Глава 10
Всички оцелели жени и деца, бяха разделени на три групи между Лука, Деми и Сойер. Разбира се, майка ми и полусестра ми бяха в групата, която сега живееше във Града на вампирите. Оцелелите получиха квартири в по-модерната част на града, където живееха захранващите. Сметна се, че да бъдат сред хора, ще се чувстват по-добре.
Феите не се опитаха да отмъстят след нашата инвазия. Ако искаха да се опитат, Лука имаше доказателства за техните престъпления от устните показания на освободените жени. Освен това съюзът с върколаците беше твърде силен. Докато вампирите и върколаците бяха заедно, феите нямаше да опитат нищо. Още една причина Лука да остане крал.
Майка ми и Мейпъл получиха разрешение да живеят в къщата за гости с мен и Лив. Всички се забавлявахме и се опознавахме през следващите два дни. На моменти беше травмиращо. Един въпрос, зададен от нас, предизвикваше травма, и тогава трябваше да променяме темата, но като цяло майка ми и Мейпъл изглеждаха добре. Просто се радваха, че са свободни.
– И така, ще се върнеш ли в Спокан или ще останеш тук? – попита ме на вечеря майка ми. Бях ѝ разказала всичко за Маз и нейните лъжи, но също така, че харесвам работата си да защитавам хората и че в крайна сметка искам да продължа да правя това.
– Не знам. Бих се радвала да имам собствена гилдия на ловци или нещо подобно – казах ѝ честно.
– Ооо, Гилдия на ловците. Страхотно име. – Лив пъхна парче картоф в устата си и аз се засмях.
– Искам да бъда ловец! – каза Мейпъл и стисна ножа си за масло като кол.
– Не – казахме едновременно с майка ми и тогава цялата маса избухна в смях. Е, всички освен Мейпъл.
– Вие сте лоши. – Тя скръсти ръце и ни погледна злобно.
Някак си мислех, че тийнейджърската драма и тревога ще я отминат, тъй като беше отгледана без телевизия или каквито и да било препратки към поп културата, но грешах. Тя беше нетърпелива.
– Опасно е. Може би когато пораснеш – поправих се аз.
Майка ми ме изгледа закачливо.
– Или може би никога. Не може и двете ми деца да рискуват живота си всеки ден.
„Двете ми деца.“
Майка ми го казваше често. Тя просто подхвърляше мили думи и галени имена, сякаш вече ме беше приела и обичаше, сякаш между нас не стояха изминалите години. Това беше най-хубавото чувство на света. Но знаех, че проряза дупка в сърцето на Лив. Цялото тяло на Лив се напрягаше, когато майка ми казваше такива неща; очите ѝ ставаха празни. И двете бяхме израснали заедно като сираци. Нямахме любима майка, а само силен ментор като Маз, която се оказа психопат. Знаех, че Лив искаше да има такава връзка, каквато сега имах с майка ми, и се чувствах ужасно от това.
Протегнах ръка, стиснах ръката на Лив и една сълза се търкулна по бузата ѝ. Масата утихна и майка ми се наведе към Мейпъл.
– Скъпа, иди да гледаш телевизия за малко, става ли?
Мейпъл кимна, твърде нетърпелива да гледа новото си любимо устройство, и напусна масата.
– Добре съм. – Лив махна ръката ми и пъхна лъжица ориз в устата си, а по лицето ѝ се стичаха още сълзи.
Майка ми се изправи, отиде до Лив от страната на масата и издърпа лъжицата от ръката ѝ, като я постави в чинията си.
– Погледни ме – нареди ѝ майка ми. Бях шокирана от силата, останала в жена, която толкова дълго е била принуждавана да се подчинява.
Лив погледна нагоре към майка ми, която падна на колене пред моята приятелка. Сълзите се стичаха по лицето на Лив, тъй като тя вече не можеше да сдържа чувствата си.
– Искам да ти разкажа една история. – Майка ми се усмихна. – Аз присъствах на раждането ти.
Лив замръзна с отворена уста. Тя бързо избърса сълзите си, стягайки се.
