Глава 2
– Хей, Сейдж? – Извиках я, докато яздихме конете си през тревистия пейзаж по посока на плевнята, от която бях спасила Астра. Избягвахме земята на Мармал и пресичахме цялото село на троловете, за да стигнем териториите на феите до довечера.
Сейдж ме погледна.
– Защо кралят на троловете не се качи в кола, не напусне Магическите земи и не вземе малко семена от Home Depot или нещо подобно? – попитах. (Home Depot – американска компания за търговия на дребно)
Сейдж се намръщи объркано. Вероятно от препратката към Home Depot.
– Това е магазин в света на хората, който продава семена и селскостопански продукти – поправих се аз. – В Спокан или Айдахо.
Тогава тя кимна и на лицето ѝ се изписа разбиране.
– Ловците няма да позволят подобно нещо. Можеш ли да си представиш, как човек ще види кралят на троловете да стои на опашка в магазин?
Вярно. Единствените раси, които минаваха незабелязани в човешкия свят бяха върколаците, вампирите и вещиците. Дори и тогава беше опасно. Ако се променим или вампирите си покажат зъбите, играта свършва. Делфи беше в магически ограничена зона на Спокан, в която хората не влизаха, и всички стоки им бяха доставяни. Само на семейството ми и на няколко фамилии вещици беше разрешено да живеят извън кампуса в нормални апартаменти, защото имахме белезниците, които по същество ни направиха хора.
Потръпнах.
– Не знаех, че има ловци на такива като нас. Искам да кажа, чувала съм слухове, но не им повярвах.
Сейдж кимна.
– Вероятно те са те наблюдавали през цялото време, докато си живяла там. Чакайки да се подхлъзнеш и да се изложиш, или да нараниш човек, и тогава… – Тя прокара пръст по гърлото си.
Уау!
Предполагам, че беше добре, че имаше правила, които да пазят хората в безопасност от магическите същества, които могат да излязат извън контрол.
Продължихме да яздим мълчаливо в продължение на няколко часа, преминавайки без проблеми в територията на Тъмните феи.
Тъкмо се канех да задам още един въпрос, когато забелязах познатите очертания на гигантския хамбар в далечината. Погледнах картата си и кимнах.
– Това е, нали?
Сейдж поклати глава в знак на съгласие.
– Наистина ли ще влезем с валсова стъпка там след последния път…?
Трепнах, като си спомних как Уолш и аз убихме двама от най-ценните бойни тролове Итаки на Трип. Уолш почти умря, а ние бяхме взели Астра. Беше страшно.
– Искам да кажа, че технически погледнато, всичко беше част от сделката.
Сейдж се засмя.
– Трип изглеждаше така, сякаш е готов да ни убие. Нека бъдем внимателни.
Тя беше права. Последното нещо, от което се нуждаех, беше някой да ме предаде на вампирите. Обмислях различни идеи за начини да вляза вътре и да потърся Мармал, когато моята вълчица се издигна на повърхността.
„Аз ще отида.“
Да.
Толкова бях свикнала да не се нуждая много от нея по време на престоя си в Тъмните гори, че почти забравях понякога, че е в мен.
Казах на Сейдж плана и тя кимна, докато отдръпнахме конете си встрани. Застанахме зад едни дебели дървета, които ни дадоха хубава гледка към задната част на сградата.
Сейдж ме погледна с очакване.
– Искаш ли и аз да се променя и да отида с вълчицата ти?
Поклатих глава.
– Нищо лично, но твоят вълк не може да минава през стени.
На устните ѝ се появи усмивка.
– Туше.
Бързо смъкнах белезниците си и без повече колебание вълчицата ми изскочи от гърдите ми и застана на земята. След като се уплътни ми кимна, докато поставях белезниците обратно на китките си.
