се засмяха на това и ме удари струя студен въздух, когато климатикът се включи.
– Бъди добра, детенце – изръмжа Джъстис. – Иначе следващите четири години наистина ще са гадни за теб.
Това заплаха ли беше?
Раздразнена, аз се наведох напред и наклоних вентилационните отвори настрани от себе си, насочвайки ледената струя към Джъстис и Хонър. Как смеят?
Успокой се, Наи. Не показвайте слабост, освен ако няма причина. Припомняйки си думите на баща ми, затворих очи и поех дълбоко въздух.
– Какви са тези ваши имена, момчета? Кръстени сте на добродетели или нещо такова? – Погледнах гневно Рейдж, който очевидно не беше кръстен на добродетел. По-скоро името сътветстваше на неговата личност. Но другите имена бяха такива.
Джъстис изсумтя, но това беше единственият отговор, който получих.
– Каква е твоята история? – попита Рейдж с изкривени устни. – Клана на Полумесеца не изпратиха ли вече своя наследник миналата година?
Нолан.
Вдигнах брадичката си.
– Нолан е резервата.
Преди Рейдж да успее да отговори, Ленд Роувърът зави и аз бях изхвърлена напред, когато Ноубъл рязко натисна спирачките.
Какво по…?
– Наведете се! Изменници! – сопна се Ноубъл.
Тази дума изпрати ледена вода във вените ми.
Рейдж натисна главата ми надолу, така че вече не можех да виждам през предното стъкло.
Козина се появи по ръцете ми, докато се опитвах да контролирам вълка си. Сега ли искаше да излезе? С ръмжене се извъртях към китката на Рейдж, с намерението да го ухапя. Той дръпна ръката си назад точно навреме и аз се изправих, надничайки през прозореца.
– По дяволите!
Маккейн и неговият екип.
Вълците изменници приличаха на диви котки. Те са били принудени да напуснат своите глутници, след повтарящи се престъпления. Нямаха никакви социални умения и бяха повече вълци, отколкото хора. Маккейн беше най-лошият. Лишен от глутница и магия, той винаги искаше кръв – единственият начин да открадне магията, която течеше във вените ни.
Какво, по дяволите, чакаше Ноубъл? Мирен разговор?
– Прагази го! – извиках.
Маккейн стоеше на пътя със своята псевдо-глутница от шест вълка, препречвайки пътя ни.
– Аз… не мога – промълви Ноубъл. – Това е против закона на трансформиращите се във вълци, освен ако те нападнат първи.
Шегуваше ли се? Изкисках се на лудостта в изказването му.
– Майната му на закона! Виждала съм този тип да гризе плътта на възрастен мъж по-бързо от кралско предателство. Прегази го, преди да…
Силен удар по покрива ми спря дъха и замръзнах. Копнеех да се променя във формата на вълк, но вълкът ми беше срамежлив в моменти на стрес. Наистина кофти черта ако си алфа наследник.
Завъртях се надясно и се взрях в един напълно трансформиран, стоящ точно пред нашия прозорец.
– Ноубъл, давай! – изкрещя Джъстис и колата даде газ.
Силен стържещ звук прониза метала отгоре и отекна вътре. Погледнах нагоре и видях три инча нокти на върколак, пробиващи тавана.
Преди да успея да реша как да действам, Рейдж се метна към мен, лицето му се допря в гърдите ми, принуждавайки ме да падна в скута на Онър.
– Махни… – започнах аз.
Рейдж се претърколи настрани и аз зяпнах със страхопочитание, докато той вдигаше елегантен черен пистолет към покрива на колата.
Чу се тихо щракане, изблик на светлина излизаше от цевта с всеки сребърен куршум, последван от още два. Добре, че имаше заглушител, иначе и четиримата щяхме да оглушеем за следващия час. Сега просто ушите ми леко звъннаха.
При преминаването на Ноубъл през групата скитници, колата се разтърси и докато се отдалечавахме, се чу слаб писък.
Вниманието ми се насочи от дупките в покрива към гигантския доминиращ вълк, надвиснал над мен.
Премигнах към него и устните ми се разтвориха.
Тези очи!
Очилата му бяха паднали и мислите ми дерайлираха, докато се взирах в него. Огън танцуваше по кожата ми, топлината му проникна дълбоко в гърдите ми и разтопи вътрешностите ми.
Неговите стряскащи зелени очи, с цвета на пролетна трева, ме държаха в плен за един дълъг момент. Тази топлина в корема ми не можеше да е от привличане. Не. Така че го бутнах и си напомних, че този човек е идиот… и задник. Но… не бях подготвена за това колко секси може да бъде един такъв задник. Поразителен и уникален изглеждаха неадекватни прилагателни…
Какво по дяволите?
Ноздрите ми се разшириха и затворих шумно устата си. Бейзболната му шапка беше паднала при сбиването и изпод рошавата му коса надничаха очертанията на пълната луна, която блестеше по повърхността на кожата му. На челото му беше знакът на кралското семейство на Среднощните.
Това не бяха обикновени охранители. От всички глутници те принадлежаха на моя заклет враг.
Среднощната глутница.
Назад към част 1 Напред към част 3