– Аз самата бях току-що родила, но бях избрана да стана акушерка в лагера, така че трябваше да присъствам на раждането на майка ти, като част от моето обучение.
Наведох се по-близо до Лив, искайки да чуя всяка дума от тази история.
– Повечето от нас са родени в лагера в продължение на поколения. Майка ми беше развъждащ, нейната майка също и т.н. Когато преминем през менопаузата, ако не сме полезни по друг начин… ни изхвърлят.
Сърцето ми се сви. Тя е живяла в робство през целия си живот? Не можех да си го представя.
– Майка ти, Женевиев, не е родена в лагера – каза майка ми. – Тя е била отвлечена от човешкия свят. Тя ни разказа много неща за външния свят. Тя беше любимката на лагера. – Можех да видя как сълзите се събираха в очите на собствената ми майка, докато тя вървеше по алеята на спомените.
Лив протегна ръка и хвана тази на майка ми.
– Раждането ѝ беше дълго и мъчително, но когато те сложих в ръцете ѝ, в този момент, нещо в нея се промени. Това променя всички нас… – Тя ми се усмихна. – Но тя нямаше представа за това което всички знаехме, че ще бъдем принудени да се откажем от децата си. – Гласът на майка ми се пречупи, когато ме погледна за момент. – Този ден в майка ти се запали огън. Видях момента, в който се случи. Това беше моментът, в който тя те погледна. Тя възнамеряваше да избяга с теб и сама да те отгледа.
Тогава Лив избухна в ридания, навела глава напред. Майка ми протегна ръка и придърпа Лив за прегръдка и за няколко дълги мига, двете се държаха една за друга. Накрая Лив се отдръпна и избърса очите си.
– Какво стана?
Майка ми въздъхна.
– Сигурна ли си, че искаш да чуеш останалото?
Лив кимна, по лицето ѝ се появи твърдост.
– Цялата истина.
– Много добре. – Майка ми избърса очите си. – Женевиев помоли няколко от нас да ѝ помогнем да избяга. Ти беше само на няколко седмици и тя едва се беше възстановила. Съгласихме се. Една вечер, докато пазачите се сменяха, тя те сложи на гърдите си да се храниш, за да мълчиш.
Едва дишах, бях толкова запленена от историята.
– Излязох на двора, изкрещях и се хванах за корема, преструвайки се на ранена. – Лицето на майка ми придоби призрачно изражение, сякаш не искаше да преживее тази нощ, но го направи заради Лив. – Охранителите се втурнаха към мен и тогава майка ти се измъкна и се опита да избяга.
Тя мълчеше цяла минута и не бях сигурна, че ще успее да довърши. Беше твърде болезнено. Виждах го.
– Не е нужно да… – започна Лив, но майка ми ѝ махна с ръка.
– Мунаите я хванаха на портата и писъкът на майка ти разкъса целия лагер. Просто виждах от мястото си на земята, лунната светлина огряваше това, което се случи. – Майка ми кимна на себе си. – Обикновено, ако се опитаме да избягаме, ни отсичат пръст от крака или ни режат езика, но майка ти беше убила мунай. Тя полудя. Никога не съм виждала толкова силна жена, с толкова много гняв и решителност. Това беше най-красивият бунт, на който съм била свидетелка.
Тогава изгубих стаята от поглед, защото сълзите напълниха очите ми и всичко се замъгли.
– Пазачите ме изоставиха и те взеха, преди да убият майка ти веднага.
Премигнах бързо, за да изчистя сълзите си, а Лив кимна, протегна се да стисне ръцете на майка ми.
– Благодаря ти за това – изскимтя Лив. – За мен означава много да чуя нейната история.
Майка ми поклати глава.
– Позволяват ни да даваме имена на децата си. Това е единственото нещо, което ни дават. Тя те кръсти на Оливия Нютън Джон. Беше голям фен на някакъв филм, наречен „Брилянтин“.
Тогава двете с Лив избухнахме в смях и лицето на майка ми се проясни.
– Знаете този филм? – попита майка ми.
Лив кимна.