„Намери Мармал“ – казах ѝ – „Накарай я да излезе навън.“
Разбира се, тя знаеше плана, все пак тя беше аз. Никога нямаше да свикна да бъда разделен променящ се. Затворих очи, настроих се към гледната точка на моя вълк и изведнъж погледнах през очите
. Тя тръгна по скалистата земя, докато стигна до задната врата.
Беше затворено.
Долепвайки нос до него, тя вдиша.
Кръв. Болка. Елен. Мечка. Страх.
Сместа от миризми се разнесе през малка пукнатина на вратата и тя внезапно стана полутвърда. Когато бях в моята форма на вълк, никога не трябваше да се напрягам, за да направя нещо или да мисля за това твърде дълго. Ако исках да мина през стена, просто го правех. Искаше ми се и човешката ми страна да е такава. Човешката Деми поставяше под съмнение всичко, дори себе си.
Когато мина през стената, тя остана полупрозрачна и знаех, че е невидима за другите, по същия начин, както беше невидима по време на срещата с вампирите, когато само Сойер успя да я види.
Провирайки се през тълпата, забелязах, че се води битка. Разпознах виковете и звука на юмруци, удрящи тела.
– Какво става? – прошепна Сейдж до мен, отвличайки вниманието ми от вълчицата.
– Тя е вътре. Води се битка. Търси Мармал. – Смъкнах се от седлото. Исках да съм готова да изтичам и да посрещна моята приятелка трол.
– Ще вържа конете – информира ме Сейдж и аз само кимнах, гледайки през очите на вълчицата, докато тя оглеждаше пространството.
Голям мъжки, малък мъжки, грозен мъжки, Трип, животни в клетки… всичко беше едно и също, докато не забелязах момиче, прегърбено над най-голямата клетка.
Мармал.
Тя правеше нещо на дракона! Напълно бях забравила за дракона, който бяхме видели последния път. Вълчицата ми се втурна напред, влизаше и излизаше през мелето, докато не стигна до Мармал. Моята красива приятелка трол беше покрита с мръсотия, беше на колене и търкаше ноктите на дракона през клетката с четка и малко вода. Един от ноктите беше напълно отрязан, краят му беше плосък и нацепен на някои места.
– Съжалявам, момиче – изгука Мармал на дракона.
Въпреки че вълчицата беше невидима, драконът внезапно обърна глава към нея, гледайки я право в очите. Светлината в обора се процеждаше през решетките, осветявайки тези млечни перлени люспи и вълчицата замръзна, очарована от дълбоките ѝ тюркоазени очи. Тя беше най-великолепното създание, което някога съм виждала.
– Какво …? – каза Мармал и обърна глава точно когато тя се втвърди.
Мармал подскочи леко.
– Кой си ти? Как излезе от клетката си? – Тя погледна през рамо, страх играеше по чертите ѝ, докато оглеждаше стаята за Трип. Вълчицата ми пристъпи напред и се сгуши в краката на Мармал, карайки я да се намръщи. Протягайки ръка, Мармал я погали по врата.
– Хайде, момиче, не можеш да излизаш от клетката си или ще имам проблеми. – Тя изпусна четката си и се изправи, точно когато вълчицата ми се стрелна през стаята.
– Върни се тук! – Мармал почти изпищя, тръгвайки след нея.
Сега беше моят шанс. Преминавайки в човешката си форма отворих очи и се дръпнах от мястото, където стоях, близо до мястото, където Сейдж беше вързала конете. Задействайки краката си, се втурнах през дърветата до задната врата на обора, знаейки, че това е мястото, където вълчицата щеше да доведе Мармал.
Мармал никога не я беше срещала, така че тя нямаше да я познае. Подхлъзнах се и спрях точно пред вратата в същото време, когато вълчицата ми изскочи от нея, преминавайки от призрачен към плътен вид. Тогава вратата се отвори рязко и пред мен застана обърканото лице на Мармал, протегнала ръце, за да я сграбчи. В момента, в който ме видя, дръпнах леко качулката си назад и тя пребледня, преди да се ухили. Измъквайки се през вратата, тя погледна през рамо и я затвори, за да се увери, че никой не я следва.
Никоя от нас не каза нищо, двете просто разтворихме ръце и дръпнахме другата в силна прегръдка. Беше лудост, как можеш да се свържеш с някого толкова дълбоко за толкова кратко време. Познавах Мармал само за няколко дни и въпреки това знаех, че мога да поискам всичко от нея. Знаех, че в сърцевината си тя е добра.
– Мислех, че си мъртва – изграчи тя, отдръпвайки се, за да ме погледне по-добре.
Очите ми се плъзнаха по червеникавия белег на дясната ѝ ръка; беше ярък, набръчкан и голям. Приличаше на изгаряне.
– Много съжалявам за твоята ферма. Ако знаех, щях да…
Тя ме прекъсна, като ме хвана под мишницата и ме дръпна към дърветата. Очите ѝ се стрелкаха несигурно, сякаш очакваше всеки момент някой да излезе и да ни залови.
– Не трябва да си тук. Наградата за главата ти е неизмерима. – Тя се протегна и дръпна качулката обратно около лицето ми.
Намръщих се, неизмерима награда не беше добре, но също така не ми хареса начина, по който тя се държеше, сякаш беше уплашена.
– Трип наранява ли те? – В гласа ми имаше ръмжене и моят вълк се изправи до мен.
Тогава Мармал ме погледна, поклащайки глава, докато слагаше ръце на гърдите си.
– Не, но те нараняват животните и това може да е също толкова ужасно.
О, боже!
Отърсих се.
– Виж, нямаме много време. Ще обясня по пътя. Има ли нещо, което трябва да вземеш със себе си, преди да тръгнем?
Започнах да се придвижвам и да я дърпам назад към мястото, където бяха Сейдж и нашите коне. Мармал се намръщи, малките бели бивни в бузите ѝ се огънаха навътре, правейки дупка в кожата ѝ.
– Какво? – Тя звучеше объркана, но леко обнадеждена.
– Мар, няма да те оставя тук! Сойер е в затвора в Магическия град. Ела с нас, за да го измъкнем и тогава можеш да дойдеш да живееш при Паладините завинаги. Аз съм алфата.
Бавна усмивка се плъзна по устните ѝ.
– Алфа? Знаех, че има нещо специално в теб. Това ли е… твоят вълк? Кълна се, разпознах аромата. Миришеш по същия начин, но…
Кимнах и моят вълк стана призрачен, преди да скочи в гърдите ми. Мармал залитна назад с широко отворени очи.
– Разделен променящ се. Хайде – примолих се аз. – Ще обясня по пътя. Има трол, който е избягал от затвора в Магическия град преди десет години. Помогни ни да го намерим и тогава всички можем да се приберем заедно.
Мармал погледна отново към хамбара и сбърчи чело.
– Аз… искам… но не мога да ги оставя. Не мога да я оставя.
Стомахът ми падна.
– Кой? Приятел?
Мармал поклати глава.
– Животните, моят дракон.
В момента, в който тя спомена дракона, устата ми се отвори.
– Твоят дракон?
Бузите на Мармал порозовяха.
– Е, не, но … аз я наричам така и … тя ми говори.
Мамка му! Драконът можеше да говори с нея? Може би това беше тролска магия, не знаех. Но точно така се почувствах и с Астра в момента, в който я видях, и знаех, че не мога да помоля Мармал да изостави животните, които явно бе обикнала през последната година.
– Добре… – Умът ми препускаше, опитвайки се да измисля план. Можех да кажа, че Мармал правише същото, защото изглеждаше дълбоко замислена.
– Тролът, за когото каза, който е избягал от затвора в Магическия град…? – Мармал каза.
Аз кимнах.
– Мисля, че той дойде преди няколко месеца, за да види Трип, напи се и разказа историята на момчетата. Мислех, че лъже, за да изглежда готин – каза тя и надеждата избухна в гърдите ми.
Едва сдържах вълнението си.
– Къде живее?