– Искам да кажа, че е стар, но съм го гледала. Уау! Това е смешно и готино. Благодаря ти отново.
Тя протегна ръка и прегърна майка ми за сетен път. Когато майка ми се отдръпна, тя прокара ръце по къдравата коса на Лив.
– Аспен ми каза, че сте като сестри, така че що се отнася до мен, това те прави моя… ако искаш.
Господи, сълзите потекоха отново. Познавах тази жена само от няколко дни и вече бях поразена от количеството състрадание и сила, които притежаваше. Лив само кимна, неспособна да говори, а майка ми се ухили до ухо.
– Щастлива съм – каза майка ми, но аз бях почти сигурна, че ние имаме късмет.
Приключихме с вечерята си и след това отидохме в хола при Мейпъл и решихме да гледаме Брилянтин. Усмихнахме и това внесе такава лекота в къщата. Имахме чувството, че майката на Лив беше точно тук с нас и гледаше към нас с радост.
– Вече ще те наричам Оливия – подразних я, докато надписите на филма минаваха. Изправих се и се протегнах. Беше късно и бях изтощена.
– Да не си посмяла. С цялото ми уважение към майка ми, но аз съм Лив – настоя тя.
Всички се засмяхме и майка ми трябваше да издърпа заспалата ми сестра далеч от телевизора, от който беше обсебена, и да я дръпне по коридора към леглото.
– Лека нощ! – Казах на всички. Лука беше дошъл тази сутрин за хранене, така че нямаше да го видя до утре. Мразех времето, в което бяхме разделени. Беше женен за Касара от около седмица, твърде дълго време за мен. Но както той поиска, аз избрах да му се доверя.
Измих си зъбите и се вмъкнах в стаята си. Тъкмо се пъхах под завивките и телефонът ми иззвъня.
Очите ми се отвориха рязко и се изправих, хвърляйки се през стаята към скрина, където го държах включен в електрическата мрежа. Бях носила това нещо със себе си навсякъде с дни и най-накрая иззвъня!
Отворих и го притиснах към ухото си.
– Здрасти?
Гласът на Руби се чу на линията:
– Искаш ли отговори?
Да, исках отговори, но не знаех на кого да вярвам.
– Откъде получи този номер? – попитах я.
– Стърлинг – отвърна тя и цялото ми тяло замръзна. Свързал се е с Руби, преди да умре ли? Защо?
– Разкажи ми за Ма… – започнах, но тя ме прекъсна.
– Ако искаш отговори, ще се срещнем на мястото, където вие и Стърлинг за първи път сте се целунали. Той ми каза къде е и че това ще бъде знак, за да ми се довериш. Бъди там в осем сутринта, иначе те отписвам като съюзник.
Линията прекъсна.
Втренчих се в телефона в ръката си шокирана, след като думите ѝ нахлуха в мен.
Стърлинг ѝ е казал за първата ни целувка в Манито Парк? Тогава сигурно е искал да ѝ се доверя. Най-малкото, което бих могла да направя, е да почета името му, като се срещна с нея.
Втурнах се в стаята на Лив и ѝ разказах всичко, предавайки всяка дума, докато беше още прясна в съзнанието ми.
– Мислиш ли, че Стърлинг е потърсил връзка с Руби или нещо подобно и е говорил с нея, преди да умре? – попита тя.
– Не знам, но само ти, аз, Стърлинг и Васкес знаем, къде се целунахме с него за първи път. Ако тя го знае, това е защото Стърлинг ѝ е казал и трябва да ѝ се доверим.
Лив прехапа устни.
– Тъкмо нещата тук се уредиха.
– Лив! Не искаш ли отговори? Не искаш ли да накараш Маз да си плати за стореното?
Изражението на приятелката ми се втвърди.
– Абсолютно. Ще тръгнем на зазоряване.
Пронизаха ме облекчение и трепет. Това беше, което исках от толкова дълго, но Лив беше права. Бяхме освободили майка ми и другите, имаше мир за момент и някак исках просто да се потопя в това, докато мога да си поема дъх.
Но Бог имаше други планове.
Назад към част 10 Напред към част 12