Мармал протегна ръце.
– Той не е чист трол. Той е Итаки, наполовина трол и наполовина фея.
И балонът на надеждата се спука. В момента не бях точно в списъка на най-големите приятели на Итаки. Ако трябваше да се върна в Дивите земи и да потърся този пич, щях да се ядосам, особено след днешната атака.
– Но той живее тук. Не харесва Итаки и е самотник – добави тя.
И надеждата отново беше жива. Трябваше да започне с това!
– Къде? – Пристъпих по-близо, надявайки се тя да види отчаянието в очите ми.
Тя си пое дълбоко въздух.
– Мога да ви начертая карта на района. Знам, че е на място, наречено Саут Хил, но не и коя къща е негова. Това е един ден пътуване дотам и обратно.
Аз кимнах. Вече почти падаше нощта. Можем да тръгнем веднага сутринта и да го намерим!
– През това време ще намерим начин да измъкнем животните, за да можеш да дойдеш с нас?
Много исках да сме заедно. Намаше да си тръгна от тук без нея.
Тя се ухили, кимайки.
– В другиден е денят за прибиране на реколтата на Пърл. Пускат я да излезе от клетката, за да вземат люспи, нокти и… кръв. Ще… ще измисля начин да я освободя тогава.
Сърцето ми се сви при споменаването на шибан ден на жътва. Тези копелета. Харесвах името Пърл; беше идеално за нея.
– Моята приятелка Сейдж е с мен. Можем да ти помогнем да измъкнеш Пърл и всички останали – обещах, след което махнах към червенокосата си приятелка, която махаше от дърветата.
Мармал махна в отговор; сълзи напълниха очите ѝ, когато ме придърпа за нова прегръдка.
– Не мога да повярвам, че дойде за мен.
Щях да дойда много по-рано, ако знаех в каква скапана ситуация се намира.
– Винаги – обещах.
Когато се отдръпна, тя посочи лицето ми.
– Спри в някое село и си вземи булчински воал, преди да се видиш с Шейм – той е Итаки. Знам само малкото му име. Но ако той знае коя си, вероятно просто ще те предаде за наградата. Булките тролове носят воал, който покрива цялото лице на обществени места цял месец преди сватбата, като го свалят само в брачната си нощ.
Аз кимнах.
– Ще го направя.
– Той ще поиска голямо заплащане. Злато или скъпоценни камъни – каза ми тя. – Чух го да казва на момчетата, че бил бижутер и разпитвал за работа. Той е известен с намирането на скъпоценни камъни и подобни неща.
При това ме обзе паника. Нямах злато или скъпоценни камъни. Имах малко семена. Нямаше ме толкова дълго и с вълците в бункера… не бях сигурна, че имаме останали пари. Съпругът ми беше милиардер, но аз нямах достъп до тези сметки… но тогава пръстите ми отидоха до верижката около врата ми. Моят годежен пръстен. Бях го сложила на синджир точно преди отпътуването ни. Да го подаря ще ме убие, но ако това би помогнало на Сойер, значи си е струвало.
Мармал дойде до мястото, където бяха конете, и се срещна със Сейдж, като ни начерта карта до Саут Хил. По пътя имаше няколко магазина, където можех да си взема булчински воал.
Благодарих ѝ и обещах да се върна до утре вечер. Можем да спим в гората и след това да планираме бягството ѝ още на следващия ден.
Сейдж и аз решихме да прекараме остатъка от днешния ден, за да стигнем до селото на Шейм. Можехме да отседнем в хан или да лагеруваме в гората. Така нямаше да бързаме при срещата си с него и можехме да се върнем тук до падането на нощта.
Тогава щяхме да имаме още един ден, за да измъкнем Мармал и нейните животни…
Трябва да го направя бързо, като се има предвид, че в затвора в Магическия град на Сойер бяха останали седем дни живот. Но не беше нужно да прибързвам, просто трябваше да стигна навреме.
Назад към част 1 Напред към част 3
